Галерия

1

Антропологът, преводач и литературен критик във всекидневника “Та Неа” Димостенис Куртовик е автор на 17 книги - романи, новели, есета, литературна критика. Повечето от тях са преведени на 9 езици и издадени в чужбина. Представяме ви откъс от романа му “Носталгията на змейовете”, издаден през 2006 от издателство Балкани в превод на Здравка Михайлова.

МЮНСТЕР

Трите железни клетки

Човек би си помислил, че става въпрос за система от външни асансьори. Такова беше и нейното първо впечатление. Когато неопределено заподозря нещо друго, замръзна. Не бяха виновни толкова самите нейни зловещи асоциации, колкото безгрижното, самодоволно присъствие на макабреното в едно пространство, където всичко изглеждаше направено да го пропъжда със заклинания. Постер с образа на човек белязан от СПИН в магазин за козметика. Елегантната визитка на погребален агент в приветливата и блестяща от чистота стая в ултрасъвременна болница.

Само миг преди това Кутрумба си задаваше въпроса дали бе виждала по-чист, по-уреден и по-тих град от Мюнстер. Град подобен на бижу-безделушка. Насред този декор трите големи железни клетки, които висяха в камбанарията на храма на Свети Ламберт, й се сториха като самото извращение, облечено в одеждите на някаква стерилизирана живописност.

„Чувала ли сте за Анабаптистите?”, каза Дракас. „Те са били, да речем, лявото крило на Реформацията. Обърнали са Централна Европа с краката нагоре, тъй като освен религиозни, били и социални революционери, а учението им имало широк отзвук сред по-бедните слоеве. Принцове и йерарси, паписти и лутерани воювали люто срещу тях и ги пречупили. Оцелелите намерили убежище тук в Мюнстер и през 1534 г. станали господари на града чрез преврат. Тогава те се заели да приложат програмата си: обща собственост върху благата и жените, иконоборство, превръщане на църкви в училища. Но и религиозен фанатизъм, фундаментализъм. Прогонили от града всички иноверци, провъзгласили “Новия Сион” и започването на хилядолетното царство на Иисус на земята. Коронясали водача си Йоан от Лайден като крал и наследник на Давид. Били обсебени от идеите си до степен на истерична екзалтираност. Междувременно героично се съпротивлявали срещу армията на пропъдения епископ на Мюнстер, която ги обсаждала. След обсадата, продължила година и половина, градът паднал поради предателство и победителите изтребили всички до крак. Тримата предводители на Анабаптистите били заловени живи. Изтезавали ги публично, часове наред, с нажежени клещи. Късали живо месо от телата им, докато тълпата ликувала въодушевено. Когато най-после издъхнали, палачите поставили останките им в тези три клетки и ги овесили там, където ги виждате, за да разберат всички во веки веков каква съдба очаква онези, които подхвърлят на съмнение властта. Днес жителите на Мюнстер са богобоязливи католици и благочестието им е пословично в Германия. Следователно, това зрелище наистина е било поучително и нравственоформиращо.”

„Не ги ли обижда?”, попита Кутрумба.

„Не, защото понятието за наказание е дълбоко залегнало в тяхната култура. Привежда ги в душевно равновесие, придава ред и смисъл на техния свят. Без наказание не би съществувал грях, и тогава всичко би потънало в несигурност. Бруталните физически наказания, екзекуциите са любима тема на западното изкуство. Творците не изобразяват такива сцени с погнуса, нито пък с извратена наслада, а така както биха рисували хармоничен природен пейзаж. Често пъти жертвите имат изражение, сякаш самите те се радват задето играят една толкова градивна роля. Помагат по свой начин за затвърждаването на световния ред. Още от римски времена западната цивилизация демонстрира хладнокръвно липсата си на милосърдие, тъй като го смята за добродетел на силните.”

„Хайде, посмалете малко”, каза полицайката. „Не е минало чак толкова време откак главите на Арис Велухиотис и на онзи другия, как му беше името, са били увесени за назидание на централния площад в Трикала.”

Дракас остана със зяпнала уста. След това избухна.

„Сигурно нещо ме работите, госпожице Андромахи? Тези неща ги разправяме ние, левите. Това са наши аргументи, не ваши! Така че направете ми услугата да ги оставите на мира и да намерите нещо друго, ако искате на всяка цена да ме контрирате!”

