Големият гръцки поет и ляв политически активист Янис Рицос е роден през 1909 в Монемвасия, полуостров Пелопонес. С огнените си стихове той взима активно участие в антифашистката съпротива и в борбата срещу режима на полковниците. Носител е на Ленинската награда за мир. Умира в Атина през 1990.

 

 

 

 

 

 

     ЛУННАТА СОНАТА

 

(Пролетна вечер. Голяма стая в стара къща. Облечена в черно възрастна жена говори на младеж. Не са запалили лампата. През двата прозореца нахлува безжалостен лунен светлик. Забравих да спомена, че Жената в Черно е издала две-три интересни стихосбирки с религиозни веяния. И така, Жената в черно говори на младежа):

 

Позволи ми да дойда със теб. Каква луна грее тази вечер!

Луната е благосклонна  - няма да личи,

че косите ми са побелели. Луната

отново ще ги позлати. Няма да разбереш.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Когато има луна, сенките в къщата растат,

незрим пръст изписва в праха върху пианото

забравени слова – не искам да ги чуя. Замълчи.

 

Позволи ми да дойда със теб

малко по-надолу до зида на тухларната,

дотам, където пътят завива и се провижда

градът циментов и въздушен, варосан в лунния светлик,

тъй равнодушен и безплътен,

тъй позитивен, сякаш е метафизичен,

най-после можеш да повярваш, че съществуваш или че не съществуваш,

че никога не си съществувал, че времето не е съществувало и неговото похабяване.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Ще приседнем за малко върху каменната пейка на хълма,

и както пролетният вятър ни продухва,

можем дори да си представим, че ще политнем,

тъй като много пъти, дори сега, чувам шума от полите си

като пърхане на две силни криле, които се размахват,

а когато се затвориш в този звук на летежа

усещаш набити врата, ребрата и плътта си,

и тъй притиснат между мускулите на синия въздух,

сред сухожилията яки на височината,

няма значение дали отиваш или се връщаш,

нито пък е важно, че косите ми са побелели,

(не това е болката ми – боли ме,

че и сърцето ми не остарява).

Позволи ми да дойда със теб.

 

Знам, че всеки си проправя сам път в любовта,

сам е в славата и във смъртта.

Знам това. Изпитала съм го. Няма полза.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Този дом се насели с призраци, пропъжда ме -

искам да кажа, че е много остарял, пироните се отковават,

картините се хвърлят надолу сякаш се гмуркат в празното,

мазилката се рони безшумно;

както шапката на мъртвия пада от закачалката в сумрачния коридор, 

както протърканата вълнена ръкавица на мълчанието пада от коленете й

или както ивица лунен светлик пада върху стария изтърбушен фотьойл.

 

Някога и той е бил нов – говоря не за снимката, която гледаш с такова недоверие,

а за фотьойла - отморяваше истински, можеше да седиш с часове

и притворил очи да мечтаеш за какво ли не

- за гладко пясъчно крайбрежие, влажно, лъснало като лунен диск,

още по-излъскано и от старите ми лачени обуща, които всеки месец давам

във ваксаджийницата на ъгъла,

или за платно на рибарска лодка, чезнеща в далечината, полюшвана от

собственото си дихание,

триъгълно платно като кърпа сгъната само на две,

сякаш няма какво да върже и да задържи,

или да се развее волно за сбогуване. Винаги съм била пристрастена към кърпите,

не за да държа нещо завързано -

семенца от цветя или лайкучка, събрана на полето по залез,

или за да вържа четири възела като “шапката”, която носят работниците

на отсрещния строеж,

или за да бърша очите си – запазих зрението си добро;

никога не сложих очила. Кърпите са малко своенравие.

 

Сега ги сгъвам на четири, на осем, на шестнайсет,

да занимавам пръстите си. А си и припомних,

че така отмервах такта на музиката, когато посещавах Консерваторията

със синя престилка и бяла якичка, с две руси плитки

-          8, 16, 32, 64 – ,

хванала за ръка моята малка приятелка прасковката цялата в светлина и розов цвят,

(прости ми тези думи – лош навик): 32, 64 – а родителите ми

възлагаха големи надежди на музикалната ми дарба. И тъй, разказвах ти за фотьойла –

изтърбушен – виждат се ръждясали пружини, сламеният пълнеж –

мислех да го закарам в мебелната работилница до нас,

но къде ти време, пари и настроение - какво ли да поправиш по-напред? Мислех да метна отгоре му чаршаф - но ме достраша

от белия чаршаф под тази лунна светлина. Тук са седяли

хора мечтали за велики дела, както и ти, както впрочем и аз,

а сега почиват под земята без дъждът или месечината да ги безпокоят.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Ще поспрем за миг горе на мраморната стълба на “Свети Никола”,

после ти ще заслизаш, а аз ще се върна обратно,

затоплена отляво от случайното докосване на сакото ти

и от няколко светещи квадрата на квартални прозорци

и тази снежнобяла лунна омара като дълъг кортеж от сребристи лебеди.  И не ме е страх от този израз, тъй като

през много пролетни вечери съм разговаряла понякога с Бог, който ми се яви

облечен в нимба и прославата на такава лунна светлина,

и му принесох му жертва мнозина младежи, по-красиви и от теб дори,

тъй бяла и недостижима да се изпарявам в белия си пламък, в сребристото на лунния светлик,

изпепелена от ненаситни мъжки погледи и от колебливия екстаз на юношите,

обсадена от превъзходни тела със слънчев загар,

силни крайници, заякнали от плуване, гребане, атлетика и футбол

(които се преструвах, че не забелязвам)

чела, устни и вратове, колена, пръсти и очи,

гърди, мишци и бедра (и наистина не ги забелязвах).

Знаеш ли, понякога, когато те обзема възторг, забравяш онова, от което

се възхищаваш, стига ти собствената ти възхита –

Господи, какви осеяни със звезди очи и се възнасях в апотеоз от отречени звезди,

защото тъй обсадена отвътре и отвън

не ми оставаше друг път, освен този нагоре и надолу.

