Галерия

1



- Едно изказване на премиера Ердоган преди няколко седмици за Тракия като мост на Турция към Европа предизвика остра реакция  както сред гръцките медии, така и от страна на гръцкото външно министерство. Гърция е много чувствителна по отношение на мюсюлманите в Тракия. До колко обаче това малцинство е част от публичния дебат в Турция? Има ли правителството, а и опозицията някаква стратегия, която цели да упражнява в този граничен на Турция регион?
- Изказването на Ердоган в Кешан, като част от предизборната му обиколка в Тракия, се изтълкува превратно както в Атина, така и в София и разбуни прекалено и даже излишно политическите и обществени страсти в двете съседни балкански страни. От друга страна, тази реч се вписва идеално с официално непризнатата неосманистка политика и твърде често използваната напоследък политическа реторика. Тази политика всъщност няма за цел да завоюва територии, а да изгради нови културно-исторически, геостратегически и геоикономически връзки на базата на старите цивилизационни мостове, когато империята е била стъпила на три континента – Европа, Азия и Африка. Тези амбиции са набелязани от външния министър професор доктор Ахмет Давутоглу – архитект на тази политика – като „близки райони” (Балканите, Близкия изток, Централна Азия). Те попадат в застъпваната от него концепция за „стратегическата дълбочина на Турция”, която цели преосмисляне на мястото й в региона и света, съгласно интересите на Анкара. В случая адресат на думите на турския премиер е по-скоро мюсюлманското малцинство в изброените в речта му тракийски райони, към които Турция се чувства морално, емоционално и исторически ангажирана и загрижена. В същото време тези райони, чрез хората, които живеят там са „живият мост” на Анкара по пътя й към Брюксел. Една голяма част от тях са с двойно гражданство. В Германия, да припомня, живеят към 4 милиона турци. Германците не се чувстват застрашени от този факт, те по-скоро се притесняват, че ако Турция влезе в Евросъюза, ще бъде втората по демографски принцип голяма държава след Германия, с което ще може да влияе на механизма за взимане и блокиране на решения. От друга страна можем да погледнем и от друг ъгъл. 75-милионното турско население, от което 30 милиона млади, динамични и добре образовани хора под 30-годишна възраст, могат да бъдат „свежа кръв” за застаряващата Европа. Същевременно Ердоган подчерта нещо, което в суматохата около ненужната дискусия „турците идат,” остана на заден план, а то е доста важно. Той изтъкна европейската принадлежност в исторически план на Турция към Старата Европа и желанието на страната да стане част от Европейския Съюз. Помислете си, колко е немислимо една от най-старите членки на НАТО да иска да завоюва земи от своите съюзнички, които едновременно с това са част от Евросъюза, към който Турция се стреми от повече от половин век. В продължение на 60 години, във времето на Студената война, със своята втора по големина армия в Алианса Турция пазеше границите на Европа, южния фланг на НАТО от т.нар. червена заплаха на СССР. Нека не забравяме, че и преди, и след Ердоган, Турция винаги е отстоявала евроатлантическите ценности, а приобщаването към европейското семейство и западната ориентация като цяло, е дългосрочна стратегическа цел на турската държава, поставена още от Ататюрк. Тракийският регион на Турция именно, в чисто географски смисъл, попада в европейския континент. Предизборното му слово преди всичко целеше да мобилизира избирателите в Одринска Тракия да гласуват за АКП, и затова придружено от редица обещания, тъй като хората там традиционно гласуват за създадената от Ататюрк опозиционна Републиканска народна партия. Националистическите партии в Гърция и България чудесно се възползваха от изказването на турския премиер, за да подхранят страховете на своя електорат. За всеки здравомислещ човек е азбучна истина, че подобни маргинални партии осмислят по-голямата част от своето съществуване с омразата към турците, Турция и ислямската вяра. Колкото и банално да звучи, за съжаление това още „хваща дикиш”. Опазването на културно-историческото наследство, език, култура, бит, паметници от османското минало също е грижа на Брюксел, поради декларираните изконни ценности и философия на съюза. Това едновременно е държавна политика на Анкара, независимо кое правителство е начело, защото влиза в полето на националните интереси. Още повече няма нищо по-естествено от това сегашните управляващи проислямисти, които донякъде приемат себе си за аналог на европейските християн-демократи, да проявяват по-голяма чувствителност към мюсюлманските общности в съседните страни като България, Гърция, Сърбия, Босна, Македония, Косово. Поради идеологическата им обосновка, че са особено загрижени всъщност за всички мюсюлмани в света – от Сомалия до Мианмар. Но най-ангажирана Партията на справедливостта и развитието се чувства с палестинската кауза, която Ердоган по време на втория мандат на правителството обяви без колебание за вътрешнополитечески въпрос на Турция, с което развали отношенията си с Израел. Предполагам, че партията цели предимно разширяване на европейското трансгранично сътрудничество чрез съвместни проекти, в които да участва, а не че Ердоган посяга на Тракия, както представиха нещата откъслечно в Гърция и България. Представете си, че гръцки или български премиер по време на посещението си в крайграничните райони респективно каже, че Одрин, Люлебургаз, Кърклаели, Инстанбул…са „ нашата жива история в Турция”. Дали в Анкара ще реагират така остро както в Атина и София? Съмнявам се. Никой не се дразни от факта, че съвременните гърци приемат себе си за наследници на Византийската империя. Но когато турците се приемат за наследници на Османската империя настава всеобщ смут. Гръцките медии хиперболизираха нещата и също „наляха масло в огъня” с коментари от рода на „Ердоган обяви новата Османска империя”. В България пък се зачудиха, дали няма да съживява Турската република Тракия.