Кутрумба не проговори повече. Съжаляваше го. След телефонното му обаждане до Атина от гарата изглеждаше като парцал. Дори тази пледоария за Мюнстер и западното изкуство издаваше горчивина. Полицайката, която стоеше на дискретно разстояние докато той звънеше по телефона, не го попита нищо. От първия миг знаеше, че пътуването до Мюнстер щеше да бъде фиаско. Но си бе представяла другояче реакцията си. Сега, вместо да му каже без много заобикалки, че е дошъл краят на игрите и оттук насетне всеки техен ход щеше да решава самата тя, тя замълча и го гледаше косо и съчувствено.

Искаше да го улесни. По нейна инициатива бяха наели две стаи в евтин хотел срещу гарата. А след това самата тя бе предложила разходка из града. Просто така, сякаш бяха дошли тук само на туризъм. Светът не се бе провалил, само един ден беше това.

Дракас не обели и дума за Световния биографичен център. И естествено, полицайката дори не си помисли да му напомни онова, което самият той бе казал във влака, а именно че съществуваше и неговия приятел господин Ек.

                                               Преследване

„През последните години”, казваше Дракас, „настъпват моменти когато се питам дали живея или просто сънувам, че живея. Става нещо и се събуждам от един сън, който съм разбирал, в някаква действителност, която не проумявам. От години вярвах, че имам много реална връзка с някакъв Световен биографичен център със седалище тук в Мюнстер. Давах им пари, а те ми се отплащаха с признание. Казвам ви го колкото е възможно по-грубо, за да не мислите, че си търся оправдания. В наше време хората страдат, понеже чувстват, че никъде не срещат разбиране. Има огромно търсене на разбиращи, но нулево предлагане. Е, пазарът днес не оставя дълго неексплоатирани подобни празноти. Накратко, това бе чиста, прозрачна връзка на взаимно предоставяни услуги. Докато един ден…”

 Седяха в едно Weinstube в стария град и пиеха вино. Полицайката го остави да говори без да го прекъсва. Залата бе почти пълна, Кутрумба не се чувстваше много комфортно сред толкова германци. Навън бе знойна жега и бяха започнали да падат нарядко едри дъждовни капки.

„Докато един ден моята… една приятелка видя емблемата на Центъра, онази с птицата и змията, и ми каза, че може би нещата не стоят точно така, че може би центърът е нещо по-различно от онова, което си мисля. А сега идвам тук и научавам, че седалището му е - всичко на всичко - една пощенска кутия. Тъй като настъпи моментът да ви кажа това, госпожо полицай. На гарата, в онази телефонна кабина, потърсих…”

Полицайката поклати три-четири пъти отривисто глава сякаш му казваше, че не бе необходимо да дава обяснения. И тя бе накарала служителя на рецепцията да потърси в телефонния указател. Нямаше регистриран никакъв Световен биографичен център.

Дракас я погледна слисано.

„А, сега какъв извод да си направя?”, каза той. “Ако това заведение е онова което казваш, че е, защо да се крие? А ако е нещо друго и има причини да се крие, какво иска от хора като мен?”

Полицайката запази мълчание. Бе свела поглед и въртеше неловко подложката под чашата си.

„Във всеки случай”, продължи Дракас, „надявам се да не ме сметнете за фантазьор. Може да съм остарял, но бъдете сигурна, че умът ми не е изфирясал. Виждал съм гербът на палацото на ул. „Сан Лука” и знам много добре къде съм го виждал отново. Той е емблемата на тази фондация. Заклевам ви се, че съвършено същият съществува отпечатан върху всички писма, които ми изпращаха оттук. Сигурно разбирате, че не може да става въпрос за съвпадение. Какъвто и да е този Световен биографичен център, той има връзка с…”

Срещу него, все така умълчана, от известно времеполицайката държеше дискретно повдигната картонената подложка на чашата с предната й част обърната към него, докато Дракос най-после проумя, че тя му я показваше и погледът му се съсредоточи върху нея. Тогава той отново видя белия корморан да флиртува с червената змия, а отдолу с черен готически шрифт изписано името на винарската изба: „Zum Lebettiner”.

Повдигна чашата си и погледна собствената си подложка, сякаш не вярваше на онова, което бе видял върху другата. Сграбчи я и я поднесе към очите си. Хвърли я върху масата, притисна с пръсти слепоочията си и започна да ги разтрива. Трескаво се опитваше да размишлява.

„Трябваше да се сетя от Генуа”, каза измъчено. „Лебетини не е фамилно име. Това е име на организация, ерес или нещо подобно. Това е името на членовете на организацията, на нейните привърженици. Zum Lebettiner. На италиански би било: Da Lebettino, единственото число на Lebettini. Тоест, при Лебедино…Или по-скоро….По класическия начин за транслитерация на гръцки би изглеждало по следния начин: При Леветините…Леветини…Леветини…Къде съм чувал това преди?”