-          Не, не ми стига.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Знам, че времето напредна. Позволи ми,

понеже толкова години, дни и нощи и в пурпурни пладнета бях сама,

непреклонна, непорочна и сама,

сама и непорочна дори в съпружеското ложе,

пишейки преславни стихове върху коляното Господне,

стихове, които уверявам те, ще останат като изваяни от безупречен мрамор

отвъд моя и твоя живот, много отвъд. Но това не е достатъчно.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Този дом не ме побира вече. Не може повече да ме търпи.

И аз не мога да го нося повече на гръб.

Трябва вечно да внимаваш, все да си нащрек,

да подпираш стената с големия бюфет,

да подпираш бюфета с престарялата резбована маса,

да подпираш масата със столовете,

да подпираш столовете с ръце,

да подпъхваш рамо под разкрачената греда.

А пианото е като затворен черен ковчег. Не смееш да го отвориш.

Все трябва да внимаваш, да си нащрек, да не паднат, да не паднеш. Не издържам вече.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Въпреки всичките си мъртъвци, този дом не иска да умре.

Упорства да живее с мъртъвците си,

да живее от покойниците си,

да живее чрез увереността на свойта смърт,

 дори да подрежда мъртъвците си върху паянтови кревати и лавици.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Тук, колкото и безшумно да пристъпвам във вечерния сумрак,

било по пантофи, било боса,

все нещо ще изскърца – пропуква се огледало или стъкло,

чуват се някакви стъпки – не са моите.

Навън от улицата може да се чуват тези стъпки –

покаянието, казват, носи дървени обувки –

а ако се обърнеш да погледнеш в едно или в друго огледало,

зад прахта и пукнатините,

различаваш по-смътен и разчленен лика си;

собствения си лик, който не си пожелавал нищо друго във живота си, освен

да го  запазиш ясен и неделим.

 

Ръбът на чашата е лъснал на лунния светлик

като кръгъл бръснач – как да го поднеса към устните си?

Колкото и да съм жадна – как да го поднеса? Виждаш ли?

Все още имам настроение за сравнения – това ми остана,

това все още ми вдъхва увереност, че не отсъствам.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Понякога, когато пада вечерта, имам усещане,

че под прозорците минава мечкарят със старата нетежала мецана

с козина пълна с бодили и осилчета,

вдигайки прахоляк из улиците на квартала,

облак пустинен прахоляк, прекадяващ здрача,

а децата са се прибрали по домовете за вечеря и не ги пускат да излязат навън,

макар че отгатват зад стените вървежа на старата мецана –

а уморена мечката върви напред в мъдростта на самотата си, без да знае защо и накъде –

натежала е, вече не може да играе на задните си нозе,

не може да носи дантелената шапчица, за да забавлява децата, безделниците, взискателните,

и единственото, което иска, е да полегне на земята,

оставяйки се да я газят по корема, играейки така последната си игра,

показвайки огромната си сила да се оттегли,

неподчинението си пред интересите на другите, пред халките на носа й, пред нуждата от зъбите й,

неподчинението си пред болката и пред живота

със сигурен съюзник смъртта – макар и бавна смърт –

окончателното си неподчинение пред смъртта чрез продължението и познанието на живота,

чиято стръмнина катери действено и със познание, надмогващо робията й.

 

Ала кой ли би могъл докрай да изиграе тази игра?

И мечката отново става и върви напред,

подчинявайки се на каишката, на халките и на зъбите си,

усмихвайки се с разцепени устни на петачетата, които й подхвърлят красивите неподозиращи деца

(красиви именно, защото са неподозиращи)

и им благодари. Защото престарелите мецани

са се научили да казват единствено това: “Благодаря, благодаря”.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Тази къща ме задушава. Кухнята дори наподобява

морска глъбина. Окачени джезветата лъщят

като големи кръгли очи на невероятни риби,

чиниите се поклащат леко като медузи,

водорасли и раковини се заплитат в косите ми – после не мога да ги измъкна,

не мога отново да се издигна на повърхността –

подносът пада от ръцете ми без звук – пропадам надолу

и виждам мехурчетата от дишането ми да се издигат, издигат се,

опитвам се да се разсейвам като ги гледам

и се питам какво ли би помислил някой, ако стоеше горе и видеше

тези мехурчета,

дали, че се дави човек или че водолаз изследва дълбините?

 

Наистина често там на дъното на удавянето откривам

корали, бисери и съкровища от потънали кораби,

неочаквани срещи - вчерашни, днешни и бъдещи -

потвърждение почти за вечност,

някакво поемане на дъх, някаква усмивка на безсмъртие, както казват,

някакво щастие, някакво опиянение, дори въодушевление,

корали, бисери и сапфири; само че не умея да ги дам – не, давам ги.

Но не знам дали умеят да ги вземат – във всеки случай аз ги давам.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Момент, да си взема жилетката,

в това променливо време все пак трябва да се пазим.

Вечерите са влажни, а не ти ли се струва,

че луната наистина изостря хладината?

 

Позволи ми да закопчая ризата ти – колко са силни гърдите ти,

каква ярка луна – и когато вдигам чашата от масата

отдолу остава дупка мълчание, веднага поставям длан отгоре й,

за да не гледам вътре – отново поставям филджана на мястото му;

а месечината е дупка в черепа на света – не поглеждай вътре,

това е магнитна сила, която те привлича – не поглеждай, не поглеждай,

чуйте какво ви казвам – ще пропаднете вътре. Такова главозамайване

красиво, леко – ще пропаднеш.

Месечината е мраморен кладенец,

мърдат сенки и неми криле, загадъчни гласове – не ги ли чувате?

 

Дълбоко, много дълбоко е пропадането,

дълбоко, много дълбоко е издигането,

въздушната статуя плътна между отворените си криле.

Дълбоко, много дълбоко е безпощадното благодеяние на тишината –

трептящи фойерверки на брега отсреща, тъй както се люлееш в собственото си вълнение -

океанско дихание. Красиво, леко

е това главозамайване – внимавай, ще паднеш. Не гледай мен,

моето място е люлеенето – прекрасното главозамайване. Така всяка привечер

имам леко главоболие, някакъв световъртеж.

 

Често отскачам за аспирин до аптеката отсреща,

друг път ме домързява и си оставам с главоболието,

заслушана в кухия шум от тръбите между стените

или си сварявам кафе и все така разсеяна

се заплесвам и сварявам две – кой ли ще изпие другото?

Смешно е наистина, оставям го на перваза да изстива

или понякога изпивам и второто, гледайки през прозореца зеления глобус на аптеката

като зелена светлина на безшумен влак, който идва да ме отнесе

с шаловете ми, разкривените ми обувки, черната ми чанта, стиховете ми,

без никакви куфари – за какво ли са ми притрябвали?

Позволи ми да дойда със теб.

 

А, тръгваш ли си? Не, няма да дойда. Лека нощ.

Ще изляза след малко. Благодаря. Защото, в крайна сметка, трябва

да изляза от този съсипан дом.

Трябва да видя малко свят – не, не луната –

а града с мазолестите му ръце, града на надничарите,

града, който се кълне в хляба и в юмрука си,

града, който носи всички нас на гърба си,

с нашата дребнавост, с разприте,

с амбициите, невежеството и старостта ни –

да чувам тежките стъпки на града,

да не чувам повече твоите стъпки,

нито стъпките на Бога, нито пък моите стъпки. Лека нощ.

 

(Стаята помръква. Изглежда облак е закрил луната. Изведнъж, сякаш невидима ръка е усилила радиото в съседния бар, прозвучава много позната музикална фраза. И тогава разбрах, че цялата сцена е била съпроводена от приглушената “Лунна соната”, само от нейната първа част. Сега Младежът сигурно слиза по стълбите с иронична и съчувствена усмивка върху добре очертаните му устни и с усещане за избавление. Точно като стигне до “Свети Никола” преди да слезе по мраморната стълба ще се изсмее – със силен, невъздържан смях. Смехът му съвсем няма да прозвучи неуместно под лунната светлина. Може би единственото неуместно ще бъде, че не е никак неуместен. След малко Младежът ще сепне, ще стане сериозен и ще каже: “Упадъкът на една епоха”. Така, вече напълно притихнал, отново ще разкопчае ризата си и ще поеме по пътя си. Колкото до жената в черно, не зная дали в последна сметка е излязла от къщи. Лунният светлик отново грее. А в ъглите на стаята сенките са притиснати от непоносимо покаяние, почти гняв, не толкова заради живота, колкото заради непотребната изповед. Радиото продължава да свири):

                                    Музикална фраза от “Лунната соната”

                                                                                                                      Атина, юни 1956

 

            МЪРТВИЯТ ДОМ

 

             Фантастична и достоверна история

на един прастар гръцки род

 

(От цялото семейство останаха само две сестри. А едната е изгубила разсъдъка си. Въобразила си е, че домът им се е пренесъл някъде в древна Тива или по-скоро в Аргос - сякаш в съзнанието й са се смесили митологията, историята и собствения й живот, миналото и настоящето, но не и бъдещето. Само това. По-късно е дошла на себе си. Именно с нея говорих онази вечер, когато донесох от чужбина вест от чичо им - брат на баща им. Другата сестра изобщо не се появи. Само от време на време, докато голямата говореше, в съседната стая се чуваха леки стъпки от пантофи):

 

Сега бродим сами двете по-малки сестри в този необятен дом -

по-малки, така му е думата - от години и ние сме се състарили,

да, наистина бяхме най-малките в семейството и единствените оцелели.

Не знаем

какво да правим с този дом, как да подредим и себе си;

тежко ни е да го обявим за продан - животът ни премина тук -

а това е и пространството на нашите мъртви - тях не можеш да ги продадеш -

а и кому ли са притрябвали мъртвите? А да ги мъкнем с нас

от един дом в друг, от един квартал в друг

е и много уморително, и  твърде опасно; тук те някак са се наместили,

един в сянката на завесата, друг под масата,

трети зад шкафа или зад витринките на библиотеката,

друг в абажура на лампата - тъй скромен и непридирчив както и приживе,

друг дискретно се усмихва иззад двете тънки кръстосани сенки

върху стената от куките за плетене на малката ми сестра.

 

Масивните мебели заключихме на долния етаж,

също и тежките килими, плюшените и копринени завеси,

бродираните салфетки, кристалните купи и сервизите,

големите сребърни подноси, в които някога се оглеждаше

красивият широк лик на гостоприемството,

одеала, копринени юргани и бельо,

вълнени дрехи, чанти, връхно облекло,

наши и на нашите мъртви - всичко накуп -

ръкавици, дантели и щраусови пера от шапките на майка ни,

пианото, китарите, барабаните, флейтите,

дървени кончета и кукли от нашето детство,

парадни мундири на баща ни и първият дълъг панталон на големия ни брат[1]1,

кутийката от слонова кост с русите букли на по-малкия, ножът със златни инкрустации,

костюми за езда, раници и мантии - всичко безразборно -

без нафталин или клонки лавандула в тюлени торбички.

 

Заковахме и двете стаи. А за нас оставихме само

тези двете със западно изложение на горния етаж,

коридорът и естествено стълбището,

ако някога вечер ни се прииска да се разходим из градината

или да напазаруваме набързо нещо наблизо.

Но и тъй не сме намерили покой. Във всеки случай се избавихме

от излишни движения, безсмислено разтребване, напразни усилия

в името на непостижим ред и неприложима организация. Все пак

къщата е оголена и затворена, сдобила се е

с ужасна, тънка акустика -

при всяко преминаване на плъх, хлебарка или прилеп.

Всяка сянка в дъното на огледалото, всяко проскърцване

от дългите резци на дървояда или на молеца,

се удължава до безкрайност, до най-фините, влакнести съсъди на мълчанието,

чак до вътрешността на вените,

предизвикващо невероятни халюцинации. Отчетливо се чува

тъченето на стана във разбоя и на паячето сред делвите

или триона на ръждата в ръката на приборите за хранене

и внезапно глухо тупване в предверието,

когато парче изгнило сукно се отлепи и падне

сякаш рухва древна и обична сграда.

 

Понякога призори, когато боклукчията минава през предградието,

далечният му звънец отеква в стъклената и металната посуда,

в бронзовите топки на креватите, в рамките на фамилните портрети,

в звънчетата върху костюма на Пиеро, с който се бе маскирал малкият ни брат

в една красива карнавална нощ! По пътя обратно към дома се изплашихме

от яростния лай на кучета, роклята ми се закачи на гвоздей върху оградата,

завтекох се да настигна другите; месечината толкова плътно

залепи лице до моето - вече нямах сили да вървя,

другите ме викаха иззад дърветата

а до мен, сякаш от друго пространство, долиташе звън от стъклените мъниста на маскираните

и от стъклените ресни на звездите далеч над невидимото Миртово море[2]1.

Когато най-после ги настигнах всички ме гледаха слисано,

защото лицето ми блестеше намазано със златен варак

като онзи, с който някога боядисваха висящите лампи в трапезариите

или огледалата в гостните с елегантните фино резбовани масички.

 

И тях ги заключихме в долните стаи. Разбира се, можехме

да оставим няколко за лична употреба,

някой люлеещ се стол за отмора, някое огледало

от време на време да разресваме косите си. Но кой щеше да се погрижи за тях?

            Така поне

можем да ги чуваме как се похабяват, но не и да ги виждаме. Всичко ни

изостави.

 

А тези две стаи, които оставихме за себе си -

най-студените, най-оголените, с най-високите тавани – са може би

избрани, за да гледаме нещата отвисоко

и от разстояние, за да имаме усещане,

че надзираваме и направляваме съдбата си; най-вече

по здрач, когато природата се привежда над още топлата земя,

тук студът е остър като меч,

готов да пресече и мисълта за нова отстъпка или надеждата

за неосъществима среща; този непримирим чист студ

почти има някакъв здрав дъх.

А тези две стаи висят в нощния безкрай

като два угаснали фара на най-пустинен морски бряг,

само за миг светкавицата ги запалва и загасва,

пронизва ги и ги приковава прозрачни в празното, и те самите празни.

 

А ако някога се случи човек да се разхожда по трънливия хълм отсреща

късно, по залез слънце, когато всичко е бледо, смътно, виолетово,

когато всичко ни изглежда сякаш изгубено и сякаш постижимо, тогава

онзи самотник, разхождащ се по хълма,

изглежда кротък и симпатичен като човек все още способен

на мъничко съчувствие към нас; тогава и хълмът изглежда

спокоен на същата височина с прозореца ни, толкова,

че ако човекът се обърне насам да погледне кипарисите

ти се струва, че още малко и ще прекрачи перваза ни,

ще влезе в стаята като стар познайник и дори

ще ни поиска четка да лъсне обувките си от прахта. Но след малко той

изчезва зад хребета и пред прозорците ни отново остава

овалът на смълчания като разкаяние хълм

и горчивият примирен залез настъпващ сред сенките.

 

Не че вече сме свикнали напълно - но какво да се прави? Всичко ни изостави -

и ние го зарязахме - така бе възстановено

едно почти справедливо равновесие без взаимна злопаметност,

без угризения и без печал дори - как би могло да бъде другояче?

 

Сега останахме тук, както когато береш цветя по здрач в градината,

наръчи цветя за вазите в трапезарията и за спалните на мъртвите,

а по ръцете ти остават жълти петна от тичинките

и прахоляк от улицата, проникващ през оградата, посипващ стъблата

и разни дребни насекоми - крилати или не,

и няколко хладни капки роса,

наред с онези неизбежни леки паячета,

които винаги обитават в цветята, и докато залезът догаря розов в стъклата на прозорците

имаш усещането, че острият нож е притъпен

от кръвта и млечицето на цветята - сложно странно чувство

на страх и на убийство - сляпа, благородна, дъхава и необятна  красота,

съвършено голо отсъствие. Така е. Всичко ни изостави.

 

През онзи последен ден робините нададоха вик и побягнаха -

пронизителен писък, останал прикован в сумрачния коридор

като едра рибя кост заседнала в гърлото на непознат гостенин 

или като ръждясал меч в дългия ковчег на убития,

писъкът звуча само миг - и те излязоха бежешком,

закривайки лица в здраво стиснатите си длани; едва когато стигнаха

там пред мраморната стълба зад колонадата

ми се сториха черни, дребни и прегърбени,

безкрайно предпазливи и пресметливи,

користни, злопаметни, с претеглена доброжелателност,

поспряха за миг напълно чужди на предишния си вик,

свалиха длани от лицата си,

разгледаха внимателно стълбата, за да не паднат,

макар нозете им да знаеха стъпалата наизуст - едно по едно,

по цялата дължина на стълбището, с всички негови междинни площадки 

като стихотворение от календарен лист,

или като войнишка песен след трудна битка -

научена от малцината оцелели фронтоваци, завърнали се у дома.

 

Войници все още красиви и някак тъжни

с едри нозе и големи ръце, с въшки по фанелите,

с подземни галерии и паднали звезди в очите,

с извити тъмносини клепки като сянката на крепост край чешмата,

с нещо сурово и нетърпеливо в гънката на устните,

с изражение много мъжествено и същевременно безучастно,

сякаш бяха целунали

множество убити по скръстените им ръце или по челото,

или бяха изоставили ранените си другари, бягайки през клисурата под суграшицата,

но най-вече сякаш бяха откраднали манерката на болния изпод възглавницата му.

И все пак

вечер войниците пееха в кухнята (тогава ние бяхме малки,

слушахме ги иззад вратите - не ни позволяваха

да влизаме в кухнята със странните непознати предмети,

с вълшебните миризми на пипер, чесън, целина, домати,

и други тънки аромати с тайнствен произход,

с прорицателското шумолене на огъня, на саждите, на врящата вода,

със застъпващото се тракане на бързите ножове,

със застрашителните камари от неизмити чинии

и огромните голи, кървави кокали на митични животни.

