Галерия

1

Един от най-добрите наши млади художници ми разказваше за чувствата, които го обзели, когато за пръв път видял творби на Теофилос: „Но той иска от нас прекалено много; иска да казваме цялата истина”, помислил си той. А истината – цялата – която ни дава Теофилос, е неговият съвършено жив свят, един живописен свят без уловки и увъртания, в който нещата не падат, както падат истинските хлябове. Това е удивителната сила, която съгласно неговия ритъм ще преобразява всичко, до което се докосне. Завладян от патоса на изразяването, той попива и произвежда живопис, където я види и както може. Така той рисува до края на живота си върху всяка повърхност, която му попадне: дървета, платна, тенекии, непотребни хартии, стени на дюкяни или къщи. Това му е дал Господ и с това е творил този дребничък на ръст осенен от божествена дарба човек, както може да бъде видян на една негова стара снимка. Понякога Теофилос заимствал моделите си от литографии или картички. Правил го е; може би това е бил емпиричен начин да намери някъде опора за логиката си и да освободи демона, който носел в себе си. Но и Виченцос Корнарос заимствал образите за своята поема от френския рицарски роман, който за онова време представлявал еквивалентът на цветната литография. Такива неща са се случвали много пъти. Но онова, което не се случва твърде често, са поеми като „Еротокритос” или светлината на Теофилос, която си остава там, както в първия ден на сътворението.                                                     

Из поемата “Кихли”

КЪЩАТА КРАЙ МОРЕТО

Отнеха ми къщите, които притежавах. Настъпиха

години трудни: войни, разруха, емиграция;

понякога ловецът открива прелетните птици

понякога не ги намира; по мое време

добър бе уловът, сачмите отнесоха мнозина;

другите се завръщаха или полудяваха в скривалищата.

Недей ми говори за славея, нито за чучулигата,

нито за малката стърчиопашка,

която изписва с опашка цифри в светлината;

от къщи не разбирам много

знам че имат свойте родства и нищо повече.

Отначало нови като невръстните дечица,

които си играят в градините със слънчеви ресни,

бродират шарени кепенци и порти,

блеснали срещу деня;

когато архитектът свърши, те се променят,

смаляват се или се усмихват или пък упорстват

срещу онези, които останаха, онези, които си отидоха

срещу други, които биха се завърнали, стига да можеха,

или които изчезнаха, сега когато

светът се е превърнал в необятен хотел.

От къщи не разбирам много,

помня и радостта, и мъката им

понякога, като поспра;

                               а също

понякога покрай морето, в голи стаи

с железен креват без нищо мое,

загледан във вечерния паяк, си мисля

как някой се кани да дойде, как го украсяват

с чернобели дрехи с разноцветни накити,

а край него разговарят шепнешком достопочтени матрони

как някой се кани да дойде да си вземе сбогом с мен;

или как жена с лъстив взор, с препасана снага,

завръщаща се от южните пристанища,

Смирна, Родос, Сиракуза, Александрия,

от градове затворени като топлите кепенци,

с дъх на златни плодове и билки,

изкачва стъпалата без да забелязва

онези, които заспаха под стълбата.

Знаеш ли, къщите се сърдят лесно, когато ги оголиш.

Из “ПЛАНОВЕ ЗА ЕДНО ЛЯТО”

            Цветя на камъка срещу зеленото море

                        с жилки, които ми напомняха за други любови,

                        лъщящи в лекия ръмеж,

                        цветя на камъка лица,

                        които дойдоха когато никой не говореше и ми проговориха,

                        които ми позволиха да ги докосна след мълчанието

                        сред пинии, олеандри и платани.                      

Топлата вода ми напомня всяка сутрин,

                        че нямам нищо друго живо покрай мен.

                        В морските пещери

                        съществува жажда, съществува любов