Галерия

1

        Дори в периоди на психическа крепкост, това „чел съм всичко, което си публикувал” е идеалното размекващо средство за суетата на онзи, който по един или друг начин е преминал през перипетиите на писането. Когато го чуеш, нямаш никакво желание да проверяваш дали наистина е така. Стига ти уютното усещане за утвърждаване. Няма идеални читатели, нито пък читатели които ще разберат онова, което някой друг ще изтълкува превратно. Има само читатели от всякакви разцветки и всякакви разновидности. А по онова време оголената пустош на моето настроение и усещането за неопределеност ме бяха накарали да се задоволявам с много по-малко от сътрудник или работодател, който най-после бе в състояние да проумее величината на таланта ми, да се заинтересува от тази страна на живота ми, която тогава, макар и под хипноза, все още ме караше да се чувствам способен да стоя изправен на крака.                   

ТОВА БЯХА ОСЕМ, ДЕВЕТ, десет, единайсет, дванайсет малки божества. Показаха се, закриляни от мълчанието си, изпод прилежно сгънатите костюми, добре изгладените ризи и сгънатото бельо. Получателят им дишаше трудно. Взимаше ги една по една, държеше ги нежно в ръце, галеше гладкия им мрамор, а след това ги поставяше прави във витрината върху кадифена поставка.

След малко всички те бяха там. Това бяха седящ Зевс, малко по-голям от останалите, стар Посейдон, облегнат върху тризъбеца си, Хера с разголена гръд, Хефест, подпиращ се върху огромна сфера, Артемида, Атина, Аполон, Хермес с телосложение на бегач на дълги разстояния, съвършена Афродита със сладострастно приведена  глава. Цялото народонаселение на Олимп без липсващи и отчупени крайници, с увереността на превъзходството, с блясъка на съвършенството, с онази светла напрегнатост, която излъчва около себе си абсолютната пълнота.

Така наведен, долепил лице до витрината, произнасяйки едно по едно имената им, дишането на новия им собственик ставаше все по-трудно. Накрая то застрашително заприлича на хрип.

Той бе среден на ръст мъж с огромен корем, нервни стъпчици и клюнообразен нос. В дома му на една от улиците в шестнайсети район отидох с такси направо от гарата. Щом ми отвори, той ми направи знак да вляза, усмири едно чудовищно породисто създание, което се разлая като побесняло, и ме успокои:

- Реакцията на Хектор е оправдана при гледката на грък, който пренася вечната Елада в багажа си.

        Когато се отдели от витрината, ме изгледа сякаш с насълзен поглед:

- Замисляли ли сте се някога, господине, колко векове са били необходими, какви фантастични съчетания на човешкия ум са се изисквали, за да може един ден погледът на човека на изкуството да разграничи тази красота от хаоса?

- И колко ли още ще бъдат нужни, за да се повтори това - заключих аз.

- Дори самият вие не вярвате в това, което казвате. Не ми изглеждате толкова наивен, че да вярвате сериозно, че “това” може да се случи отново.

Аз се усмихнах, споделяйки горчивината му. Чаках да ми даде парите, двайсет и петте процента от стойността на сделката. Моят спътник, сърбинът Душан, се бе настанил в кафенето на ъгъла.

Но той бе на друго мнение:

- Не можете да си тръгнете така, преди да сме изпили по чаша шампанско! - подчерта той с нетърпящ възражение тон.

Докато седях в дебрите на апартамента му преживях нов бурен пристъп на параноя. Нищо не му пречеше да ме извади от играта. Бяхме сами в звукоизолирано пространство от онези, които създават впечатление, че дори изстрелите си остават строго личен въпрос. След това щеше да повика полиция и да твърди, че при законна самоотбрана е бил принуден да застреля непознатия чужденец, който е нахлул в дома му.

Душан беше отчайващо далеч.

Вече бе късно да предприема каквото и да било, дори да си помисля колко неприятен вкус имаше краят, за който знаеш, че наближава и не може да бъде избегнат по никакъв начин.

Но получателят на комплекта олимпийски божества се бе заел да ме убеди в чистотата на своите намерения. Сложи подноса с шампанското на масичката, седна на фотьойла до мен и ме попита:

- Говори ли ви нещо името Скопас?  

- Скопас - скулпторът от четвърти век.

- Онзи, който според Плиний, заедно с Бриаксий, Тимотеос и Леохарис изваял скулптурите на музея в Халикарнас, онзи на когото приписват някои от барелефите в храма на Артемида Ефеска, а според Павзаний е архитектът на храма на Атина Алейска в Тегея в Аркадия. Допреди няколко години и аз, както всички, вярвах, че не е оцелял нито един оригинал от неговите произведения, а само известните римски копия, композицията Ерос, Потос и Имерос, Ахил с нереидите и тритоните, Менадата. Знаете ли кое е характерно за неговия гений?

      - Не.

- Елате с мен.

        Без да се разделяме с чашите шампанско, отново се наведохме над витрината с дванайсетте олимпийски божества: