Галерия

1

Тези образи и тези случки те преследваха 

докато размотаваше по брега нишката за рибарските мрежи

и отново, докато гледаше пастта на вълните пришпорващи кораба;

във всички морета, във всички заливи

те бяха с теб, и бяха житейските неволи и бяха радостта.

Сега не умея да прочета по-нататък,

защо те оковаха във вериги, защо те прободоха с копие,

защо те разделиха една нощ в гората от жената,

която гледаше с втренчен поглед и въобще не умеешe да говори,

защо те лишиха от светлината, от морето, от хляба.

Как така попаднахме, друже, в тунела на страха?

Не ти било писано, нито било на мен орисано,

никога не бяхме продавали, нито купували такава стока;

кой е този, който заповядва и убива зад гърба ни?

Остави, не питай; три червени коня на гумното

вършеят върху човешки кости със завързани очи;

остави, не питай, чакай; кръвта, кръвта

някоя сутрин ще се надигне като свети Георги победоносец

да прикове с копието си змея върху земната твърд.

                                                           1 октомври 1941

ЛИЦЕДЕИ, Б.(лизък) И.(зток)

Опъваме шатри на пътуващи театри и ги прибираме

където спрем, където завърнем,

разпъваме театри и декори,

но съдбата ни винаги побеждава

и ги помита и ни помита

актьорите, и театралния директор,

суфльора и музикантите

по четирите краища на света.

Плът, парцали, дърва, гримове,

рими, чувства, була и дрънкулки,

маски, залези, горестен плач и викове

и възклицания, и изгреви, 

захвърлени безредно наред с нас

(кажи ми къде отиваме? кажи ми къде отиваш?)

над кожата ти нервите оголени

като ивици на диво магаре или зебра,

оголени и непроветрени, сухи в жегата

(кога са ни родили, кога са ни погребали?)

и обтегнати като струни

на непрекъснато дрънчаща лира. Виж

и сърцето ни; сюнгер

който се влачи по друмищата и пазарищата,

попиващ кръвта и жлъчта

и на тетрарха, и на разбойника.

                                    ПОСЛЕДНА СПИРКА

                        Малко са лунните нощи, които ми се нравеха.

                        Букварът на звездите, който сричаш,

доколкото го позволява изнемогата на отминаващия ден                     и извличаш друг смисъл и други надежди,

                        по-ясно можеш да го разчетеш.

                        Сега, когато седя бездеен и пресмятам,

                        малко луни останаха в паметта;

                        острови, цвят на печална Богородица, късно

с изтъняването на лунния сърп

                        или лунен светлик в градове на северняка, хвърлящ понякога

                        върху разбунени пътища, реки и човешки крайници

                        тежко едно упоение.

                        Но вчера вечерта тук, в този наш последен пристан,

                        където очакваме часа на нашето завръщане да просветне

                        като стар дълг, монета, преседяла с години

                        в сейфа на сребролюбец, а накрая

                        е настъпил часът за разплата и

                        със звън от монети по масата;