Галерия

1

Големият гръцки поет и ляв политически активист Янис Рицос е роден през 1909 в Монемвасия, полуостров Пелопонес. С огнените си стихове той взима активно участие в антифашистката съпротива и в борбата срещу режима на полковниците. Носител е на Ленинската награда за мир. Умира в Атина през 1990.

     ЛУННАТА СОНАТА

(Пролетна вечер. Голяма стая в стара къща. Облечена в черно възрастна жена говори на младеж. Не са запалили лампата. През двата прозореца нахлува безжалостен лунен светлик. Забравих да спомена, че Жената в Черно е издала две-три интересни стихосбирки с религиозни веяния. И така, Жената в черно говори на младежа):

Позволи ми да дойда със теб. Каква луна грее тази вечер!

Луната е благосклонна  - няма да личи,

че косите ми са побелели. Луната

отново ще ги позлати. Няма да разбереш.

Позволи ми да дойда със теб.

Когато има луна, сенките в къщата растат,

незрим пръст изписва в праха върху пианото

забравени слова – не искам да ги чуя. Замълчи.

Позволи ми да дойда със теб

малко по-надолу до зида на тухларната,

дотам, където пътят завива и се провижда

градът циментов и въздушен, варосан в лунния светлик,

тъй равнодушен и безплътен,

тъй позитивен, сякаш е метафизичен,

най-после можеш да повярваш, че съществуваш или че не съществуваш,

че никога не си съществувал, че времето не е съществувало и неговото похабяване.

Позволи ми да дойда със теб.

Ще приседнем за малко върху каменната пейка на хълма,

и както пролетният вятър ни продухва,

можем дори да си представим, че ще политнем,

тъй като много пъти, дори сега, чувам шума от полите си

като пърхане на две силни криле, които се размахват,

а когато се затвориш в този звук на летежа

усещаш набити врата, ребрата и плътта си,

и тъй притиснат между мускулите на синия въздух,

сред сухожилията яки на височината,

няма значение дали отиваш или се връщаш,

нито пък е важно, че косите ми са побелели,

(не това е болката ми – боли ме,

че и сърцето ми не остарява).

Позволи ми да дойда със теб.

Знам, че всеки си проправя сам път в любовта,

сам е в славата и във смъртта.

Знам това. Изпитала съм го. Няма полза.

Позволи ми да дойда със теб.

Този дом се насели с призраци, пропъжда ме -

искам да кажа, че е много остарял, пироните се отковават,

картините се хвърлят надолу сякаш се гмуркат в празното,

мазилката се рони безшумно;

както шапката на мъртвия пада от закачалката в сумрачния коридор, 

както протърканата вълнена ръкавица на мълчанието пада от коленете й

или както ивица лунен светлик пада върху стария изтърбушен фотьойл.

Някога и той е бил нов – говоря не за снимката, която гледаш с такова недоверие,

а за фотьойла - отморяваше истински, можеше да седиш с часове

и притворил очи да мечтаеш за какво ли не

- за гладко пясъчно крайбрежие, влажно, лъснало като лунен диск,

още по-излъскано и от старите ми лачени обуща, които всеки месец давам

във ваксаджийницата на ъгъла,

или за платно на рибарска лодка, чезнеща в далечината, полюшвана от

собственото си дихание,

триъгълно платно като кърпа сгъната само на две,

сякаш няма какво да върже и да задържи,

или да се развее волно за сбогуване. Винаги съм била пристрастена към кърпите,

не за да държа нещо завързано -

семенца от цветя или лайкучка, събрана на полето по залез,

или за да вържа четири възела като “шапката”, която носят работниците

на отсрещния строеж,

или за да бърша очите си – запазих зрението си добро;

никога не сложих очила. Кърпите са малко своенравие.

Сега ги сгъвам на четири, на осем, на шестнайсет,

да занимавам пръстите си. А си и припомних,

че така отмервах такта на музиката, когато посещавах Консерваторията

със синя престилка и бяла якичка, с две руси плитки

-          8, 16, 32, 64 – ,

хванала за ръка моята малка приятелка прасковката цялата в светлина и розов цвят,

(прости ми тези думи – лош навик): 32, 64 – а родителите ми

възлагаха големи надежди на музикалната ми дарба. И тъй, разказвах ти за фотьойла –

изтърбушен – виждат се ръждясали пружини, сламеният пълнеж –

мислех да го закарам в мебелната работилница до нас,

но къде ти време, пари и настроение - какво ли да поправиш по-напред? Мислех да метна отгоре му чаршаф - но ме достраша

от белия чаршаф под тази лунна светлина. Тук са седяли

хора мечтали за велики дела, както и ти, както впрочем и аз,

а сега почиват под земята без дъждът или месечината да ги безпокоят.

Позволи ми да дойда със теб.

Ще поспрем за миг горе на мраморната стълба на “Свети Никола”,

после ти ще заслизаш, а аз ще се върна обратно,

затоплена отляво от случайното докосване на сакото ти

и от няколко светещи квадрата на квартални прозорци

и тази снежнобяла лунна омара като дълъг кортеж от сребристи лебеди.  И не ме е страх от този израз, тъй като

през много пролетни вечери съм разговаряла понякога с Бог, който ми се яви

облечен в нимба и прославата на такава лунна светлина,