- Може да се каже, че в Турция се наблюдава типичен случай на „ояждане с власт” от страна на еднопартийното правителство на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието АКП, което управлява самостоятелно страната от 11 години насам с три поредни мандата. Самостоятелното правителство дължи своя успех до голяма степен и на своя харизматичен лидер Реджеп Тайип Ердоган. Феноменално за съвременната политическа история на страната тази партия увеличаваше процента на гласовете си на три пъти: 34,63% през 2002 ,  46.58% през 2007 и близо 50% на последните парламентарни избори през 2011. На практика излиза, че за Партията на справедливостта и развитието гласува всеки втори турски избирател. Тази консервативна партия, отстояваща ислямските ценности реално избута всички класически десни партии извън парламента, като Отечествената партия, създадена от Тургут Йозал и Партията на верния път на Сюлейман Демирел, и окупира трайно дясното политическо пространство. Единствената дясна опозиция са националистите, които имат 53 депутатски места в 550-местния парламент. Социалдемократите, които са голямата опозиционна сила не са реална заплаха за управляващата партия. Те държат 135 места в Меджлиса. Преди корупционния скандал, избухнал на 17 декември миналата година Партията на справедливостта и развитието беше представена с 327 депутати. Сега са със 7 по-малко заради напусналите, които станаха независими. Преди няколко месеца турският лидер определи партийният профил на АКП като „консервативни демократи”, което опозицията нарече „партия оксиморон”, защото самото в съчетание има смислово объркване. Идеологическата почва на тази партия се корени в политическия ислям. Ердоган в самото начало още направи опит да се е разграничи от движението „Национална визия” на неговия учител Неджметин Ербакан, с твърдението, че новата проислямистка партия е реформистка и не може да бъде приемана за продължител на твърдолинейните ислямисти от Партията на благоденствието преименувана след поредната политическа забрана в Партия на щастието както се нарича и до днес. Една от най-тревожните  тенденции, които наблюдаваме днес в Турция, и която се засили още повече по време на последния мандат на правителството, е, склонността на Ердоган да залита към авторитаризъм и едноличен режим, тъй като управляващата партия по принцип е от лидерски тип. Особено напоследък стана твърде опасно издигането на ислямските ценности над тези на парламентарната демокрация и демократичната правова държава, както и грубата намеса в начина на живот, стил и мислене, и стремежът да се моделира нов тип унифициран турски гражданин – импониращ или „богоугоден” на визията на Ердоган и на Партията на справедливостта и развитието. Като пример могат да се изброят строгите ограничения, които наложи правителството със законови промени за тютюнопушенето, употребата и продажбата на алкохол, „незадължителния, но желателен дрес-код” и поведение в институциите, „шуро-баджанащината” за „своите хора”, максимализмът при взимането и налагането на решения като случая за преустройството на центъра в Таксим, без мини-плебисцид сред истанбулци, довел до екопротеста  „Окупирай „Гези парк” на 31 май миналото лято. Всичко това засили поляризацията в турското общество и алиенира като „другите” – модерни и светски настроени градски хора, които в крайна сметка се надигнаха на антиправителствен бунт, обхванал 81 области. Невижданите до тогава протести от Гези парк се разраснаха в цяла Турция и бяха наречени „нова младотурска революция” срещу идеята на Ердоган да изгради „Нова Турция” с мисия „ Цел 2023”, водеща до „Втората република”. Датата е твърде символична, защото тогава се отбелязва 100-годишнината от създаването на светската републиката от „бащата на турците” Мустафа Кемал Ататюрк. Някои анализатори твърдят, че истинската цел е исторически реваншизъм и подобно Русия при Путин да се извърши „ердоганзиция” на турската нация. Също така последните събития в страната доказват, че Партията на справедливостта и развитието и Ердоган никога не са късали с визията на политическия ислям, доближаваща се до тази на създаденото през 1928 антизападно ислямистко движение „Мюсюлмански братя”. Ако турските граждани не спънат с вота си плановете на турския лидер да стане „избираем султан” чрез промяна на основния закон, може да се каже, че битуващите страхове, че Ердоган ще  подчини изцяло законодателната власт и медиите на себе си и конституционно установения принцип на разделение на властите и за светския характер на политическата система, ще останат само „на хартия". Органите на изпълнителната власт, които ще бъдат контролирани от държавния глава, ще установят контрол върху функционирането на органите на съдебната система, а това ще застраши неимоверно европерспективата на страната заради антидемократичните прояви, заради които няма да е прогноза, ако кажем, че преговорният процес може да бъде преустановен или от Турция или от Европейския Съюз. За сега уставът на Партията на справедливостта иразвитието не позволява преизбиране на депутатите за повече от 3 пъти, което важи включително и за премиера. Освен, ако Ердоган не спечели президентските избори през август, което е твърде съмнително. Тогава последният му коз за дългосрочно задържане във властта остава промяната на партийния регламент, за да може да бъде преизбиран за лидер на партията и отново за министър-председател, ако тя догодина дойде на власт за 4-и път самостоятелно. Не се прогнозира борба за надмощие за президентския пост между сегашния президент Абдулах Гюл, (когото апропо Ердоган прати в Чанкая вместо себе си през 2007 и чийто 7- годишен мандат изтича), да издигне кандидатурата си срещу Ердоган.