 

Там царуваха слугините с престилки пълни с недомлъвки

сред алхимията на треви, меса, плодове, рибешки кости,

потайни вещици с огромни дървени лъжици,

изричащи предсказания над парите от врящите казани,

извайвайки от дима тънка, заклана жена в бял хитон

или тримачтови кораби с дебели въжета, ругатни и моряци

или извайвайки дългата брада на прозрачен слепец с лира върху коленете –

може би затова майка ни забраняваше да влизаме.

Понякога намирахме шепа сол зад някоя врата

или главата на петел с гребен като умален залез върху строшена керемида.

 

Не казвахме нищо на възрастните. Щом леко се открехнеше прозорчето за подаване на блюдата

фантомът на дима се промъкваше ребром и с часове витаеше из коридора -

висок, застрашителен, със стъклен шлем, от който висеше конска опашка; призрак

самотен, дъхав и безплътен, с нещо животинско,

без кости и все пак всемогъщ. Тъй притаени зад вратите

се вслушвахме чак до среднощ,

докато не ни обореше ален искрометен сън. И тъй войниците пееха,

 

понякога се задяваха с прислугата,

събуваха тежките си войнишки обуща и разтриваха дебелите пръсти на краката,    

а после избърсваха капки вино от месестите си чувствени устни

и се почесваха по косматите гърди и по чатала,

сграбчваха безразборно гърдите на жените и отново запяваха

(чувахме ги чак насън), пееха

 

с лица скрити в омазнените им коси,

потропвайки незабележимо в такт с босите си нозе по плочките

или с пръсти по стомната или по чашата

или върху дървената маса (за кълцане на кайма),

тихо, едва чуто (да не чуят господарите отвътре);

и тогава адамовата им ябълка подскачаше

като възел на дебело въже, теглено от двама противници,

като възел на дебело въже, пуснато в дълбокия кладенец,

като възел в стомаха. Затова и жените

 

като ги слушаха плачеха истерично,

разкъсваха дрехите си, оставаха съвършено голи и ги умоляваха,

взимаха ги в скута си като болни деца, които непременно искаха да излекуват

и копнееха да ги затворят всички в свойто лоно -

може би, за да запълнят собствената си празнота,

собствената си утроба - да ги затворят

дълбоко, много надълбоко и да ги задушат,

за да ги предпазят и да ги задържат

единствено за себе си, а след това да ги родят отново

 

в по-подходящ момент, в някой по-бял дом,

в някой по-проветрив и слънчев дом с по-малко сенки

от колони, делви, убийства, мечове, слава и ковчези,

с по-малко невидими дупки в стените - дупки

от пирони за стоманени огледала и вечерни тоалети

от пирони за закачване на мундири, бойни тръби, барабани, шлемове, щитове

или връвчици от безмълвни играчки на умрели деца

или от иконите, сватбените венци, тенджерите; разбира се, дупки запушени

от толкова ремонти, от новата мазилка и варосване,

но винаги отворени навътре, по-дълбоко в паметта.

 

Така те искаха да ги родят отново в по-широк дом,

по-здрав и светъл, непрояден от кухини

на крипти, катакомби, гробници,

в дом без врати, които се заключват, а подире им

се чува мърморене, хлипане и силното шумолене

от разпуснати коси на жена, сипващи се върху коленете й,

или шумът от обувка захвърлена далече от леглото.

 

Да можеха да ги родят

там, където царят необяснима откровеност, самота и сигурност,

сред пролетна природа, сред покълнал ечемик,

редом с дорест жребец и сиво безобидно магаренце,

а наоколо куче, крава, две овце

в самотната сянка на плуга. Но мъжете

 

нито чуваха, нито виждаха, нито чувстваха,

смели и безразлични, пияни от смърт,

потънали в собствената си песен -

съвсем не героична, дори не меланхолична или осакатена -

песен, която сигурно бяха научили от старите жени на село,

а сега, завръщайки се от фронта,

научаваха да я пеят по-младите жени. Така пред тази стълба,

 

която робините познаваха не по-зле от наново научената песен,

с всички синкопи, интервали, тактове,

с преливането на всички по-ярки или избледнели камъни,

със сечението на парадното стълбище; хиляди пъти се бяха изкачвали

и слизали по него

в други времена, в честити дни,

когато пренасяха тепсиите от фурната

или големите стомни с вино от прохладните изби

или дъхавите плоски хлябове, закланите животни и плодовете

или наръчите карамфили, нарове и маргаритки,

или пък маслинови и лаврови клонки искрящи от утринна роса,

           

в други времена на сватби, кръщенета, празници, рождени дни,

в дни на триумф и слава, когато вестоносецът потънал в прах

се строполяваше без дъх пред стълбището,

целуваше мраморните стъпала и облян в сълзи

донасяше вестта с мъжествен и някак хрипкав глас,

странен от прилива на последното му задавено хлипане.

 

А робите на дома и някакви случайно минаващи оттам старци

слушаха скупчени под колонадата.

Робините стояха по праговете, закривайки очи с престилки,

а насред двора майка ни господарката

и дойката до нея - сякаш вековен дъб от гръм ударен,

а отзад възпитателят, прежълтял като восък под рядката си брада,

подобен на мършава ръка, вкопчена в струните на арфа,

а по-малките дъщери застанали неподвижни по прозорците,

скрити зад мечтанията и смътните си подозрения,

слушаха, но не разбираха дочутото,

наблюдавайки красивото прегъване на коляното на вестоносеца,

кестенявата му младежка брада и смолистите му

къдрави слепени от пот и прах коси

с трънлива клонка, закачила се в хитона му. Стана тъй, сякаш

лесовете можеха да крачат, масите се вдигаха като коне на задните си крака,

триерите плаваха над дърветата по залез,

а гребците се привеждаха и изправяха, привеждаха и изправяха

в явния ритъм на любовта; а веслата

са голи жени увесени за косите,

които тръпнат и се мятат сред морето,

а подир триерите се очертава разпенената диря като Млечен път.

 

И вестоносецът възвести бляскавата победа

с хиляди смърти - без да броим ранените -

накрая оповести и завръщането на господаря

с обилна плячка, знамена, колесници и роби

и зееща рана на челото - която той казваше -

била като ново, прекрасно око, откъдето надзъртала смъртта.