Онова, което последва в следващите двайсет минути се случи с огромна бързина. По-късно когато го премисляше, полицайката Кутрумба си спомни първите пъти, когато бе скачала с бънджи. Стоиш на върха и всичко е неподвижно, пейзажът неподвижен, хората около теб, времето, чувстваш тялото си далечно и летаргично, почти забравяш защо си там, но в някакъв момент тялото прави крачка напред или някой го побутва леко отзад и изведнъж всичко около теб и в теб се завърта с бързината на сън, приземяваш се върху невидима вълна, която те полюшва с огромни лъкатушни тласъци, ти отново си едно с тялото си и тялото ти е едно със средата, ти си само усещане и знаеш, че всяко твое движение  е правилно…

Професорът се изправи с подложката в ръка и се упъти към бар-плота.

Тя го последва незабавно.

Професорът попита нещо на немски бармана, показвайки му подложката.

Барманът със сивия като четка мустак изгледа професора ледено и настойчиво без да отговаря. След това изрече нещо кратко.

Професорът настояваше, говореше силно и нервирано. Барманът сбърчи очи. Няколко ниско подстригани руси глави се обърнаха и изгледаха Дракас.

„Елате, да си тръгваме”, каза тя и го хвана под ръка.

„Лъже, негодникът . Казва…”, извика Дракас.

„Елате, да вървим”, повтори тя и го дръпна решително.

Навън улиците бяха пусти. Същите едри капки на редки интервали, от време на време просвятвания в нощното небе. Професорът бе изпаднал в амок, ругаеше и се бореше да се освободи от хватката й. Едната й ръка бе обвита около неговата над лакътя, другата стискаше китката му. Влачеше го и се опитваше да се затича. Токовете й пречеха, би искала едната й ръка да беше свободна, за да хване в нея обувките си. Тичаше и от време на време се оглеждаше назад. Само да се измъкнеха веднъж от тези мрачни  калдъръмени улици.

Някъде отдалеч се чу залп от смях, а след това нещо като самотен боен вик. А преди още викът да бе заглъхнал, по-близо до тях ръмженето на мотоциклети и потеглянето им. Знаеше, че беше за тях и че щяха да ги изпреварят. Сега вече нямаше смисъл да тичат. А и нямаше къде да се скрият.

Обърна се внезапно кръгом. На около трийсетина метра видя тъмните грамади, лъщенето на метала и кожените якета. Караха към тях със загасени фарове. Два мотора, с по двама мотоциклетисти на всеки от тях. Приближаваха с голяма скорост. Успя да изблъска професора до стената. Успя да се предпази, вдигайки лявата си ръка, така че металният лост се стовари от външната страна малко над лакътя й. Успя и да извика преди, освен ръката, болката да е вцепенила и езика й.

Десетина метра по-надолу мотоциклетите спряха, мотоциклетистите слязоха. Започнаха да се приближават бавно към тях, говорейки нещо, което те не разбираха. Различиха думата “sauvotze”, която онези повториха два-три пъти. Тя видя какво държаха в ръце.

Тогава се реши. Бръкна дълбоко с дясната си, здрава, ръка под блузата и измъкна пистолета от кобура. Освободи затвора, вдигна го високо и незабавно даде изстрел. Изстрелът не бе само предупредителен. По-скоро бе известяващ. Надяваше се скоро да се появят немски колеги. След това насочи оръжието към четиримата.

Те се впечатлиха. Толкова колкото бе необходимо, за да премине пред тях с насочен пистолет, побутвайки с наранената си ръка професора. Чу ги да просъскват псувни през зъби, но не посмяха да предприемат нещо срещу нея.

Преди да се отдалечи на двайсетина метра, магията хвърлена от нея вече се бе разсеяла. Видя един от четиримата да изважда уоки-токи и да говори сякаш даваше заповеди. Знаеше, че все още не се бяха спасили. Зави заедно с професора зад първия ъгъл. Прецени, че центърът на града се намираше натам където небето изсветляваше.

Професорът изглежда също се бе окопитил като по магия. Гледаше с удивление и интерес оръжието в ръката й и изведнъж я попита:

„Кобра”, трийсет и осем милиметров?”

„Не”, отвърна тя. „Смит енд Уесън”, трийсет и осем милиметров. Бързо, господин професоре!”

В дъното на улицата, която извеждаше към площада с катедралния храм, видя двамата германски колеги и изпита чувство на облекчение.

„Гръцка полиция”, извика тя на английски. „Преследват ни злодеи.”

„Грихише полицай”, извика Дракас и веднага спря сякаш искаше прошка от Бога за това, което бе казал. Но след това довърши превода.

Тогава тя забеляза третия, стоящ малко по-назад от двамата униформени. Беше цивилен, в кожено яке и джинси. Забеляза и пистолетите в ръцете на двамата полицаи. Несъзнателно погледна своя. Някъде зад себе си чуваше сирена на линейка.

Хвана професора за дясната ръка със своята лява и отстъпи две-три крачки назад. Видя срещу нея бавно да се вдигат дулата на двата пистолета. И тя вдигна своя. Законна самоотбрана. Знаеше, че им дава оправдание. Но нямаше друг избор. Спомни си вчерашното посещение в „Новотел” в Генуа.

Сега сирената на линейката зад нея я оглушаваше. Пред нея върху калдъръма синята светлина преследваше мрака.

Отвори се врата. Някакъв глас извика нещо на немски. Този път професорът беше онзи, който я дръпна вътре в автомобила. Успя да види как оръжията на двамата униформени се отпускат.

Седяха до странен мъж на неопределена възраст с бухнали коси, костеливо лицеи дебели очила с черна рамка.Не носеше бяла престилка, нито приличаше на санитар. Реши да не слага обратно пистолета си в кобура.

Непознатият шофираше бързо и не ги изпускаше от поглед в огледалцето. Изведнъж каза на професора нещо, в което тя различи фразата „професор Дракас”. Професорът също отвърна на немски и между двамата последва кратък оживен диалог.

Гледаше ги с недоумение.

След това професорът се обърна към нея. Усмихна се слисано и неловко.

„Да ви представя, това е професор Ек”, каза почти срамежливо той.

Каишът за скачане с бънджи описа последен величествен, сякаш в сън, кръг.

                                                           Ек

„Два пъти седмично”, каза професор Ек, “работя доброволно за социалното дело на Евангелистката църква. Патрулирам с линейката. От три години върша тази работа, но никога не ми се бе случвало нещо подобно. Виждал съм скучаещи нощни пазачи да се обединяват в почивките на смените си с полицаи и да се отдават на един спорт, който се нарича Verbrecherjagd. Преследване на злодеи. В действителност преследване на подозрителни, тоест на типове, които будят съмнение като подозрителни. Това тук, обаче, беше нещо различно. Можете ли да ми кажете какво беше?”

Пиеха студен чай с лимон, който Ек сервираше от термос, и разговаряха на английски. Мястото, където се намираха, беше лаборатория в заведение, наречено Вестфалски музей на изкуството и историята на цивилизацията, на площада с катедралния храм. Там Ек беше откарал линейката си, след като направи огромен кръг по страничните улици.

„Изглежда този път полицаите не се бяха присъединили към нощните пазачи, а към злодеите”, каза Дракас.

Оглеждаше се наоколо с недоумяващ вид. Лабораторията бе и офис на Ек. В един ъгъл имаше застлано походно легло. Ек им беше казал, че прекарва по-голямата част от времето си в музея и често пъти преспивал там. Изцяло отдаден на науката си. Но тази наука очевидно нямаше никаква връзка с хералдиката. Полицайката съвсем не бе сигурна дали това, което виждаше наоколо, имаше нещо общо с наука.

По-скоро й напомняше на частна колекция на фетишист-колекционер на презервативи, ако подобна извратеност въобще съществуваше. И то на презервативи в употреба. Рафтовете на две големи, намиращи се една до друга етажерки, бяха отрупани с подобия на фалоси-мъжки членове, облечени в най-разнообразни презервативи, от най-примитивните, направени от животински черва, до най-софистицираните на нашето време - с оребряване и „рогчета” отстрани, с екстра лубриканти, в красиви цветове и без съмнение с вкус на екзотични плодове. Капутологът притежаваше и чувство за хумор. Зад бюрото му висеше голяма картина, представляваща туземец от Нова Гвинея с един от онези традиционниитифалически щръкнали символи на плодородието от бамбук или рог. Това ритуално подобие бе обвито с модерен розов презерватив.

 Ек забеляза със закъснение погледите на двамата си посетители, докато осъзнае, че зрелището не съответстваше на онова, което човек би очаквал на подобно място. Захили се като немирно дете, хванато на местопрестъплението, което очаква да му се скарат, но и тайничко се радва на пакостта си.

„Това е част от материала от последния ми труд. Върху тотемния характер на презерватива. Имам още повече у дома. Исках да основа тематична зала в музея, но ръководството не одобри идеята. Може да подаря колекцията на Музея на модерното изкуство в Хамбург. Макар че аз не гледам на него като на еротично изкуство.”

