Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Метаморфози на градове - 4 поеми на Михалис Пиерис

10 Юли 2015 / 10:07:07  GRReporter
12718 прочитания

Кипърският поет Михалис Пиерис е следвал литература и театър в Солун и в Сидни, Австралия. Автор е на редица студии, книги и есета в областта на кипърската средновековна литература и съвременната гръцка поезия и проза. Подборка от събраните му стихотворения със заглавие „Метаморфози на градове” (1978-2008), от които са и предлаганите тук творби, е издадена в Русия (2002), Италия (2008), Румъния (2011) и Франция (2012). Негови произведения са превеждани и на други европейски езици.

Българското издание на „Метаморфози на градове” в превод на Здравка Михайлова ще се появи в края на този месец с марката на издателство ”Фондация за българска литература”, в поредицата „На Острова на блажените”.  

 

 

ПОГЛЕД КЪМ АВСТРАЛИЯ

 

Liebe und Einsemkeit

Liebe und unerfüllbare Sehnuch

Sind die Mutter der Kunst

ХЕРМАН ХЕСЕ

 

В съня ми ти се спусна, повелителко,

свари ме късно снощи натъжен

докато болката си умножавах,

четейки стиховете на чужд поет.

Че на изкуството майка са

любовта и самотата,

лишението и несбъднатият копнеж.

 

И бе такъв какъвто го оставих го образът -

скръбен и печален –

събота сутрин духаше вятър студен

и трябваше да прекося седем морета,

два океана и три континента,

но сварих в сетния миг на раздялата,

когато ти възвиваше да съзра светлината

която обливаше тила ти,

стройната ти шия как се извива

и една последна целувка която ми изпрати

най-съкровеното от мене да изцежда

а парещата сълза която преглътна

нощем да ме задавя.

 

Не! Няма да оплаквам любовта ни.

Страстта, която ни владее няма да превърна

в думи и хартия. Сълзата аз не разпродавам

за да ти угодя. Шарлатанино, нетърпеливо чакащ,

и лукави читателю. Вероломно и

безболезнено празния си живот да спасиш.

 

В ритъма на живота ти ще вляза

наново, пиленце и лястовице моя,

и разстоянието ще изпия

душата си ще дам

продавайки и собственото си изкуство.

 

Там където те оставих, там ще те срещна.

 

Атина, юли 1992

 Бележки:

Мото: Любов и самота| Любов и несбъднат копнеж | са Майката на Изкуството). Стихове на Херман Хесе от стихотворението му „Поглед към Италия” (Blick nach Italien, 1920). – Бел. авт.

 

ПОЕТЪТ И ЛЪЖОВНАТА МУЗА

 

Предпочитам капка кръв пред чаша мастило.

ЙОРГОС СЕФЕРИС

 

Случи се там в подивелия бар в зимните нощи

на Ретимно. Не във водовъртежа на болен мозък,

теглен от разюздано въображение. Бе там

не като привидение сънно или къс момичешки

хитон. А съвършена плът блудна със очи

и с устни, гледаше те на бара, усмихваше се,

гледаше те, но се извръщаше на другаде, с разума си

не знаеше какво иска. Свиреп инстинкт на хищник

я направляваше. Изчакваше тялото да отсъди,

на необуздания му импулс единствено се доверяваше.

Всичко оттам се претегляше. На въплътената

мисъл повеление. Не сплетни на ума.

 

Наоколо женихите гледаха с обезумял поглед.

 

Сред тях и Той, там го усети, в дъното

на огледалото, пиян. Отдалеч нишан му даваше,

а отблизо му казва, с дрезгав, но привлекателен

глас, подкупващ: „Не си тръгвай сега виж

сърната тръпне в ужасяващите челюсти

с лъвовете заръфали я за врата

и нежните крайници, кръвожадната им мисъл

плътта й да подхранва. Не си тръгвай сега. Приближи

тялото си да докосне това тяло. Пробудената нейна

плът словото ти да озари. Не си отивай, навън

нощта е непрогледна, вали, пустеят

улиците, не отивай да те погълнат водата

и гъстият мрак. Да се задържиш в треската

на битката, да се сгромолясаш в пропастта, в която погледът й

те зове, маниерът ти да бъде на мъж поемащ риска.

Ръката ти във вълчия капан, в ямата тялото ти,

и тъй от една пропаст към друга, докато не остане вече следваща.

Тази победа, която стъпва в дива бездънна пропаст“

каза и от огледалото изличи се.

 

Нощта вече започна доста да помътнява.

Дойдоха шотове и заминаха, танцът им

върху бар-плота се вихреше. Жилите

сега проблясваха като ножове остри.

Фифти-фифти отсъди картата: към пропастта бездънна

или към черната река. Всичко беше на ръба

животът се разиграваше в издръжливостта, в силата

чак до жестокия час когато стигайки до предела,

ще трябва да избираш между добро и зло

тази нощ реална да изцедиш докрай.

 

И тогава в транса, в дълбокото пиянство

изкрещя. Упоеното тяло помръдна като мотор

който запалваш след години,

без течности и без масло, и се чу

как изпращяват кокалите. Той стана, падна пак

с остатъците от разум си помисли по-добре да си вървя.

Трябва да ида на село да полея дърветата,

да видя планини и небе, да видя старата къща,

слънцето. Морно тяло да отпусна,

да си припомня някогашното свое аз,

да стана онзи, който бях.

 

И тъй настъпи моят час, какво стоя още

в гнилия град. И като събра отново

сили, той се изправи блед

и уморен. Посред нощ се измъкна,

отчаян отиде, олюлявайки се

из тесните сокаци, които сега пустееха

реки, които уж пресъхнали, ги бяха

затворили и залостили в недрата

на града. А отвън пред портата ни

се превърнаха в стремителна стихия.

 

Сега на тялото изваяно друг ще се наслаждава,

който има воля да издържи докрай. Красив

в убийството, уверен в ножа. Без

угризения и чувство за вина възседнал тялото,

държейки кормилото. Корав и силен

със страст и дързост, властник

и победител, и велик управник.

 

Любовникът. Тъмен къдрокос

с буйна грива. Обеца на ухото,

метална плочка на колана. Време на силата,

време на дързостта. И на лъжовната логика.

На изкуството блудница.

 

Сега, когато сам, пишейки

това негодно стихотворение в пустата

и тясна черна негова стая,

за тялото което беше там със силата

на младо животно, изискващо пълното

отдаване, отърсването от всякакви задръжки

унищожение и дързост. Сега, във времето

на засуха, тяло без мъзга

спаружена плът, пишейки върху

онези стари записки с разкривен

почерк върху листчета пакети от цигари

през нощи, когато се измъкваше преследван завиваше

по черни улици. Сега, във времето

на засуха, на жажда във сърцето,

на изгаряне на устните, има трудна

памет. Където и да я докосне го боли,

пробожда го ялово желание. Мрази

часовете, които е изгубил, часове на плахост.

Фалша на четенето и празнодумието

на книгите. Сега го дави вода която се надига

като черна змия. Придошла река без

да изпие нито капка...

 

А аз, който сега

изгарям в треска и крея,

екзалтиран съм застанал на черен

кръстопът, с какво да се изстъпя, да се съпротивлявам,

с какво да воювам, когато само с едно „съжалявам“

не можеш да се издължиш. Писаното слово не изкупва

думата, която не си изрекъл, думата дъхаща

на дела. Вик, който не си надал,

глас, който не си открил. Думи, леш

върху хартията изписана със молив. А не с кръвта

на сърцето. Която пише и не се изтрива.

 

Ретимно, октомври – декември 1991

 

Бележки:

При срещата си с лъжовната муза в неравната му битка с любовта в един бар, поетът

(докато пише) противопоставя на бесния ритъм на заведението собствените си сили,

които черпи от позоваването на негови съмишленици по перо (Корнарос, Соломос,

Сикелианос, Василис Михаилидис, Кавафис, Сеферис, Елитис, Елени Вакало), както и

на народната песен. – Бел. авт.

Мото: Г. Сеферис, „Записки за една седмица”. „Неделя”, ст. 5. Тетрадка за упражнения 1940. – Бел.авт.

„сърната …нежните й крайници”: Образът се дължи на натрапчивия спомен за

бронзовата дръжка на съд от 480 г. пр. Хр., съхраняван в музея в Древна Олимпия

(експонат № Β 5110). Носи наслова „Два лъва разкъсват сърна“. При все това, колкото

повече се вглеждаш в бронзовата композиция, толкова повече имаш чувството, че

лъвовете като че ли обгръщат еротично сърната, която с вид на превъзходство изглежда

така сякаш се наслаждава на съприкосновението с ръфащите плътта й лъвове. – Бел. авт.

 

 

ПОЕТЪТ И МУЗАТА ОТ ДИСКОТЕКАТА

(Или иначе казано: дни на фейсконтрол)

 

И нямаше ни порта, ни прозорец

за да се промъкнеш във живота ми. Как ли влезе?

