Галерия

1

„Бил е рицарски орден, да речем нещо като рицарите-храмовници. Сега, дали са били ерес е трудно да кажем, защото онова, което знаем за техните убеждения е твърде смътно и произлиза от сведения на враговете им. Ако трябва да вярваме на последните, те дори не са били християни. Почитали дявола с ужасяващи оргиастични ритуали, тоест били сатанисти. Но нима всички еретици не били описвани по подобен начин от официалната църква? Онова, което изглежда сигурно е, че орденът бил основан на някой от Егейските острови по време на венецианското владичество. Първото му споменаване, ако не греша, е от Никифорос Григорас в неговата „Римска история” около 1360-та, и е по-скоро неутрално. Очевидно когато се появили, Леветините не предизвикали безпокойство, каквито и да са били техните убеждения. Те били една от многото военни и религиозни организации, които никнели по онова време и които обикновено съблюдавали законността. През онази първа фаза сигурно са подкрепяли местните владетели при незначителни военни операции, в отбраната срещу пиратите и пр. Сравнително бързо се разпространили по Егейските острови и стигнали до Константинопол. Някои венециански и генуезки благородници от Източното Средиземноморие съвсем не криели, че били Леветини.”

„Както, например, Джустиниани”, каза Дракас.

„Да, някои членове на генуезкия и флорентинския клон. Репутацията на Леветините започнала да се компрометира по неизвестни нам причини малко след превземането на Константинопол. „Халóзис”, както го наричате вие - правилно ли го произнесох? Това е епохата, през която ереста, нека да я наречем ерес, се пренася на Запад и пуска корени във важни градове на северна Италия - Венеция, Генуа, Флоренция и другаде. Оттогава споменаването у хронистите - източни и западни, на Леветините става все по-демонологично, докато стигаме до отлъчването им от църквата. Във всеки случай, изглежда ереста никога не се е ползвала с голяма популярност сред народа. Разпространила се предимно сред кръговете на благородниците и образованите. Може би затова, поне на Запад, не са отбелязани масови гонения на нейните привърженици и крайни наказания. С едно изключение. Това се случило тук, в Мюнстер. Странно, но Леветините, това вероятно елитарно движение с аристократичен произход, играли роля в Комуната на Анабаптистите през 1534-1535 г. Изрично ги споменава в хрониката си Хайнрих Гресбек, отстъпникът повел епископската армия в града, както и Корвиниус, лютеранският следовател на когото водачите на Анабаптистите били предадени след тяхното арестуване. И двамата ни разказват, че голяма компактна група Леветини била в челните редици на бунта и те били едни от най-фанатичните комунари. Тяхното свидетелство трябва да бъде смятано за достоверно, тъй като през онази епоха Леветините не занимавали особено Църквата, че да предположим, че става въпрос за умишлено оклеветяване. Във всеки случай от края на шестнайсети век Леветините се споменават все по-рядко и накрая били забравени. В места като Мюнстер, обаче, се носи заглъхващотзвук, тъй като се съмнявам, че келнерите в онази винарски изба знаят какво означава името й.”

„Съмнявайте се колкото си щете, но не бъдете сигурен”, каза Дракас.

Нещо му убягваше, дори след разказа на историка, станал колекционер на презервативи. Така разказа той по-късно наполицайката. Онзи неясен спомен, онова забравено знание, което бе оставило подире си само жилото на загубата, беше нещо различно от онова, което им разказа Ек.

„Откъде произлиза името Леветини?”, попита той.

„Неизвестно, доколкото знам”, отвърна Ек. „Хронистите не дават обяснения.”

„И какво означава емблемата им?”

”Нито пък това се знае. Естествено враговете им твърдят, че червената змия символизира дявола, който се готви да прелъсти душата на вярващия, тоест на белия корморан.”

„Защо тъкмо един корморан да символизира душата?”, запита полицайката.

„Това казвам и аз”, каза Ек и отново хвърли към нея онзи неприятен поглед.

„И защо този шибан институт (that fucking institute) използва емблемата на Леветините?”, попита Дракас.

„Какво ми говорите?”, каза Ек с изненада, която се стори на полицайката театрална. „Не знаех това. Ама, вие откъде го знаете? И каква връзка има всичко това с вашата мумия, драги ми професоре? Държите ме в неведение вече толкова време.”

Тогава Дракас разказа преработена версия на тяхната история, от която полицайката остана като гръмната. Каза, че емблемата на Световния биографичен център му била известна от един негов невзрачен колега на име Везувио, който показвал с гордост алманасите на фондацията със статията с неговото име. Че полицията в Генуа била атакувала палацо Джустиниани, тъй като разполагала с информация, че мумията се намирала там, но очевидно информацията била изтекла и мумията била скрита на по-сигурно място. Че в заведението „Zum Lebettiner” полицайката, която го съпровождала като личен телохранител в това негово пътуване, била проявила небрежност, по-конкретно донякъде недодялано била попитала бармана дали кръчмата имала някаква историческа връзка с италианския род Джустиниани… “

„Ама и те защо пък да се смутят толкова от този въпрос?”, каза в заключение Дракас.

„Може би защото в крайна сметка наистина приемат на сериозно името на заведението си…”, каза Ек, и сянката накарала отпуснатото му лице да се стегне за миг напомни на полицайката актьор, който изведнъж се измъква от ролята си.

„Съществува”, каза Дракас, „и някакъв доктор Манфред Кирске, предполага се антрополог, който ще направи научно съобщение за Ивикос в Берлин. Какво общо има той с мумията? Никой не знае кой е, нито къде работи. На вас това име говори ли ви нещо?”

„Хмм. Не. Звучи саксонско. Може да е това, което у нас наричаме Ossi. От някогашна Източна Германия.”

Ек изглеждаше замислен. Изведнъж отново прие познатото си изражение.