„Вие антрополог ли сте?”, попита Дракас.

“Не. Историк съм. Преподавах история на културата в университета в Бохум, но преди три години и половина ме изгониха и си намерих място като научен консултант в този музей.”

Лицето му изглеждаше все по-странно на Кутрумба, която нито за миг не го изпускаше от поглед, разтърквайки натъртената си ръка. Погледът му бе пъргав и пронизващ. Някак женствените му месести устни, като сърцевина на червен портокал, навеждаха на мисълта за разюздана чувственост. Немирните му коси, падащи на туфи, издаваха младежка небрежност. Но кожата му бе с твърде землист цвят, отпусната и тук-там набраздена от дълбоки бръчки.Полицайката не можеше да отгатне възрастта на този човек. Помисли си, че Ек можеше да бъде преждевременно състарен от някоя страшна болест или от неизповядани злоупотреби младеж.

„Срещали сме се някога, господин професоре, но е нормално да не си ме спомняте”, каза той на Дракас. „Беше през 1981-ва година на конгреса в Монпелие. Вашето научно съобщение ми направи впечатление. Корените на линейно писмо А в скалните фрески в една пещера в Тракия…”

„В Македония”, поправи го Дракас.

„А”, така. А аз си мислех, че става въпрос за Гърция…”

„В гръцка Македония”, пламна лицето на Дракас.

„Ах, да. Как ми убягна.” Пак онази немирна усмивка. „Както и да е, това бе много дръзка и грабваща, но не и лишена от основание интерпретация. Никак нелишена дори. Очаквах с интерес продължението през следващите години. И други го очакваха. Неколцина от нас си казахме, ето един от малцината визионери, останали в науката.”

Полицайката слушаше впечатлена. Дракас бе навел глава.

„Но вие изглежда насочихте вниманието си другаде”, продължи Ек със същия недоловимо двусмислен тон. “Към мумията на Ивикос, нали? Друга една хипотеза, пришпорваща фантазията. Хипотези за поети в науката. Четох за нея в “Шпигел”. Тогава ми хрумна да ви изпратя послание, но не можах да намеря електронния ви адрес. Как можех да си представя, че през една нощ същото лято щях да ви срещна в моя град, да водите битка с престъпници, вие и красивата като статуетка от Танагра ваша сънародничка.”

Още от самото начало Кутрумба не харесваше начина по който я гледаше тоя. В него имаше нещо мазно

„Полицайка ли казахте? Детектив ли? Не ми казвайте, че сте открили в Мюнстер следите на онези, които са отвлекли мумията!”

„За това става въпрос”, отвърна Дракас, просумтявайки. „Но кажете ми по-напред има ли тук някакъв Световен биографичен център?”

„Чувал съм за него. Златни книги с имена на учени, писатели и прочие. Така ли е? Чувал съм и преди, че обявяват като свое седалище Мюнстер, но никога не съм виждал офисите им.”

„Очаквах това”, рече Дракас. Беше дошъл моментът самият той да даде обяснения. Но се колебаеше. Полицайката интуитивно усети, че той мислеше същото, което и тя. Питаше се дали човекът, който стоеше пред тях, беше неуравновесен или се бе заел да играе някаква роля. Дали появяването му на онази калдъръмена уличка като deux ex machina бе наистина случайно.

„Добре че Евангелистката църква няма проблем с презервативите”, каза Дракас, хвърляйки многозначителен поглед към колекцията на Ек.

Ек не показа недоволство от внезапната смята на темата.

„Не съм вярващ”, каза той. „Сътруднича на чисто хуманитарно ниво. Ако искате да знаете, аз съм атеист. Как иначе би могъл човек да бъде хуманен? Хората днес нямат милост дори към самите себе си. Ако съществува Бог, сигурно отдавна ги е изоставил разгневен. Само някой, който не вярва в Бога, може да им съчувства истински. Когато няма помощ свише за отчаянието и копнежа по самоунищожение, съчувствието е чувство с аромат на религия.”

Неуравновесен беше. Ако беше подставено лице, щеше да се постарае да ни направи по-успокояващо впечатление, произнесе присъдата полицайката.

„И защо, ако позволите, ви изгониха от университета в Бохум?”, попита Дракас.

„Заради един от вашите. Заради Херодот.”

Погледът на Дракас тайно се кръстоса с този на полицайката и мислите им отново се настроиха на една честота. Дали не бе време да поблагодарят на чужденеца за неговата помощ и да се оттеглят, тъй като бе късно и ги очакваше дълъг път?