Сега господарят виждал навътре чак до най-съкровеното

на пейзажите, предметите и хората,

сякаш всичко било от прозрачно стъкло и свободно отгатвал

ритъма на кръвта, настроенията, съдбините ни,

златоносните жили изпъстрящи камъка

и разклоненията на въглена в подземните пластове,

и сребърните сухожилия на водата разперени в скалите

и ситните убождания на угризенията под дрехата и кожата.

 

Всички слушаха (а ние редом с тях) като вкаменени,

всички неспокойни и наведени със сухи очи

сякаш вече бяха се превърнали в стъклени,

всички ги виждаха и те самите виждаха себе си:

оголен скелет в стъклото, и той стъклен -

трошлив, лишен от всякакъв заслон. Но

 

сред тази пълна беззащитност

сред тази смъртоносна слабост

сред тази незасенчена прозрачност

 

изведнъж те се почувстваха успокоени, разтворили се

в необятността на прозрачността, и те самите необятни,

сякаш непогрешими в общата греховност,

всички побратимени сред всеобщата пустош на взаимната враждебност

сякаш въоръжени с човешката си обезоръженост,

облечени в прекрасната и благородна всемирна голота.

 

“Нека дойде господарят”, каза майка ни стопанката на този дом.

“Добре ни е дошъл”. И той стъклен.

Стъклен. Стъклен. Ето го - и ние познаваме това око -

и ние имаме такова, ето на, насред челото.

Добре познаваме и ний смъртта. Знаем я. Виждаме.

Той пръв очите ни отвори за нея. Първи ний прогледнахме.

Добре да е дошъл стъкленият господар с неговия стъклен меч

при стъклената си съпруга, при стъклените си деца,

при стъклените си поданици, стъклената плячка, стъклени робини,

стъклени трофеи. Нека камбаните ударят.

От връх на връх огнени сигнали нека да запалят часовоите[3]1

за стъклената ни победа - да, да, за нашата победа

удържаната от всички нас. Защото и ние се сражавахме,

запасявайки се с търпение, надвивайки

непоносимото хилядооко очакване. И падналите

също са победители - те са първите - и виждат.

 

Нека ударят камбаните чак до хоризонта.

а вий, робини, какво стърчите! Пригответе

стъклените ястия, стъклените вина, стъклените плодове;

идва стъкленият ни повелител. Той идва.”

 

Тъй рече господарката и се виждаше пулсирането

на кръвта във слепоочията й, личеше и

потта преди да е избила и потекла по синкавите й ланити.

 

Старата ни дойка, задържала я за миг,

когато тя понечи да припадне, сега й вдъхваше кураж

с проникновеното си мълчание,

заслоняваше я с мъдра сянка под широките сводове

на разширените си зеници. Тогава тя тръсна

катранената си престилка сякаш пропъждаше

черна птица. И вестоносецът си отиде.

 

Кукумявка прелетя ниско над двора,

въпреки че все още бе ранен следобяд -

не се бе мръкнало и сянката на кукумявката се отпечата неизличимо

точно над входните двери (все още е там). Робините се втурнаха вътре в дома.

Господарката забрави да нагизди децата си. Влезе в банята.

Напълни ваната с топла вода и не се изкъпа. След малко

се заключи в стаята си и се гримира пред огледалото -

начервена, изписана, разкрасена, ярко пурпурна като маска, като мъртва,

като изваяние,

като убийца или дори като убита. А слънцето залязваше отвъд

жълто и накалено като коронован прелюбодеец,

като натруфен в злато узурпатор на чужда власт,

озверял от собствената си боязън си и застрашителен в страха си,

а камбаните ехтяха като полудели из цялата страна.

 

Тъй че робините добре познаваха тази стълба,

толкова години в този дом,

но все пак откриха лицата си и я погледнаха,

дори за миг се обърнаха назад да не би някой да ги е видял,

а после отново покриха лица с ръце и и си тръгнаха -

черни, смалени, противни и прегърбени -

като черни точки, като мухи по време на малария

под каменния рой на колонадата,

а голямата метла остана обърната наопаки зад кухненските двери

като кошмар с изправени коси, който не може да извика. Всички ни изоставиха. 

Доведохме чужди слугини да почистят стълбището,

да измият мрамора добре, да го изтъркат. Но не след дълго

по мрамора отново избиваше кървава пот. И те си отидоха. Оставиха ни.

И ние зарязахме всичко - бърсане, търкане, чистене на паяжини.

А камъкът си знае своето - блика все повече кръв.

 

Червеният поток опасва дома ни;

откъсна ни от външния свят;

сетне и светът ни забрави;

вече не се страхуваха от нас; не се страхувахме и ние.

Разбира се, минаващите оттук все още ни заобикаляха отдалеч, но вече не се кръстеха,

нито пък плюеха в пазвата си, за да изгонят призраците със заклинания.

Най-краткият път до дома ни

тревяса от буреняк, коприва, репеи,

покри се с диви сини цветя -

не можеш да отгатнеш, че някога е бил път.

 

Ако нощем окъсняла жена

все още переше на реката и се чуваше удрянето на бухалката

върху меката мокра тъкан никой не казваше,

че нож потъва във плътта,

нито че хлопва врата на таен ходник,

нито пък че от северния прозорец изхвърлят труп в крепостния ров -

просто казваха,

че бухалка удря по прането,

по звука различаваха

дали платът е вълнен или памучен, копринен или ленен

и знаеха, че някоя жена избелва зестрата на дъщеря си,

дори си представяха деня на сватбата,

пребледнелия жених, поруменялата булката,

сплитането на двете тела някак безплътни зад тюления балдахин на брачното ложе,

развяван от нощния ветрец. Толкова подробности,

а и с такава точност (не са ли признак на уравновесеност?)

наред с усещането за неотвратимост,

сякаш бе необходимо онова, което се случи и онова, което последва -

музикална жилка, пулсираща във въздуха.

 

Чуваш я отново и отново и не знаеш

къде се намира - дали е малко над дърветата?

Дали под опустелите скамейки във градината?

В онази баня ли? Дали е над червения поток?

Или в заключения оръжейник на баща ни с трофеите от толкова безсмислени войни

или в празните сандали на по-големия ни брат, който от години пътува по корабите,

- кой знае дали изобщо някога ще се завърне,

или в тетрадките по рисуване на малкия ни брат, който вече престана

да ни пише от санаториума,

или в гардероба на злощастната ни майка

с дългите бели, диплещи се рокли и плоските ковани катарами.

 

(Често пъти нощем от прозореца виждах роклите

да се разхождат самотни под дърветата,

развявайки се леко като сенки от лунен светлик, а зад

бялото им преливане, зад бледото им диплене

се различаваше пресъхналия шадраван с бронзовия делфин

извит в последен блясък на неуспяло бягство - онази стъклена прозрачност,

която не допускаше следи от угризения и памет,

тъй като и паметта е безполезна при продължително отсъствие или присъствие).

            Във всеки случай

онази подмолна музика се лееше навред и дори не съзнаваш

защо си щастлив, що е щастие; различаваш само

онова, което никога не си забелязвал, нито си видял

все пак безплътно, безтегловно. Нямаше нито вестоносец,

нито убийството, нито ужасени бягащи робини,

а аз бях една от двете девойки, застанали на двата прозореца,

която гледаше двете момичета сякаш изпод стълбата или от улицата,

приблизително от мястото на вестоносеца или от мястото на невръстната робиня,

аз, която винаги стоях на прозореца; (често пъти завиждах на робините

за прекрасното им волнодумство, хитрините, веселието и освободеността им,

особената свобода на робството, която те разкрепостява

от решения и инициативност - завиждах им).

 

Ах, нищо не видях, нищо не си спомням; само онова дивно усещане,

толкова изтънчено, внушено от смъртта, позволяващо ни да я виждаме

чак до прозрачните й глъбини. А музиката продължаваше да звучи

както понякога призори, когато се събуждаме безпричинно рано,  въздухът навън е наситен от чуруликането

на хиляди невидими птици - толкова гъст и нагнетен,

че не остава място за нищо друго в света - горест, надежда, угризение, памет.

А времето е безразлично, отчуждено

като непознат пресякъл спокойно улицата отсреща

без изобщо да се замисли или да погледне към дома ни,

държащ под мишница куп непрозрачни и все още неизмити стъкла

без да знаеш за какво са му притрябвали, къде ли ги отнася,

какъв смисъл имат и за кои прозорци са предназначени,

дори не си задаваш такива въпроси и дори не го изпращаш с поглед,

дискретен и безмълвен в последната извивка на пътя.

Кой ни бе отредил всичко това, с такава точност и толкова мислени продължения,

измито, приятно, изчистено и подредено,

с грапави белези от всяка рана и от всяка смърт?

А аленият поток опасващ дома ни - нищо -

беше бистра водица след завчерашния хладък дъжд,

отразяваща пурпурнобагрения залез до късно вечерта,

когато се разстила онази прозрачност, безкрайна, стъклена,

и виждаш чак до необятното, нетленното, незримото,

и ти самият необятен, нетленен, незрим, заобиколен

от тихия шепот на мебелите и звездите. А майка ни седи

на резбования стол заета с вечното си ръкоделие

под трите пламъка на светилника, чиито езици потрепват

в течението от двата прозореца,

а баща ни го няма, от сутринта е на лов

и в ухото му се внизва меланхоличната спирала на ловджийския рог

и нетърпеливият и предан лай на кучетата.

 

Изплъзнала се от зоркото око на дойката, малката ни сестра

се е размечтала в градинската прохлада възседнала каменния лъв,

и всичко е тъй тихо -

никой не е сгрешил, нищо не се е случило,

единствено проскърцването на врата на долния етаж

и желязната градинска портичка - сигурно млекарят

е донесъл кисело мляко за диетата на мама - страхува се да не напълнее,

а за децата е истинско щастие майката отново да полага грижи за теглото си,

да си обръща повече внимание, да се оглежда отвреме навреме в

огледалото,

да подрежда кока с буйните си прелестни коси; киселото мляко

добива хладен, мраморно-синкав оттенък

под звездния светлик и сенките на дърветата; чува

се тихият глас на по-малката прислужничка,

която се разплаща за млякото за седмица напред и все се помайва,

броейки рестото отново и отново. А в горната част на градината,

в най-тъмния й ъгъл отвреме навреме

нещо искри и  проблясва, когато посред нощ едрите слънчогледи

разкършват топлите си рамене и синя омара трепти под ноздрите на статуите,

сякаш изваянията тайно вдишват влажните ухания на розите.

 

Малкият ни брат все рисува

в разбоя със становете изтънчени акварели

в декоративния стил на дворците в Кносос[4]1 - никога не ни е показвал

рисунките си -

или с престорена строгост изписва в грънчарската

работилница малки и големи стомни,

очертава с черни и керемидени линии

юноши войни или танцьори напълно скрити

зад огромни щитове - толкова, че ако не внимаваш

ще си помислиш, че са само кръгове - черен наниз от кръгове. Големият ни брат

вече си подаде оставката от кралския флот. Сега

невъзмутимо сериозен чете в съседната стая. В тишината на времето

се чува прелистването на страницата сякаш тайна врата се отваря към бял прозрачен пейзаж. И наистина

 

в този час се отваря една врата. Баща ни се е върнал.

Застилат масата. Викат ни.

Всички се спускаме по вътрешната стълба.

Сядаме на масата и ядем, като слушаме навън в двора

ситното лаене на кучетата и гласа на надзирателя.

 

Толкова е прост животът. Толкова красив.

Майка ни се навежда над чинията и плаче.

Баща ни полага ръка върху рамото й.

“От щастие е”, оправдава се тя.

А ние гледаме през разтворените прозорци

безкрайната прозрачна нощ с тънкия лунен сърп

като забравен показалец сред

сините страници на мирна затворена книга.

Тази вечер е малко хладно. Есен е, нали разбирате.

Тези дни отново ще затворим прозореца.

Не можем да се оплачем - имаме запас от подпалки за камината

- не само от горски дънери, а и от старите ни мебели,

тежки врати, рамки, канапета, ковчези, мундщуци, пушки,

дори дървената количка на покойния ни дядо.

 

Когато се приберете у дома, кажете моля ви на чичо ни да не се тревожи за нас.

            Добре живеем тук.

А смъртта е мека като постеля, с която сме свикнали -

вълнена, памучна, пухена или сламена; постелята

е съхранила формата на тялото ни, една удобна - напълно наша смърт -

тя поне не ни мами, нито пък ни отбягва - сигурна е,

и ние сме сигурни в нея - строгата и превъзходна сигурност.

 

Ако ли пък не заминете от Аргос, ще ни бъде много драго

отново да ви видим у дома ни. Заради вас дори ще разкова една врата

да ви покажа оръжейницата на баща ни,

да ви покажа и онзи щит, върху чийто черен метал

все още стоят застинали в най-невероятни пози сенките на загиналите.

Да ви покажа кървавите отпечатъци и източника на кръвта

и подземния ходник откъдето преоблечени като жени избягаха

дванайсетте брадати военачалници начело с бледия си предводител,

който, макар и мъртъв, безпогрешно ги отведе до изхода.

От другата страна отворът остана незатулен -

ням, дълбок и мрачен като непозната грешка.

 

А вечерницата - забелязахте ли я?  Мека е вечерницата,

като гума, все търка на едно и също място

сякаш да  изтрие някаква наша грешка - каква ли грешка?

Чува се едва доловим звук, когато гумата преминава напред-назад

върху грешката, а грешката не се изтрива.

Дребни масурчета хартия се сипят върху дърветата и искрят;

това е приятно занимание - дори не е важно,

че грешката не се изтрива. Достатъчно е движението на звездата

благородно, упорито и вечно

като изначален и последен смисъл; съчетаващ небесна енергия

и практичност, като тази на стана и на стиха -

напред-назад, напред-назад, звездата сред кипарисите,

златна совалка между дългия траурен вътък,

ту скрива, ту показва грешката ни - не наша,

грешка на света, грешка изначална - ние за какво ли сме виновни?

Грешка на раждането или на смъртта, забелязахте ли?

 

Красиви са есенните вечери - примиряващи -

погасяващи със спокойна всеобща вина вината на всеки един от нас,

скрепявайки ни с тайно приятелство,

почиващо върху ритъма - да, да, точно така, ритмично приятелство, ритмично - това е то - насам-натам, насам-натам,

раждане-смърт, любов-мечта, деяние-мълчание - това е изход, казвам ви,

в задната част, много тъмната, направо в небето -

оттам духа вятърът, потта изсъхва - известно облекчение, Господи,

най-после ще поемем дъх.

А раздумките от околните тераси се чуват съвсем ясно в нощта,

както и свежото потракване на ведро вадещо вода от кладенеца в градината,

и гласът под дърветата, който казва: “Ще се върна”,

и пъхтенето на детето, което за пръв път само развързва обувката си,

и флейтата през отворения прозорец на студента - музикант любител -

във всеки случай музика, която се издига и се слива

с цялата тази прекрасна, напразна, организирана мелодия на звездите.

 

И, да, уверявам ви, че е така. Макар и мъртъв безпогрешно ги отведе до изхода -

макар да знаем, че в повечето случаи изходът

е някоя друга, необходима, коварна и неотвратима смърт.

 

Кажете на чичо ни да не се тревожи за нас

там в неговата безукорно дисциплинирана Спарта.

И ние тук в Аргос добре се поминуваме.

Само нека знае, че няма нищо друго отвъд - нека знае това. Нека да го знае.

 

 (“Да, да”, казах механично аз и се изправих. Нищо не разбрах. “Беше ме завладяло усещане за омагьосващ ужас, сякаш изведнъж се бях озовал лице в лице с целия упадък и очарование на прастара цивилизация. Вече е нощ. Тя ме изпроводи до стълбата, като ми светеше със старата газена лампа, за да сляза. Какво ли искаше да каже? А и този мъртвец, който ги отвел до изхода? Да не би... Не, разбира се, не бе Христос. И домът - не бе на Агамемнон. Ами малкият брат с артистичните заложби? Кой ли беше той? Но нали не съществуваше втори брат. Тогава? За какво им бе притрябвал този дом? А аз какво ли се опитвах да проумея от думите на една безумна жена? Излязох навън и закрачих бързо, но чувайки стъпките си спрях. Стипчив привкус на неудовлетвореност оставаше в устата ми, разтворен в слюнката ми от цялата тази черна неопределеност, сякаш бях захапал шишарка от кипарис. Но същевременно усещах нещо устойчиво, щедро, чисто, преизпълващо съществото ми с въодушевление, което ме караше да мисля с математическа точност колко лесно щях да се преборя с утрешните трудности в работата ми, които до този момент ми изглеждаха непреодолими. Огромна луна бе изгряла сред кипарисите. Зад гърба си усещах мрачната грамада на дома като внушителна древна гробница. И ако не бях проумял нещо друго, то поне бях научил какво би трябвало да избягвам и да избягваме).

Атина, септември 1959

 

Стихотворениeто „Стъклопис в баня” съдържа препратки към участта на Агамемнон, който след завръщането му от Троянската война е убит в банята от съпругата му Клитемнестра с помощта на любовника й Орест. Клитемнестра мята върху Агамемнон мрежоподобен надиплен плат и го пробожда с меч. 

Из „ПИСАНИЯ НА СЛЕПЕЦ”

СТЪКЛОПИС В БАНЯ

 

Как се бе сгъстил въздухът от мириса на миртите

и от подпухналите пари. А той, вече впримчен

в мрежата, гледайки прозореца високо. В помътнялото

стъкло

изрисувана бялата камбанария. Въжето на камбаната,

вероятно държана от великата невидима ръка,

заби отведнъж и отекна в прослава непрекъснатият

            звук

сред блясъка на мечовете и в прекършените мачти

от корабите на завръщане. Знаеш го – прошепна – онова,

което надживява твойта смърт е онова, от което си бил лишен

в живота.

                                   

                                                           Атина, 28 септември 1972