Леон, така ми се представи е на 64 години. Той е ведър и усмихнат човек. Казвам му, че не изглежда на толкова и той отговаря, че това може би се дължи на добрия живот, който е имал до преди малко повече от три месеца.
Леон е бездомен от 30 септември миналата година. „Всичко стана много бързо. Дължах наеми и се озовах на улицата. Защо дължах? Защото работата намаляваше непрекъснато, а заедно с нея и моите доходи”.
Той е иконописец. „Аз работя за себе си. Ако няма търсене за нещата, които правя, аз не мога да спечеля пари. Нещата са много просто”. Леон разказва, че работата е започнала да намалява още от края на 2008. „2009 беше поносима, 2010 беше на ръба, а 2011 беше катастрофална”.
Леон казва, че е един щастлив бездомник. „В продължение на 45 дни живях на улицата. Спях на една пейка. Не се панирах, не се уплаших и мога да кажа, че дори ми беше приятно. Имах късмета времето да е хубаво. Не заваля нито един ден. След това по стечение на обстоятелствата се свързах с организация „Климака”. Приеха ме и от тогава живея тук. Имам покрив над главата си, храна, облекло, баня и едно легло, за да спя”.
Въпреки това Леон казва, че гледа на бъдещето с оптимизъм. „Дори и да не работя, така или иначе следващата година ще изляза в пенсия. През живота си съм работил много години и съм платил куп осигуровки, така че имам право на една добра пенсия. Казвам това с малка ирония, заради всичките орязвания, които бяха направени”.
Това, което му липсва най-много е рисуването. „Минути преди да се превърна в бездомник загубих ателието си. Именно от там бях изгонен”.
В качеството си на иконописец той познава десетки представители на Църквата. Когато се обърнал за помощ към тях те му дали благословията си и му казали „Бог е голям, не се притеснявай”.
„Организация „Климака” обаче бе тази, която ми даде храна, дрехи, подслон, баня и легло. Мисля, че няма нужда да кажа нищо повече за нея. Прибра ме под крилата си като майка”.
Според Леон хората, които живеят в къщата на организацията се участват като едно голямо семейство. „Един за всички и всички за един. Просто няма друга възможност”.
Той разказва, че през двата месеца, през които живее в къщата на „Климака” броят на бездомниците се е увеличил. „Тук идват хора от всички националности и религии. Някои от тях идат тук, понеже са останали без работа. Имаме много строители, мазачи, бояджии и железари, които не могат да си намерят работа, понеже строителната индустрия в момента е замряла.
Има други, които приемат нещата като на шега. С това имам предвид хората, които не работят, но това не ги притеснява особено. Все отнякъде намират храна, едно одеало и спят под някой мост. Казват си „през лятото ще отида в крайбрежния парк в Алимос и ще прекарам добре".
Има и някои други, които според мен нямат бъдеще. Това са бездомниците, които са се пригодили. Те смятат, че след като намират храна и спят някъде на улицата няма смисъл да направят нищо повече за себе си. Има такива хора, които просто не искат да се поуморят. Те не са като някогашните бездомници, които обикновено имаха някакъв проблем. Тук не става дума за такива хора, те са много добре. Просто вече са свикнали с рутината на този начин на живот и не се опитват да направят нищо за себе си”.
Колко от обитателите на къщата в „Климака” имат някаква цел и вярват, че животът им скоро ще си промени? Леон смята, че процентът им е между 1-5 на сто.
„Най-хубавите неща в живота са безплатни. Едно от тях е способността на мечтаем. Може всички хора да мечтаят да направят нещо в бъдещето. Но за това са нужни усилия. А повечето от хората тук не са си поставили никакви цели. Аз смятам, че някои се намират тук именно, защото не са имали цели. Много от тях имат способности, но не са си направили труда да ги развият”.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