С разломено тяло защо по дяволите ти дойде

с прашасали чувства и думи

модни убити? (Болен бях

дни наред трескав и с видения, алени

халюцинации, руини в дъното

на зеницата, образи тиранични.) Какво ли

да ти кажа? Какво отново да ти дам? Поглед жесток и

сладострастен, тайни сетива ми пробуждаш

абсурда на плътта. – Ела красиво,

грохнало чудовище и мрачен мой звяр.

Ела, недей да мислиш, светът недостатъчен

е малък и лъжовен. Времето минава

И копнежът похабява се! В олтара пристъпвам отново

отвеждам по път безкраен и низвергнат.

Ела да навлезем в Сенките. Тайна река

зове те. Стани отново това, което си.

 

– Не , не продължавай. Черен портиер

стои изправен, подреждайки потока от лица

липсва ти тялото, „какво търсиш”

ще ти каже той и няма да те пусне да минеш

с такова лице. А после ще се върнеш

сам. Прокълната чак до зори ще остане

смутена танцуваща ту гола ту обречена,

неизменно удавена във алкохол, осакатена

от светлината и от звуците на вилнееща

дискотека. Виснала от халката

на времето, портокал с часовников механизъм.

 

На следващата сутрин запъхтяна яребица

в далнометната наслада смела изконсумирана,

изчерпана, нащрек ще дойде

сякаш е заспала като една Астарта през нощта

във заведението. Или на някой разюздан купон на плажа.

Не, не продължавай. Нека чака нетърпелива

или нека премине сама мрачния брод

на подобна преизподня. Другояче нова.

Кога си е тръгнала не съм чул, кога се изгаснали светлините

докато паметта се е разтворила в гъстия мрак.

В кална светлина я опознах (сега си спомнях)

безпрекословния й поглед. Красиво

охтичаво бледолико, не ярка корона

на всемира. Съучастник в мрачното й тяло,

отдадох се на любов сурова и неподправена.

Спомням си сега. Безмилостно ме гледаше

и без дума да издума говореше открито

с една изгаснала цигара. Но има светлина

във твоя глас казах след това в заника

на деня, ако я оставиш да се разпръсне.

И сега когато гласът е душа

заекваща. На покварата отдадена.

 

И ти ми каза без свян, безучастно хладна,

с усмивка: „Любов, убийство, наслада”

са единствените три добрини. Не и тук

илюзорност, гръмкост и тям подобни

поетически, с които се измъквате безподобни клетници,

измисляйки стихове с угризения и печал,

принизявайки тялото и душата.

Която без да изгори участва наужким.

 

Никозия, април 1993

 

Бележки:

„Ела да навлезем в Сенките“: „Сенки” се наричаше един прочут и трудно достъпен клуб в Никозия през деветдесетте години. Господинът, който стоеше на входа и упражняваше фейсконтрол тогава бе един як чернокож. – Бел. авт.

„сякаш е заспала като една Астарта през нощта/във заведението. Или на някой

разюздан купон на плажа“: Препратка към стихотворението на Ангелос Сикелианос,

”Ескиз на смъртта”. – Бел. авт.

„Красиво/охтичаво бледолико, не ярка корона/на всемира”: Музата тук е

противопоставена на Музата на Костас Кариотакис и Музата на Костис Паламас от

носещите едно и също заглавие техни стихотворения „Полимния“. – Бел. авт.

 

ЗАВРЪЩАНЕ НА ИЗГНАНИК

 

Влязох в къщата откъм двора

там където отдъхваха животните.

Чух гласовете от много далеч.

Смътен шепот от Долната земя.

 

Диви треволяци избуяли

стигаха ми чак до кръста.

Кюпове, делви и стомни

стърчаха жално.

 

Къща сляпа, а пещта мрачна

опустяла. Там където някога печаха

хлябове в дървени форми, тепсии със сухари.

 

В гостната се огледах наоколо.

Прах на отсъствието ме покри

зазижда ме чак до душата.

 

Приятелят рови из старите

вещи без да вижда че смъртта

е избелила всичко докрай.

 

Нека да изпадне всичко в тежка тишина.

Да се превърнат стиховете в кокал

и във музика. Във въздуха.

Едва-що сварих да го изрека и змията изсъска.

Тръгнах по звука за да я видя

и влязох в тайната стаичка.

 

В мрака святкаха очите на мъртвите.

