Галерия

1

Че черното платно се раздипля

Не в съня, нито във водата

Нито когато ресниците се притварят сбръчкани

И потъват косо като раковините,

Сега знаеш, че черната кожа на тимпана

Закрива целия ти хоризонт

Щом отвориш отморен така очи.

Между пролетното и есенното равноденствие

тук са течащите води, тук е градината

тук пчелите жужат сред клоните

и звънтят в ушите на един младенец

и ето го слънцето! И райските птици

огромно слънце по-голямо от светлината.

LES ANGES SONT BLANCS

На Хенри Милър

                                    Tout a coup Louis cessa de frotter ses jambs l’ une contre

E’ autre et dit d’ une voix lente: “Les anges sont blancs.”

Балзак, “Луи Ламбер”

Както морякът се плъзна сред такелажа над тропика на Рака

и над тропика на Козирога

и бе съвсем естествено, че не можа да спре пред нас

на висотата на човешки бой,

а гледаше всички ни от висотата на светулката,

или от висотата на пинията,

поемайки дълбоко дъх в прохладата на звездите,

или в прахта на земята.

Наобиколиха го голи жени с бронзови листа

от индийска смокиня

угаснали улични лампи, развяващи зацапаните

марли на големия град,

несиметрични тела, раждащи кентаври и амазонки,

щом косите им докоснеха Галактиката.

И изминаха дни от първия миг, когато ни поздрави,

като свали и положи главата си върху желязна масичка,

докато контурът на Полша менеше формата си

като мастилено петно,

попивано от попивателна,

а ние пътувахме покрай крайбрежия на острови,

голи като рибя кост в пясъка,

и цялото небе бе голямо крило на гълъб,

биещо с ритмичност на мълчание, празно чисто бяло,

и делфините под разноцветната вода почерняваха бързо

като движенията на душата,

досущ като движенията на въображението, и с ръцете

на хората, които докопват и се избиват насън

в голямата люспа на съня, която ни обвива ненабраздена,

обща за всички нас, общият ни гроб

с микроскопични кристали, блещукащи строшени

от движението на влечугите.

Но всичко беше бяло, понеже големият сън е бял,

            а голямата смърт

спокойна, безметежна, неповторима в необятното мълчание.

И кудкудякането на токачката призори, и петелът,

който пропя, пропадайки в дълбок кладенец,

и огънят редом с планината, вдигайки длани от сажден дим,

 и есенни листа,

и корабът с чаталестите плещи, по-нежни бяха

от сливането на първата любов, изолирани повече,

дори от стихотворението, което ти остави,

когато падна тежък заедно с последната му дума,

без да знаеш нищо вече в белите очни ябълки на слепите

и чаршафите,

които раздипляш в треската, за да покриеш

всекидневната процесия

на същества неразкървавящи се, колкото и да се удрят

с брадви и с нокти:

това бяха различни неща, поставени другаде,

 и варосаните стълби

се спускаха до прага на отминалото, и откриваха тишината и вратата се

            отваряше

сякаш приятелите ти удряха силно в голямо отчаяние

и ти бе заедно с тях,

но не чуваше нищо, а край теб делфини нямо се надигаха

сред водораслите.

И ти отново се взираше, и този човек с ухапвания

от тропици по кожата,

си слагаше черни очила, сякаш щеше да работи

с пламъка на оксижен,

казваше смирено като внимаваше и поспираше на всяка дума;

„Ангелите са бели”, накалени до бяло, окото,

което ги зърне залинява

и няма друг начин, трябва да заприличаш на камък

щом търсиш среща с тях

и щом търсиш чудото, трябва да пръснеш кръвта си

по осемте посоки на

            вятъра,

защото чудото не се намира някъде другаде,

а тече във вените на човека.

                                    Хидра-Атина, ноември 1939

Превела от гръцки: Здравка Михайлова