Галерия

1

от камък и кирпич и вече порутена къща в Ефтагония, която посетих на Великден 1993

г., бе родната къща на моите дядовци и баби, където бях прекарал голяма част от

детството си. – Бел. авт.

„змията изсъска”: По селата в Кипър навремето държали в къщите питомни черни

змии, които били смятани за добри духове и закрилници на дома. – Бел. авт.

РАЗХОДКА ИЗ БАРСЕЛОНА

След това тръгнахме по улицата на Търговците

и точно на ъгъла попаднахме на компания младежи,

задаващи се от обратната посока,

а сред тях девойка, красива каталонка,

черни като абанос коси около бяло лице,

тяло здраво, хармонично, изкусно изваяние,

извърна се и ни погледна. Не беше поглед

беше нож, който прободе вътрешностите ми

и тогава си спомних за теб. Караш ме да подивея,

казваше ти, такъв порив пораждаш у мен, какъвто

никой никога не е успял да ми даде.

Както свети Георги при вест за беда

гол върху кон неоседлан, приведен над града,

а копието му готово, вече в подвига е.

„Тук на тази улица е преживяла последните си

години тихо и спокойно онази, чийто живот

е бил страховита буря - като онази на острова

кървящ все още. Погребана е там

пред нас, където някога бил манастирът

на „Света Екатерина”, а сега Покритият пазар

—знам това. Току-що премина покрай нас,

а сега отново настойчиво ни гледа

с безочието на рядката си красота.

Виж как покрай нея се въртят в магията

на погледа й уловени, над всички властва тя,

всичко ще стане както тя го пожелае, кралица

отново на улицата тук, която води към гроба ти,

Линора, това си мислех и опитвайки се

да отгатна образа ти в младото лице

преминало край мен, три преки по-надолу

тръгнах (а заедно с мен и ти) по улица „Пикасо“.

Поспрях за кратко пред Mujer con Mantilla

с изглед неопределен на кралица или нимфа

внушителна капела, която скрива нещо

като печал далечна; или по-скоро приличаш, помислих си,

на señora Canals, с черна мантиля върху косите

и израз на надменна строгост —но не!

Мириса ти аз почувствах в бадемовидните очи

на Jacqueline, в онази необуздана постановка

на врата й, на кипърския поглед,

който те гледа, но не направо,

а сякаш казва с мулешки инат:

или само мен ще имаш или не знаеш какво търсиш

и горко на онзи, който повярва, че може

да ме пренебрегне, Петър постъпи тъй,

сметна за достатъчно фуста без тялото в нея

да обладава, да разнася празна дреха

претекст на любовта, да има такова съкровище до себе си,

а да ми изневерява със приятелките,

но го постигна, както заслужаваше, смърт платена.

Оплаках го и него, и онези, които го заклаха.

Дори и брат му принца,

по знак от мен подаден, ножове се забиха

в неговата плът страхлива. Оплаках го, както оплаквам

всеки мъртвец, който нося в себе си. Най-невинния

от всички, Жан Висконти, а най-вече

красивия Хепатий, когото душата ми възжела

само колкото по краля бе копняла, нищо че крещеше

в часа на своята жестока смърт, че съм била

лош политик — нека разправят каквото щат, че съм оплитала

всички нишки, може и тъй да беше, нима

не бях кралица търпелива аз на Кипър!

Такова кралство, ако ти се падне, ти си цар

на света и живееш в замайването на такава красота

и сила, тъй че да живееш и да се насищаш

само знаеш и отказваш да мислиш за нещо друго.

Оставяш го в Божиите ръце, както и сега

единствената ми утеха е Богородица на Морската шир

недалеч от дома ми тя ми напомня за „Света София”

в престолния град, която сигурно някой ден ще въздъхне

запокитена върху скала насред морето,

ръфана и опустошавана от генуезците, а наоколо

злото да се умножава от турци и сарацини,

тайният й жребий ми се струва писан...

Чувам те, Линора, чувам те трудно понеже

се примесват и други гласове в мрачния

ти вопъл. Прибягвам до книжниците,

черен мрак дълбок. Едни те наричат благородна,

добра и почитаема, и силна, и достойна, изпълнена със