 

Ефтагония: Великден 1993

 

Бележки:

Освен литературни и други източници, в това стихотворение е вплетен и безпощадният

опит на емиграцията, преживяна от моето семейство в Австралия през 1973-та

(половината семейство) и 1974-та (останалата половина), предизвикана от грозната

политическа ситуация на острова с братоубийствените раздори между гърците и

преврата, турското нашествие и окупирането на Северен Кипър. Живях в чужбина

двайсет години (1972–1992) и се завърнах в Кипър от Австралия, където се намирах

през 1992 г., след като бях прекарал много години в Солун, Атина и Крит. Построената

от камък и кирпич и вече порутена къща в Ефтагония, която посетих на Великден 1993

г., бе родната къща на моите дядовци и баби, където бях прекарал голяма част от

детството си. – Бел. авт.

„змията изсъска”: По селата в Кипър навремето държали в къщите питомни черни

змии, които били смятани за добри духове и закрилници на дома. – Бел. авт.

 

РАЗХОДКА ИЗ БАРСЕЛОНА

 

След това тръгнахме по улицата на Търговците

и точно на ъгъла попаднахме на компания младежи,

задаващи се от обратната посока,

а сред тях девойка, красива каталонка,

черни като абанос коси около бяло лице,

тяло здраво, хармонично, изкусно изваяние,

извърна се и ни погледна. Не беше поглед

беше нож, който прободе вътрешностите ми

и тогава си спомних за теб. Караш ме да подивея,

казваше ти, такъв порив пораждаш у мен, какъвто

никой никога не е успял да ми даде.

 

Както свети Георги при вест за беда

гол върху кон неоседлан, приведен над града,

а копието му готово, вече в подвига е.

„Тук на тази улица е преживяла последните си

години тихо и спокойно онази, чийто живот

е бил страховита буря - като онази на острова

кървящ все още. Погребана е там

пред нас, където някога бил манастирът

на „Света Екатерина”, а сега Покритият пазар

—знам това. Току-що премина покрай нас,

а сега отново настойчиво ни гледа

с безочието на рядката си красота.

Виж как покрай нея се въртят в магията

на погледа й уловени, над всички властва тя,

всичко ще стане както тя го пожелае, кралица

отново на улицата тук, която води към гроба ти,

Линора, това си мислех и опитвайки се

да отгатна образа ти в младото лице

преминало край мен, три преки по-надолу

тръгнах (а заедно с мен и ти) по улица „Пикасо“.

 

Поспрях за кратко пред Mujer con Mantilla

с изглед неопределен на кралица или нимфа

внушителна капела, която скрива нещо

като печал далечна; или по-скоро приличаш, помислих си,

на señora Canals, с черна мантиля върху косите

и израз на надменна строгост —но не!

 

Мириса ти аз почувствах в бадемовидните очи

на Jacqueline, в онази необуздана постановка

на врата й, на кипърския поглед,

който те гледа, но не направо,

а сякаш казва с мулешки инат:

или само мен ще имаш или не знаеш какво търсиш

и горко на онзи, който повярва, че може

да ме пренебрегне, Петър постъпи тъй,

сметна за достатъчно фуста без тялото в нея

да обладава, да разнася празна дреха

претекст на любовта, да има такова съкровище до себе си,

а да ми изневерява със приятелките,

но го постигна, както заслужаваше, смърт платена.

 

Оплаках го и него, и онези, които го заклаха.

Дори и брат му принца,

по знак от мен подаден, ножове се забиха

в неговата плът страхлива. Оплаках го, както оплаквам

всеки мъртвец, който нося в себе си. Най-невинния

от всички, Жан Висконти, а най-вече

красивия Хепатий, когото душата ми възжела

само колкото по краля бе копняла, нищо че крещеше

в часа на своята жестока смърт, че съм била

лош политик — нека разправят каквото щат, че съм оплитала

всички нишки, може и тъй да беше, нима

не бях кралица търпелива аз на Кипър!

 

Такова кралство, ако ти се падне, ти си цар

на света и живееш в замайването на такава красота

и сила, тъй че да живееш и да се насищаш

само знаеш и отказваш да мислиш за нещо друго.

Оставяш го в Божиите ръце, както и сега

единствената ми утеха е Богородица на Морската шир

недалеч от дома ми тя ми напомня за „Света София”

в престолния град, която сигурно някой ден ще въздъхне

запокитена върху скала насред морето,

ръфана и опустошавана от генуезците, а наоколо

злото да се умножава от турци и сарацини,

тайният й жребий ми се струва писан...

