Галерия

1

Докато участвах в трупата, родителите ми вече виждаха,че театъра ми харесва, но не бяха очаровани от идеята той да се превърне в моя професия. Баща ми беше съгласен, но майка ми не. И понеже в нашето семейство всичко зависи от нея, стигнах до сериозна дилема и... се уплаших. Уплаших се много. Уплаших се да вървя против техните желания,... което ми струваше много.  Струваше ми 2 години изпити... защото не можех да чета. В университета не ме приеха от първия път, а от третия. Причината беше тази, че не ме интересуваше къде ще отида и какво ще правя. Избрах една специалност, която беше най-лесната като за човек, който не го интересуват нещата. Икономика. Приеха ме в Патра. Ако бях чел повече, можеше да вляза и в университет в Атина. Но понеже вървях против себе си, се случи така.

А като се озовах в Патра разбрах, че театърът свършва за мен. Каквото било, било. Реших, че аз не съм за такива неща. В продължение на 4 години не се занимавах с него изобщо. Беше много странно всичко, сякаш насила вървях против себе си. Опитвах се да се убедя сам, че моето призвание е икономиката. Тези 4 години без театър бях друг човек. Затворен в себе си. Компаниите, в които се движех ми зиглеждаха странни, не ми допадаха. Имаше моменти, в които стигах до кризисни ситуации по отношение на изпитите. Започнах да се притенявам дори дали ще завърша. Не можех да си обясня защо се случваха тези неща. Не участвах в живота си. Наблюдавах се от разстояние. Сякаш бях зрител сам на себе си. Родителите ми ме питаха кога най-после ще завърша, не можеха да ме издържат повече. А аз дължах изпити...

Животът ми се промени към по-добро, когато към края на следването от старата театрална трупа ми се обадиха по телефона  и ми казаха, че искат отново да играем. Да направим трупа на завършилите училището. Мечтата ми отново се съживи и цяла една година прекарах в пътуване Патра- Атина за  репетиции.

И тогава разбрах, че когато харесваш нещо много,  нищо не е в състояние да те спре да го правиш. Нито разстоянието, нито умората.

Върнах се в Атина. Започнах работа, четях за останалите изпити и едновременно ходех на репетиции  в театралната трупа. Изморявах се, но фактът, че театърът пак присъстваше в живота ми, ми даваше невероятна сила. Чувствах се изпълнен. В един момент обаче трупата ни се разпадна и театърът отново изчезна от живота ми.

Ето обаче, че вече бях на 25 години и си казах: „Край, трябва да си намеря работа, със сигурна заплата”. Виждах, че желанието ми да се занимавам с театър не се приемаше особено добре вкъщи и не исках да вървя срещу семейството си. Особено като си дадох сметка, че тези хора са направилио толкова големи жертви за мен. Казваха ми, че актьорите трудно си вадят хляба. Но след като работих 3, 4 години по специалността си,  разбрах, че не мога повече така. Да се събуждам в 09.0ч. сутринта, да правя неща механично, повечето от които нямат никакво значение за мен, но... трябва просто да стават. И да имам една работа, в която не искам да вложа сърцето си...

Явно съм късметлия, след като точно тогава в живота ми се появи една жена,... която ме познаваше от малък. Майка на  мой добър приятел от училище. Тя беше свидетел на развитието ми в детските години и знаеше много неща за любовта ми към театъра. Един ден ми каза: „Защо вървиш толкова срещу себе си и срещу това, което искаш да правиш?” Аз се стреснах ужасно. Държах се като скала. Не исках да си призная за нищо на света, че това е вярно. После тя ми каза, че ако сега не направя нещо, ще дойде момент, в който няма да мога да направя нищо. И трябва да действам докато е време, за да не съм  нещастен в живота. Да не се превърна в човек, който не го радва нищо, не се вълнува от нищо. Да съм на 30 години и да се чувствам като на 40. Каза ми още, че някога като съм се качвал на сцената тя е виждала в мен друг човек, а не детето, с което играел синът й.

Жалкото е, че продължавах да се боря със себе си и с нея. За да й се противопоставя й казах, че съм решил да направя магистратура. Ако искам наистина да правя магистратура имам нейната подкрепа, но само ако го искам истински, каза тя. А не защото трябва...

И в този момент борбата от предишните години светна с червен цвят. Но ако  я нямаше онази борба, сега може би нямаше да говорим тук. Много ме беше страх от родителите ми, толкова много жертви бяха направили за мен.  Мислех си, че ще се съсипят психически. Но и те виждаха, че като се прибирах вкъщи от работа не бях щастлив.Моментът беше  кризисен. Тогава самият живот идваше да ти каже: „Ей, приятел, това е последният ти шанс. Или ще вземеш решението сега или забрави за театъра завинаги. Четвърти шанс няма!”

 Вярваш ли ми, че и след този разговор аз продължавах да вървя против себе си? Записах магистратура!!! Много скоро обаче трябваше да прекъсна нея и работата, за да вляза в казармата. Там обмислих нещата. Май месец излязох, а юни вече си бях подал  документите за актьорско майсторство.  Един друг Янис се роди!

           Започнах да живея живота, който исках!

От този момент насетне аз съм друг човек. Щастлив съм!