Галерия

1

„Херодот”, каза Ек, „ни разказва удивителни неща. Нищо не може да го изненада, не защото е лековерен, както смятат мнозина, а напротив, тъй като е дълбок релативист и скептик. Познавал е всички народи по света и си е направил изводи. Хората са способни на всичко, това ни казва той. Вие гърците може да смятате девствеността за нещо, което краси неомъжената жена, но вавилонците я считат за срамна. Вие може да застивате от ужас пред обичая на индийците да ядат своите мъртъвци, но и те се вцепеняват от вашия навик да ги изгаряте. Вие изпращате вестоносец в Делфи да се допита до Пития, а гетите го изпращат направо при Божеството, подхвърляйки го нависоко и пробождайки го с копията си. Никакъв морал, никаква логика не могат да проумеят онова, в което хората вярват или правят надлъж и нашир по тази земя. Историята е абсурдна, тъй като се сблъскват не само интересите и целите на хората, но и техните навици, рефлексите им, които също са абсурдни. И така стигаме до скитите. Разказвах на студентите си една история от Четвърта книга на Херодот, “Мелпомена”. Веднъж скитите се озовали в страхотно трудна ситуация, причинена от бунт на техните роби. Изгубили много битки срещу тях и били стигнали до отчаяние, когато един от техните водачи измислил…Спомняте ли си тази история, господин професоре?”

Това бе реторичен въпрос. Ек съвсем видимо се наслаждаваше на разказа си и нямаше да пропусне възможността да го довърши само и само понеже бе познат на половината му аудитория.

„Та, измислил, и рекъл. Докато ни гледат да се нахвърляме върху тях с копия и мечове, те се чувстват равни и подобни на нас и черпят кураж. Но ако оставим оръжията и всеки един от нас ги нападне, въоръжен с бич, те ще си спомнят, че са роби, ще се надрискат от страх и ще извикат „милост”. Така постъпили скитите и резултатът бил какъвто го предвидил водачът им, разказва Херодот, който не бил чел нито Фройд, нито Павлов, нито Фуко. Питам студентите си: какво означава тази история, независимо дали се е случила точно така, както сигурно не е? Никакъв отговор. Не означава ли, питам ги аз, че волята и куражът не са достатъчни, за да се еманципира човек? Никаква съпротива отдолу. Но оттогава преподавам на аудитория, състояща се от трима души, а от следващия семестър предметът бе отменен поради недостатъчен интерес към него. Бях си спечелил славата на реакционер. По-специално на мачист и сексист, без да съм говорил нито за жени, нито за секс. Една колега дори ми каза, че Херодот бил робовладелец и давал на други робовладелци наставления за възпитание на робите, жените и децата.”

Сега Дракас го гледаше с интерес и сдържана усмивка, която сякаш издаваше тайно разбиране. Чувствата на полицайката продължаваха да бъдат объркани. Тя наблюдаваше лицето на Ек през цялото време докато говореше и забеляза, че тиковете на отпуснатата му плът бяха странно неподхождащи не механично забързания му, непроменящ тембъра си глас.

Дракас извади от джоба на сакото си картонената подложка за чаша и я задържа срещу Ек по същия начин по който полицайката бе направила това във винарската изба.

„Zum Lebettiner”, прочете Ек. „Знам това място. Там ли бяхте отишли, а?”

„Има ли някаква причина да не отидем?”, каза Дракас.

„Не бих казал. Това е „чисто” заведение, доколкото ми е известно.”

„Какво означава името?”

„Името ли…Малко ме изненадвате, господин професоре. Очаквах да знаете това. В Мюнстер има и едно традиционно студентско дружество, което се нарича Burschenschaft Lebettinus. Но името, макар и латинско, води произхода си от вашата страна.”

Както полицайката щеше да чуе по-късно, в онзи миг в ума на Дракас отново се надигна призрака на един фантом, подозрението за един спомен, който не искаше да придобие очертания.

„Книжовникът от остров Хиос Леон Алатиос”, каза Ек, „прави странна препратка към Леветините в своето съчинение De quorundam graecorum opinationibus, издадено около 1650 г. Той казва, че множество върколаци, които се появявали по егейските острови, били Леветини. Излизали нощем от гробовете си и отивали в населените места. Тропали по портите на някой дом и викали някой от живеещите в него по име. Ако той се отзовял, на следващия ден щял да умре. Затова жителите на Хиос никога не отговарят при първо повикване, ако чуят някой да ги вика нощно време. Алатиос смята за даденост, че читателите му знаят кои са Леветините, а също така, че е естествено да се превръщат във върколаци. Действително в онези години Леветините все още били известни на хората, населяващи Егейските острови, и имали много лоша слава. Били афоресани и от двете църкви, първо от вашата, православната, а доста по-късно и от римокатолическата”.

„Ерес ли е било това?”, попита Кутрумба.