Галерия

1

Такис Теодоропулос принадлежи към поколението гръцки прозаици от осемдесетте години. Следва литературознание, антропология и театрознание в Париж. Работил е като журналист в различни вестници и списания, в атинските издателства „Океанида”, „Кастаниотис” и др. Бил е председател на Националния център за книгата на Гърция (2010-2011). Познат е на нашите читатели с откъса от друг негов роман - “Лявата ръка на Афродита или истината за Венера Милоска”, издаден от Сиела през 2011. Българското издание на “Пропадането на Нарцис ”(2001) е с марката на издателство „Фондация за българска литература”, в поредицата „Аквариум Средиземноморие”. И двете книги са в превод на Здравка Михайлова.

I

         По онова време винаги бях проходящ през Атина.

        Държах апартамент на околовръстния път на Ликавитос, но се стараех никога да не се задържам там повече отколкото ми бе необходимо, за да приключа неуредени дела, да въведа криво-ляво някакъв ред в чувството за вина, което изпитвах към дъщеря си и да претворя в нови преживявания онова съмнение за неопределеност, което изглежда не бе нито случайно, нито преходно.

        Всички ми изглеждаха еднакви, познати и непознати в един кюп, някаква каша от идващи и отиващи си без да оставят диря след себе си абстрактни физиономии. Дали това не се дължеше на призрака на моята четирийсетгодишна възраст?

        Във всеки случай се чувствах висящ в празното пространство, като молекула сред цялата тази суматоха, още един глас, мърморещ ден и нощ в общата какофония извода, че животът ми е пресъхнал от усещането за околния свят и самият аз не съм нищо повече от празна черупка, блуждаеща безцелно от една точка на хоризонта към друга.

        Нямах желание нито да виждам някого, нито да разговарям с някого.

Не знам дали това бе симптом на шизофрения, както Хриса бе диагностицирала преди да ми затръшне вратата и да ме напусне, но ме обземаше отчаяние.

Онова, което ми бе останало от моето собствено аз - и то е като голямата любов, винаги остава по нещо в излишък от илюзията за суета –  откривах отново веднага щом преминех границата.

Било то пътувайки с кола по националната магистрала - таратайка която ме бе направила клиент на всички автосервизи из гръцкия хиндерланд – било опакован в пуловер и яке на палубата на някой кораб, пътуващ към островите, съзерцавайки във философско настроение сивкавите оттенъци на Егейско море през зимата, гласът на съвестта ми заговорнически и за собствена употреба се надигаше от глъбините на екзистенциалната летаргия, на която го бях осъдил, за да ми нашепне ласкаво облекчаващата констатация, че най-после въпреки всичко, за пореден път в живота си отново бях открил някаква цел.

        Това бе моето предопределение, във всеки случай това беше работата ми, така си вадех хляба.

        Пътувах из цялата страна, вършеех из гръцката провинция, проучвах всеки квадратен километър от тази древна земя, оценявах парцели, ограничени от два каменни зида, посредством различни прийоми изнамирах техните законни времена собственици за вечни, издирвах с тънкия си нюх мярата на техните потребности, отбелязвах характерните особености на поведението им, а след това без много да се помайвам, им предлагах сделката.

        От Епир до Морея, и от Северните Споради до Крит, Гърция, която някога раняваше поета[1] мълчалива, предвечна, с патетичната крепкост на скалистия си пейзаж и измерението на асимилирана безкрайност, стаено в сърцевината на всеки нейн пейзаж, очакваше мен, Андреас Гионис, за да изкопая неговата вещна стойност.

        Щом настъпеха първите дъждовни дни, щом от националната ни територия се оттеглеше и последната вълна туристически табуни, аз бях готов за нови акции.

Моята работа представляваше един вид посредническа дейност, “един вид посредническа дейност”, тъй като лично аз  никога не бях влизал в контакт с крайните потребители на парцелите и следователно нямах ни най-малка представа относно произхода на парите, които бяха влагани в крайъгълните камъни, пръстта, храстите и влечугите.

Аз контактувах само с Кусурис. Той ми даваше нареждания, той внасяше парите и се грижеше за подписването на договорите. Единственото, което аз знаех бе, че парцелите трябва да надхвърлят определен брой декари и сумарно тяхната стойност да надвишава няколко десетки милиона. В противен случай не си струваше трудът.

За пръв път в живота си бях събрал толкова пари и това ми стигаше. Както и да го погледнем, сред всеобщото гадене от неопределеността, заобикаляща съществуването ми, банковата ми сметка представляваше елементарна гаранция за стабилност.

Не хранех никакви илюзии. Не е нужно да си минал през менгемето на едно безмилостно ляво съзнание, както аз на младини, нито пък да си натрупал опит от три старта в професионалната кариера, както аз на четирийсетата си година, за да заподозреш, че зад Кусурис и неговите “чужденци”, чиято икономическа мощ изглеждаше неизчерпаема, а желанието им да останат в сянка - даденост, се разгръщаше една от онази сумрачни операции, които щом бъдат извадени на светлината на публичността, всички се втурват да лепят счупената стомна и всеки се спасява поединично, за да не се озове в затвора в Коридалос.