Галерия

1

потайни вещици с огромни дървени лъжици,

изричащи предсказания над парите от врящите казани,

извайвайки от дима тънка, заклана жена в бял хитон

или тримачтови кораби с дебели въжета, ругатни и моряци

или извайвайки дългата брада на прозрачен слепец с лира върху коленете –

може би затова майка ни забраняваше да влизаме.

Понякога намирахме шепа сол зад някоя врата

или главата на петел с гребен като умален залез върху строшена керемида.

Не казвахме нищо на възрастните. Щом леко се открехнеше прозорчето за подаване на блюдата

фантомът на дима се промъкваше ребром и с часове витаеше из коридора -

висок, застрашителен, със стъклен шлем, от който висеше конска опашка; призрак

самотен, дъхав и безплътен, с нещо животинско,

без кости и все пак всемогъщ. Тъй притаени зад вратите

се вслушвахме чак до среднощ,

докато не ни обореше ален искрометен сън. И тъй войниците пееха,

понякога се задяваха с прислугата,

събуваха тежките си войнишки обуща и разтриваха дебелите пръсти на краката,    

а после избърсваха капки вино от месестите си чувствени устни

и се почесваха по косматите гърди и по чатала,

сграбчваха безразборно гърдите на жените и отново запяваха

(чувахме ги чак насън), пееха

с лица скрити в омазнените им коси,

потропвайки незабележимо в такт с босите си нозе по плочките

или с пръсти по стомната или по чашата

или върху дървената маса (за кълцане на кайма),

тихо, едва чуто (да не чуят господарите отвътре);

и тогава адамовата им ябълка подскачаше

като възел на дебело въже, теглено от двама противници,

като възел на дебело въже, пуснато в дълбокия кладенец,

като възел в стомаха. Затова и жените

като ги слушаха плачеха истерично,

разкъсваха дрехите си, оставаха съвършено голи и ги умоляваха,

взимаха ги в скута си като болни деца, които непременно искаха да излекуват

и копнееха да ги затворят всички в свойто лоно -

може би, за да запълнят собствената си празнота,

собствената си утроба - да ги затворят

дълбоко, много надълбоко и да ги задушат,

за да ги предпазят и да ги задържат

единствено за себе си, а след това да ги родят отново

в по-подходящ момент, в някой по-бял дом,

в някой по-проветрив и слънчев дом с по-малко сенки

от колони, делви, убийства, мечове, слава и ковчези,

с по-малко невидими дупки в стените - дупки

от пирони за стоманени огледала и вечерни тоалети

от пирони за закачване на мундири, бойни тръби, барабани, шлемове, щитове

или връвчици от безмълвни играчки на умрели деца

или от иконите, сватбените венци, тенджерите; разбира се, дупки запушени

от толкова ремонти, от новата мазилка и варосване,

но винаги отворени навътре, по-дълбоко в паметта.

Така те искаха да ги родят отново в по-широк дом,

по-здрав и светъл, непрояден от кухини

на крипти, катакомби, гробници,

в дом без врати, които се заключват, а подире им

се чува мърморене, хлипане и силното шумолене

от разпуснати коси на жена, сипващи се върху коленете й,

или шумът от обувка захвърлена далече от леглото.

Да можеха да ги родят

там, където царят необяснима откровеност, самота и сигурност,

сред пролетна природа, сред покълнал ечемик,

редом с дорест жребец и сиво безобидно магаренце,

а наоколо куче, крава, две овце

в самотната сянка на плуга. Но мъжете

нито чуваха, нито виждаха, нито чувстваха,

смели и безразлични, пияни от смърт,

потънали в собствената си песен -

съвсем не героична, дори не меланхолична или осакатена -

песен, която сигурно бяха научили от старите жени на село,

а сега, завръщайки се от фронта,

научаваха да я пеят по-младите жени. Така пред тази стълба,

която робините познаваха не по-зле от наново научената песен,

с всички синкопи, интервали, тактове,

с преливането на всички по-ярки или избледнели камъни,

със сечението на парадното стълбище; хиляди пъти се бяха изкачвали

и слизали по него

в други времена, в честити дни,

когато пренасяха тепсиите от фурната

или големите стомни с вино от прохладните изби

или дъхавите плоски хлябове, закланите животни и плодовете

или наръчите карамфили, нарове и маргаритки,

или пък маслинови и лаврови клонки искрящи от утринна роса,

в други времена на сватби, кръщенета, празници, рождени дни,

в дни на триумф и слава, когато вестоносецът потънал в прах

се строполяваше без дъх пред стълбището,

целуваше мраморните стъпала и облян в сълзи

донасяше вестта с мъжествен и някак хрипкав глас,

странен от прилива на последното му задавено хлипане.

А робите на дома и някакви случайно минаващи оттам старци

слушаха скупчени под колонадата.

Робините стояха по праговете, закривайки очи с престилки,

а насред двора майка ни господарката

и дойката до нея - сякаш вековен дъб от гръм ударен,

а отзад възпитателят, прежълтял като восък под рядката си брада,

подобен на мършава ръка, вкопчена в струните на арфа,

а по-малките дъщери застанали неподвижни по прозорците,

скрити зад мечтанията и смътните си подозрения,

слушаха, но не разбираха дочутото,

наблюдавайки красивото прегъване на коляното на вестоносеца,

кестенявата му младежка брада и смолистите му

къдрави слепени от пот и прах коси