Галерия

1

да оставим няколко за лична употреба,

някой люлеещ се стол за отмора, някое огледало

от време на време да разресваме косите си. Но кой щеше да се погрижи за тях?

            Така поне

можем да ги чуваме как се похабяват, но не и да ги виждаме. Всичко ни

изостави.

А тези две стаи, които оставихме за себе си -

най-студените, най-оголените, с най-високите тавани – са може би

избрани, за да гледаме нещата отвисоко

и от разстояние, за да имаме усещане,

че надзираваме и направляваме съдбата си; най-вече

по здрач, когато природата се привежда над още топлата земя,

тук студът е остър като меч,

готов да пресече и мисълта за нова отстъпка или надеждата

за неосъществима среща; този непримирим чист студ

почти има някакъв здрав дъх.

А тези две стаи висят в нощния безкрай

като два угаснали фара на най-пустинен морски бряг,

само за миг светкавицата ги запалва и загасва,

пронизва ги и ги приковава прозрачни в празното, и те самите празни.

А ако някога се случи човек да се разхожда по трънливия хълм отсреща

късно, по залез слънце, когато всичко е бледо, смътно, виолетово,

когато всичко ни изглежда сякаш изгубено и сякаш постижимо, тогава

онзи самотник, разхождащ се по хълма,

изглежда кротък и симпатичен като човек все още способен

на мъничко съчувствие към нас; тогава и хълмът изглежда

спокоен на същата височина с прозореца ни, толкова,

че ако човекът се обърне насам да погледне кипарисите

ти се струва, че още малко и ще прекрачи перваза ни,

ще влезе в стаята като стар познайник и дори

ще ни поиска четка да лъсне обувките си от прахта. Но след малко той

изчезва зад хребета и пред прозорците ни отново остава

овалът на смълчания като разкаяние хълм

и горчивият примирен залез настъпващ сред сенките.

Не че вече сме свикнали напълно - но какво да се прави? Всичко ни изостави -

и ние го зарязахме - така бе възстановено

едно почти справедливо равновесие без взаимна злопаметност,

без угризения и без печал дори - как би могло да бъде другояче?

Сега останахме тук, както когато береш цветя по здрач в градината,

наръчи цветя за вазите в трапезарията и за спалните на мъртвите,

а по ръцете ти остават жълти петна от тичинките

и прахоляк от улицата, проникващ през оградата, посипващ стъблата

и разни дребни насекоми - крилати или не,

и няколко хладни капки роса,

наред с онези неизбежни леки паячета,

които винаги обитават в цветята, и докато залезът догаря розов в стъклата на прозорците

имаш усещането, че острият нож е притъпен

от кръвта и млечицето на цветята - сложно странно чувство

на страх и на убийство - сляпа, благородна, дъхава и необятна  красота,

съвършено голо отсъствие. Така е. Всичко ни изостави.

През онзи последен ден робините нададоха вик и побягнаха -

пронизителен писък, останал прикован в сумрачния коридор

като едра рибя кост заседнала в гърлото на непознат гостенин 

или като ръждясал меч в дългия ковчег на убития,

писъкът звуча само миг - и те излязоха бежешком,

закривайки лица в здраво стиснатите си длани; едва когато стигнаха

там пред мраморната стълба зад колонадата

ми се сториха черни, дребни и прегърбени,

безкрайно предпазливи и пресметливи,

користни, злопаметни, с претеглена доброжелателност,

поспряха за миг напълно чужди на предишния си вик,

свалиха длани от лицата си,

разгледаха внимателно стълбата, за да не паднат,

макар нозете им да знаеха стъпалата наизуст - едно по едно,

по цялата дължина на стълбището, с всички негови междинни площадки 

като стихотворение от календарен лист,

или като войнишка песен след трудна битка -

научена от малцината оцелели фронтоваци, завърнали се у дома.

Войници все още красиви и някак тъжни

с едри нозе и големи ръце, с въшки по фанелите,

с подземни галерии и паднали звезди в очите,

с извити тъмносини клепки като сянката на крепост край чешмата,

с нещо сурово и нетърпеливо в гънката на устните,

с изражение много мъжествено и същевременно безучастно,

сякаш бяха целунали

множество убити по скръстените им ръце или по челото,

или бяха изоставили ранените си другари, бягайки през клисурата под суграшицата,

но най-вече сякаш бяха откраднали манерката на болния изпод възглавницата му.

И все пак

вечер войниците пееха в кухнята (тогава ние бяхме малки,

слушахме ги иззад вратите - не ни позволяваха

да влизаме в кухнята със странните непознати предмети,

с вълшебните миризми на пипер, чесън, целина, домати,

и други тънки аромати с тайнствен произход,

с прорицателското шумолене на огъня, на саждите, на врящата вода,

със застъпващото се тракане на бързите ножове,

със застрашителните камари от неизмити чинии

и огромните голи, кървави кокали на митични животни.

Там царуваха слугините с престилки пълни с недомлъвки

сред алхимията на треви, меса, плодове, рибешки кости,