„Херодот”, каза Ек, „ни разказва удивителни неща. Нищо не може да го изненада, не защото е лековерен, както смятат мнозина, а напротив, тъй като е дълбок релативист и скептик. Познавал е всички народи по света и си е направил изводи. Хората са способни на всичко, това ни казва той. Вие гърците може да смятате девствеността за нещо, което краси неомъжената жена, но вавилонците я считат за срамна. Вие може да застивате от ужас пред обичая на индийците да ядат своите мъртъвци, но и те се вцепеняват от вашия навик да ги изгаряте. Вие изпращате вестоносец в Делфи да се допита до Пития, а гетите го изпращат направо при Божеството, подхвърляйки го нависоко и пробождайки го с копията си. Никакъв морал, никаква логика не могат да проумеят онова, в което хората вярват или правят надлъж и нашир по тази земя. Историята е абсурдна, тъй като се сблъскват не само интересите и целите на хората, но и техните навици, рефлексите им, които също са абсурдни. И така стигаме до скитите. Разказвах на студентите си една история от Четвърта книга на Херодот, “Мелпомена”. Веднъж скитите се озовали в страхотно трудна ситуация, причинена от бунт на техните роби. Изгубили много битки срещу тях и били стигнали до отчаяние, когато един от техните водачи измислил…Спомняте ли си тази история, господин професоре?”

Това бе реторичен въпрос. Ек съвсем видимо се наслаждаваше на разказа си и нямаше да пропусне възможността да го довърши само и само понеже бе познат на половината му аудитория.

„Та, измислил, и рекъл. Докато ни гледат да се нахвърляме върху тях с копия и мечове, те се чувстват равни и подобни на нас и черпят кураж. Но ако оставим оръжията и всеки един от нас ги нападне, въоръжен с бич, те ще си спомнят, че са роби, ще се надрискат от страх и ще извикат „милост”. Така постъпили скитите и резултатът бил какъвто го предвидил водачът им, разказва Херодот, който не бил чел нито Фройд, нито Павлов, нито Фуко. Питам студентите си: какво означава тази история, независимо дали се е случила точно така, както сигурно не е? Никакъв отговор. Не означава ли, питам ги аз, че волята и куражът не са достатъчни, за да се еманципира човек? Никаква съпротива отдолу. Но оттогава преподавам на аудитория, състояща се от трима души, а от следващия семестър предметът бе отменен поради недостатъчен интерес към него. Бях си спечелил славата на реакционер. По-специално на мачист и сексист, без да съм говорил нито за жени, нито за секс. Една колега дори ми каза, че Херодот бил робовладелец и давал на други робовладелци наставления за възпитание на робите, жените и децата.”

Сега Дракас го гледаше с интерес и сдържана усмивка, която сякаш издаваше тайно разбиране. Чувствата на полицайката продължаваха да бъдат объркани. Тя наблюдаваше лицето на Ек през цялото време докато говореше и забеляза, че тиковете на отпуснатата му плът бяха странно неподхождащи не механично забързания му, непроменящ тембъра си глас.

Дракас извади от джоба на сакото си картонената подложка за чаша и я задържа срещу Ек по същия начин по който полицайката бе направила това във винарската изба.

„Zum Lebettiner”, прочете Ек. „Знам това място. Там ли бяхте отишли, а?”

„Има ли някаква причина да не отидем?”, каза Дракас.

„Не бих казал. Това е „чисто” заведение, доколкото ми е известно.”

„Какво означава името?”

„Името ли…Малко ме изненадвате, господин професоре. Очаквах да знаете това. В Мюнстер има и едно традиционно студентско дружество, което се нарича Burschenschaft Lebettinus. Но името, макар и латинско, води произхода си от вашата страна.”

Както полицайката щеше да чуе по-късно, в онзи миг в ума на Дракас отново се надигна призрака на един фантом, подозрението за един спомен, който не искаше да придобие очертания.

„Книжовникът от остров Хиос Леон Алатиос”, каза Ек, „прави странна препратка към Леветините в своето съчинение De quorundam graecorum opinationibus, издадено около 1650 г. Той казва, че множество върколаци, които се появявали по егейските острови, били Леветини. Излизали нощем от гробовете си и отивали в населените места. Тропали по портите на някой дом и викали някой от живеещите в него по име. Ако той се отзовял, на следващия ден щял да умре. Затова жителите на Хиос никога не отговарят при първо повикване, ако чуят някой да ги вика нощно време. Алатиос смята за даденост, че читателите му знаят кои са Леветините, а също така, че е естествено да се превръщат във върколаци. Действително в онези години Леветините все още били известни на хората, населяващи Егейските острови, и имали много лоша слава. Били афоресани и от двете църкви, първо от вашата, православната, а доста по-късно и от римокатолическата”.

