Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Успях! Историята на едно момче преборило се за мечтата си да бъде актьор

15 Ноември 2010 / 02:11:21  Емануела Карастоянова
3317 прочитания

 

Историята на Янис е история на едно момче преборило се за мечтата си да бъде актьор. Години наред той не намира смелост да се противопостави  на родителите си, които правят всякакви жертви за да му дадат добро образование, гаранция за сигурна работа и заплата. Години наред върви срещу себе си. Следва, завършва и работи не това, което иска. И не е щастлив.  Докато един ден животът сам идва да го попита дали няма да се поинтересува най-сетне от мечтата си да бъде актьор...

Да бъдеш актьор е призвание. А призванието се открива лесно или... трудно. Трудно, когато не си разбрал или се бунтуваш срещу това да разбереш кой си. Коя е твоята  роля в твоя собствен живот. Защото за да играеш нечии роли, трябва първо да откриеш  своята. А това понякога се оказва сериозна битка. Трябва да търсиш личността си и да я градиш. Трябват мечти. Но за да мечтае човек, трябва да има личност. Иначе натрупаните успехи пропадат като в бездна, губят значение. И човек се губи. Или както казва Янис,  „става безучастен зрител на самия себе си.” После трябва да преплува море от грешки и океани от съмнения, докато стигне до крайната цел, до себе си. След като веднъж се намериш, трябва да извоюваш правото да бъдеш себе си и да следваш мечтите си. Но и това не винаги е лесно. Особено когато те са в разрез с мечтите на хората, които ни обичат. Янис обаче успя!

 

 

За детските си години мога да говоря много. Аз съм от поколението, което е отраснало в блокове. Не съм имал шанса да играя на улицата като много други деца в провинцията или като по-старите поколения. Поколението от 80-те години насам премина от игрите и футбола на улиците към друг живот, в който децата започват да растат вкъщи. С телевизия и игри, повече вътре и по-малко навън.

Ако се замисля,  това със сигурност има някаква връзка с увличането ми по актьорството. От малък станах наблюдателен. Децата прекарали детството си в игри на улиците не са толкова наблюдателни. По-освободени са, имали са повече контакти. Със сигурност са открили и себе си по-бързо. Били са по-екстровертни. Казват, че предишните поколения са узрявали по-бързо. Нямам брат или сестра. Това също е един голям недостатък. Когато едно дете не прекарва време навън в игри, а седи вкъщи пред телевизора, присъствието на друго дете е много важно. Иначе от самосебе си се създава една самота. Не казвам, че който има братя е най-социалният човек на света, разбира се. Но съжителството те учи на много неща. Научаваш по-бързо живота. Делите си и проблемите на семейството, правилата, научаваш се да се бориш.

Поколенията от 1980 година насам растат вече с други модели. Социумът се е променил и много хора на моята възраст не познават себе си. Не сме се оставили да чуем себе си. Последвали сме някакви отъпкани пътища, съвети, указания. 

От 5-годишна възраст баща ми ме водеше със себе си на театрални репетиции. Но той нямаше връзка с изкуството. Занимавал се е с театър любителски, съвсем рядко. До ден днешен помня чувах всички да казват някакви странни думи и да се смеят. Смятах тогава, че ако науча наизуст тези думи, ще се смеят и на мен. Така като свършваше репетицията без да ме види никой се качвах на сцената и казвах каквото съм запомнил. Това беше първият ми контакт с театъра.

Честно казано, като дете повечето време прекарвах сам. Родителите ми работеха като служители и сутрин излизаха в 06.30ч. и се връщаха в 18.00ч. след обяд. След училище рейсът ме караше вкъщи, обаждах се по телефона да им кажа, че съм се върнал, топлех си яденето и до вечерата бях сам. Идването на родителите ми беше нещо много важно за мен. Вкъщи имаше отново  живот. Но те обикновено бяха изморени. Майка ми едва успяваше да сготви и да отметне две, три работи. И да ми помогне за училище. Баща ми си играеше малко с мен, помагаше ми по математиката и към 22.00ч. си лягахме.

Наистина, в живота ми до 18-та година има много монотонност. Това си личеше и в поведението ми. Бях меланхоличен, имах приятели и компании, но не бях особено щастливо дете.  Проблемите в главата ми не бяха решени. Не бях от тези деца, на които нещата им бяха ясни и единственото нещо, което ги интересува е да идат да си купят панталон или чорапки. Мислех за много неща...

Аз  узрях по-рано от връстниците си. Това са ми го казвали и други. И все пак, в сравнение с някои  деца съм имал щастливо детство. Имах късмета да имам добри родители, които жертваха много за мен. Не само пари,  но и лично време. Лятото, когато нямахме училище баща ми се връщаше от работа и ме взимаше с колелото да ходим на площада да играя. Не съм израснал в квартал, в който децата  играят безгрижно, а  майките ги  викат да се прибират да спят. Но от друга страна имах двама родители, за които беше приоритет да прекарам добре. Колкото се може по-добре.

Хобито ми в гимназията не случайно беше театралната трупа. Там открих себе си. Ролите ми  ставаха все по-значими. Хората очакваха с нетърпение представленията ни. Учители и ученици , всички ме убеждаваха, че трябва да играя. Но точно тук, между втори и трети клас се появи дилемата театър или следване в университета...            

Категории: актьорско майсторство театрална школа мечта улични истории успях
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus