Галерия

1

„През последните години”, казваше Дракас, „настъпват моменти когато се питам дали живея или просто сънувам, че живея. Става нещо и се събуждам от един сън, който съм разбирал, в някаква действителност, която не проумявам. От години вярвах, че имам много реална връзка с някакъв Световен биографичен център със седалище тук в Мюнстер. Давах им пари, а те ми се отплащаха с признание. Казвам ви го колкото е възможно по-грубо, за да не мислите, че си търся оправдания. В наше време хората страдат, понеже чувстват, че никъде не срещат разбиране. Има огромно търсене на разбиращи, но нулево предлагане. Е, пазарът днес не оставя дълго неексплоатирани подобни празноти. Накратко, това бе чиста, прозрачна връзка на взаимно предоставяни услуги. Докато един ден…”

 Седяха в едно Weinstube в стария град и пиеха вино. Полицайката го остави да говори без да го прекъсва. Залата бе почти пълна, Кутрумба не се чувстваше много комфортно сред толкова германци. Навън бе знойна жега и бяха започнали да падат нарядко едри дъждовни капки.

„Докато един ден моята… една приятелка видя емблемата на Центъра, онази с птицата и змията, и ми каза, че може би нещата не стоят точно така, че може би центърът е нещо по-различно от онова, което си мисля. А сега идвам тук и научавам, че седалището му е - всичко на всичко - една пощенска кутия. Тъй като настъпи моментът да ви кажа това, госпожо полицай. На гарата, в онази телефонна кабина, потърсих…”

Полицайката поклати три-четири пъти отривисто глава сякаш му казваше, че не бе необходимо да дава обяснения. И тя бе накарала служителя на рецепцията да потърси в телефонния указател. Нямаше регистриран никакъв Световен биографичен център.

Дракас я погледна слисано.

„А, сега какъв извод да си направя?”, каза той. “Ако това заведение е онова което казваш, че е, защо да се крие? А ако е нещо друго и има причини да се крие, какво иска от хора като мен?”

Полицайката запази мълчание. Бе свела поглед и въртеше неловко подложката под чашата си.

„Във всеки случай”, продължи Дракас, „надявам се да не ме сметнете за фантазьор. Може да съм остарял, но бъдете сигурна, че умът ми не е изфирясал. Виждал съм гербът на палацото на ул. „Сан Лука” и знам много добре къде съм го виждал отново. Той е емблемата на тази фондация. Заклевам ви се, че съвършено същият съществува отпечатан върху всички писма, които ми изпращаха оттук. Сигурно разбирате, че не може да става въпрос за съвпадение. Какъвто и да е този Световен биографичен център, той има връзка с…”

Срещу него, все така умълчана, от известно времеполицайката държеше дискретно повдигната картонената подложка на чашата с предната й част обърната към него, докато Дракос най-после проумя, че тя му я показваше и погледът му се съсредоточи върху нея. Тогава той отново видя белия корморан да флиртува с червената змия, а отдолу с черен готически шрифт изписано името на винарската изба: „Zum Lebettiner”.

Повдигна чашата си и погледна собствената си подложка, сякаш не вярваше на онова, което бе видял върху другата. Сграбчи я и я поднесе към очите си. Хвърли я върху масата, притисна с пръсти слепоочията си и започна да ги разтрива. Трескаво се опитваше да размишлява.

„Трябваше да се сетя от Генуа”, каза измъчено. „Лебетини не е фамилно име. Това е име на организация, ерес или нещо подобно. Това е името на членовете на организацията, на нейните привърженици. Zum Lebettiner. На италиански би било: Da Lebettino, единственото число на Lebettini. Тоест, при Лебедино…Или по-скоро….По класическия начин за транслитерация на гръцки би изглеждало по следния начин: При Леветините…Леветини…Леветини…Къде съм чувал това преди?”

Онова, което последва в следващите двайсет минути се случи с огромна бързина. По-късно когато го премисляше, полицайката Кутрумба си спомни първите пъти, когато бе скачала с бънджи. Стоиш на върха и всичко е неподвижно, пейзажът неподвижен, хората около теб, времето, чувстваш тялото си далечно и летаргично, почти забравяш защо си там, но в някакъв момент тялото прави крачка напред или някой го побутва леко отзад и изведнъж всичко около теб и в теб се завърта с бързината на сън, приземяваш се върху невидима вълна, която те полюшва с огромни лъкатушни тласъци, ти отново си едно с тялото си и тялото ти е едно със средата, ти си само усещане и знаеш, че всяко твое движение  е правилно…

Професорът се изправи с подложката в ръка и се упъти към бар-плота.

Тя го последва незабавно.

Професорът попита нещо на немски бармана, показвайки му подложката.

Барманът със сивия като четка мустак изгледа професора ледено и настойчиво без да отговаря. След това изрече нещо кратко.

Професорът настояваше, говореше силно и нервирано. Барманът сбърчи очи. Няколко ниско подстригани руси глави се обърнаха и изгледаха Дракас.

„Елате, да си тръгваме”, каза тя и го хвана под ръка.

„Лъже, негодникът . Казва…”, извика Дракас.

„Елате, да вървим”, повтори тя и го дръпна решително.

Навън улиците бяха пусти. Същите едри капки на редки интервали, от време на време просвятвания в нощното небе. Професорът бе изпаднал в амок, ругаеше и се бореше да се освободи от хватката й. Едната й ръка бе обвита около неговата над лакътя, другата стискаше китката му. Влачеше го и се опитваше да се затича. Токовете й пречеха, би искала едната й ръка да беше свободна, за да хване в нея обувките си. Тичаше и от време на време се оглеждаше назад. Само да се измъкнеха веднъж от тези мрачни  калдъръмени улици.

Някъде отдалеч се чу залп от смях, а след това нещо като самотен боен вик. А преди още викът да бе заглъхнал, по-близо до тях ръмженето на мотоциклети и потеглянето им. Знаеше, че беше за тях и че щяха да ги изпреварят. Сега вече нямаше смисъл да тичат. А и нямаше къде да се скрият.