„Ерес ли е било това?”, попита Кутрумба.

„Бил е рицарски орден, да речем нещо като рицарите-храмовници. Сега, дали са били ерес е трудно да кажем, защото онова, което знаем за техните убеждения е твърде смътно и произлиза от сведения на враговете им. Ако трябва да вярваме на последните, те дори не са били християни. Почитали дявола с ужасяващи оргиастични ритуали, тоест били сатанисти. Но нима всички еретици не били описвани по подобен начин от официалната църква? Онова, което изглежда сигурно е, че орденът бил основан на някой от Егейските острови по време на венецианското владичество. Първото му споменаване, ако не греша, е от Никифорос Григорас в неговата „Римска история” около 1360-та, и е по-скоро неутрално. Очевидно когато се появили, Леветините не предизвикали безпокойство, каквито и да са били техните убеждения. Те били една от многото военни и религиозни организации, които никнели по онова време и които обикновено съблюдавали законността. През онази първа фаза сигурно са подкрепяли местните владетели при незначителни военни операции, в отбраната срещу пиратите и пр. Сравнително бързо се разпространили по Егейските острови и стигнали до Константинопол. Някои венециански и генуезки благородници от Източното Средиземноморие съвсем не криели, че били Леветини.”

„Както, например, Джустиниани”, каза Дракас.

„Да, някои членове на генуезкия и флорентинския клон. Репутацията на Леветините започнала да се компрометира по неизвестни нам причини малко след превземането на Константинопол. „Халóзис”, както го наричате вие - правилно ли го произнесох? Това е епохата, през която ереста, нека да я наречем ерес, се пренася на Запад и пуска корени във важни градове на северна Италия - Венеция, Генуа, Флоренция и другаде. Оттогава споменаването у хронистите - източни и западни, на Леветините става все по-демонологично, докато стигаме до отлъчването им от църквата. Във всеки случай, изглежда ереста никога не се е ползвала с голяма популярност сред народа. Разпространила се предимно сред кръговете на благородниците и образованите. Може би затова, поне на Запад, не са отбелязани масови гонения на нейните привърженици и крайни наказания. С едно изключение. Това се случило тук, в Мюнстер. Странно, но Леветините, това вероятно елитарно движение с аристократичен произход, играли роля в Комуната на Анабаптистите през 1534-1535 г. Изрично ги споменава в хрониката си Хайнрих Гресбек, отстъпникът повел епископската армия в града, както и Корвиниус, лютеранският следовател на когото водачите на Анабаптистите били предадени след тяхното арестуване. И двамата ни разказват, че голяма компактна група Леветини била в челните редици на бунта и те били едни от най-фанатичните комунари. Тяхното свидетелство трябва да бъде смятано за достоверно, тъй като през онази епоха Леветините не занимавали особено Църквата, че да предположим, че става въпрос за умишлено оклеветяване. Във всеки случай от края на шестнайсети век Леветините се споменават все по-рядко и накрая били забравени. В места като Мюнстер, обаче, се носи заглъхващотзвук, тъй като се съмнявам, че келнерите в онази винарски изба знаят какво означава името й.”

„Съмнявайте се колкото си щете, но не бъдете сигурен”, каза Дракас.

Нещо му убягваше, дори след разказа на историка, станал колекционер на презервативи. Така разказа той по-късно наполицайката. Онзи неясен спомен, онова забравено знание, което бе оставило подире си само жилото на загубата, беше нещо различно от онова, което им разказа Ек.

„Откъде произлиза името Леветини?”, попита той.

„Неизвестно, доколкото знам”, отвърна Ек. „Хронистите не дават обяснения.”

„И какво означава емблемата им?”

”Нито пък това се знае. Естествено враговете им твърдят, че червената змия символизира дявола, който се готви да прелъсти душата на вярващия, тоест на белия корморан.”

„Защо тъкмо един корморан да символизира душата?”, запита полицайката.

„Това казвам и аз”, каза Ек и отново хвърли към нея онзи неприятен поглед.

„И защо този шибан институт (that fucking institute) използва емблемата на Леветините?”, попита Дракас.

„Какво ми говорите?”, каза Ек с изненада, която се стори на полицайката театрална. „Не знаех това. Ама, вие откъде го знаете? И каква връзка има всичко това с вашата мумия, драги ми професоре? Държите ме в неведение вече толкова време.”

Тогава Дракас разказа преработена версия на тяхната история, от която полицайката остана като гръмната. Каза, че емблемата на Световния биографичен център му била известна от един негов невзрачен колега на име Везувио, който показвал с гордост алманасите на фондацията със статията с неговото име. Че полицията в Генуа била атакувала палацо Джустиниани, тъй като разполагала с информация, че мумията се намирала там, но очевидно информацията била изтекла и мумията била скрита на по-сигурно място. Че в заведението „Zum Lebettiner” полицайката, която го съпровождала като личен телохранител в това негово пътуване, била проявила небрежност, по-конкретно донякъде недодялано била попитала бармана дали кръчмата имала някаква историческа връзка с италианския род Джустиниани… “

„Ама и те защо пък да се смутят толкова от този въпрос?”, каза в заключение Дракас.

„Може би защото в крайна сметка наистина приемат на сериозно името на заведението си…”, каза Ек, и сянката накарала отпуснатото му лице да се стегне за миг напомни на полицайката актьор, който изведнъж се измъква от ролята си.

„Съществува”, каза Дракас, „и някакъв доктор Манфред Кирске, предполага се антрополог, който ще направи научно съобщение за Ивикос в Берлин. Какво общо има той с мумията? Никой не знае кой е, нито къде работи. На вас това име говори ли ви нещо?”

„Хмм. Не. Звучи саксонско. Може да е това, което у нас наричаме Ossi. От някогашна Източна Германия.”

Ек изглеждаше замислен. Изведнъж отново прие познатото си изражение.

„Вие обаче, господин професоре, какво ще правите в Берлин? Не ми казвайте, че сте успели да разпитате вашата мумия преди този Кирске!”

За пръв път Дракас показа, че се съмнява, че другият го иронизира. Загуби самообладание, погледна Ек със зяпнала уста, после понечи да се зачерви от гняв, но се сдържа, преглътна сухо, изпъчи гърди и каза надменно на немски:

„Ich habe was in petto.”

„You have something up your sleeve!”, възкликна Ек на английски. „Криете асо в ръкава си! Превъзходно! Тоест, отново ще проследим крупен научен двубой! Чуйте, господин професор. Дълбоко ви ценя. Мога да кажа, че се възхищавам се от вас. Смятам за голямо нейно благоволение, но и за нейно повеление това, че богинята на съдбата Тюхе ви изпречи тази вечер на пътя ми. Чувствам задължението да ви помогна, доколкото това зависи от мен. Познавам едно лице, което може би знае нещо за Кирске. То живее в Хамбург. Нарича се Аня. Просто така. Нямам телефона й, но адресът й е „Хербертщрасе” 12.”

Дракас остана като гръмнат.

„Но там…”, промълви той.

„Именно. Това е улицата с публичните домове-витрини!”

Ек изглежда наистина се забавляваше.

„Ще я намерите там по всяко време между шест и дванайсет в полунощ. Искрено ви говоря. Знам, че не създавам впечатление на достоен човек, но както е казал и Сократ на Зопирос, аз съм вулгарен тип, който надмогва страстите си чрез самодисциплина. Ако желаете, дори аз самият мога да ви отведа при госпожица Аня. Утре ще пътувам до Хамбург по работа и ще остана там няколко дни. Как ще пътувате от Копенхаген до Берлин?

„Все още не знаем.”

 „Прекрасно”, каза Ек. „Пътувайте с влака и направете малка спирка в Хамбург, който ви е на път. Днес е четвъртък. Можете ли да бъдете в Хамбург в неделя вечерта?

Дракас погледна полицайката. Тя повдигна вежди и рамене и затвори очи  с жест, че се предава.

„А тази госпожа, защо трябва да се срещнем с нея на „Хербертщрасе?”, попита Дракас.

„Защото не знам къде другаде да я открия. Не се срамувайте, „Хербертщрасе” е туристическа атракция… но за мъже. За нещастие, вие госпожице с красивото Омирово име, ще трябва да останете отвън. Но предлагам най-напред да се срещнем и тримата две пресечки по-нагоре. На „Бернард Нохт щрасе” номер 69. Там се намира Музеят на еротичното изкуство. Удобно ли ви е в неделя вечерта в девет?”

Дракас изгледа продължително Ек преди да кимне в знак на съгласие.

Не след дълго в линейката на Ек, която ги откарваше към техния хотел, Андромахи Кутрумба усети кръвта да подмокря бельото й. Месечното й неразположение бе настъпило по-рано.