 

Чувам те, Линора, чувам те трудно понеже

се примесват и други гласове в мрачния

ти вопъл. Прибягвам до книжниците,

черен мрак дълбок. Едни те наричат благородна,

добра и почитаема, и силна, и достойна, изпълнена със

достолепие пред жестокото убийство на любимото

тяло, което ти би искала редом с тебе да блести,

с осанка на лъв, най-снажният в Кипър,.

дързък и силен, приветлив и красив,

но ти не му се порадва. (Толкова неща, които

си искала да му кажеш, но така и не му каза).

 

Други те хулят: двуличница, блудница

на Средиземното море, амбициозна и безскрупулна, с поглед

към властта. Най-напред сводниците те подлъгват,

дома си мърсиш, после към най-големия си

враг прибягваш, към безбожниците генуезци,

да отмъстят вместо теб за убийството на мъжа ти

воюваш с тях по хиляди начини, но злото

вече е сторено. Дала си им повод като спасители

на теб и кралството ти да се коронясат. А те

вероломни каквито са, на лукавия сатана деяния, от Папата

нареждания получават и скверен благослов,

който заради онази стародавна алчност на латините

ламтеше заедно със правоверния ислям да погълне ромейския род.

 

Ридаеш за сина си и оплакваш съдбата му

злощастна. Ден и нощ държан гладен и наказван

несправедливо от добрите ти закрилници,

но щом видя до него жена да се задържа,

ти дълбоко я намрази сякаш бе Джуана.

Да ги изтребиш искаше, отрова да им поднесеш,

но пое по пътя на изгнанието в родината си

като издънка на кралски род и се кротна. Но

вече не те тачеха и каталаните. Мястото ти

в манастира ти показаха силните, а на погребението ти

се погрижиха като за кралица на далечен остров,

с три кралски присъствия бляскаво да те почетат.

 

Вечерта приятелят ми изцеди всички извори.

Утрото ни свари без да сме открили истината

Елеонора. Елеонора Арагонска, Линора

на нямата любов, на страстите разпалени

и на злощастните любови, всичко ще да си намразила,

не само властта единствена твоя вярна дружка 

в превратностите на съдбата отново те видях

да обикаляш като кралица на една компания

из тесните улици на Барселона.

 

Очите ти лукави все още ме терзаят.

 

Никозия, януари 1994

 

Бележки:

Повод за написването на това стихотворение са, от една страна, някои вълнуващи разходки из Барселона, изпълнени благодарение на каталонския елинист Алексис Сола с точни исторически и други подробности, а от друга, съвременни събития, ситуации и манталитети-нагласи, характерни за днешния политически и обществен живот в Кипър (но и в Гърция и в Европа), които се опитвам да опиша и понякога напразно да проумея. За историческата основа на някои от стиховете читателят би трябвало да има предвид летописния разказ на Леонтий Махера за крал Петър I и Елеонора Арагонска в „Повест за сладката земя Кипър”, всъщност цялата втора и трета книга на „Хрониката”, отнасящи се до царуването на Петър I и на Петър II. – Бел. авт.

„улицата на Търговците“: Става дума за ул. Carrer dels Mercaders в Барселона, където се

намира къщата, в която е живяла Елеонора Арагонска, каталонската кралица на Кипър

(1333–1416). – Бел. авт.

„Както свети Георги при вест за беда”: Алюзия за модерната статуя на свети Георги в Барселона, на която светецът е изобразен в мига, когато гол, върху неоседлан кон се впуска да помогне на града. – Бел. авт.

„манастирът/на „Света Екатерина”, а сега Покритият пазар“: Старият Покрит пазар на

Барселона (Mercat de Santa Caterina) се намира на мястото, където някога се е намирал

манастирът на Света Екатерина; там, според историческите сведения, е погребана

Елеонора. – Бел. авт.

„тръгнах (а заедно с мен и ти) по улица „Пикасо“: Пикасо е живял в Барселона от 1895 до 1904 г., в района, където се намират Пазарът на Света Екатерина и днешният Музей Пикасо. – Бел. авт.

„Mucher con Mantilla“ („Жена с мантиля"), „señora Canals", „Jacqueline”: Портрети на

жени от Пикасо, част от експозицията на Музея Пикасо в Барселона. – Бел. авт.

„единствената ми утеха е Богородица на Морската шир/недалеч от дома ми тя ми

напомня за „Света София”: Църквата Santa María del Mar в Барселона (1329–1382) е

построена в същия архитектурен стил като „Света София” в Никозия (1209–1326). –

Бел. авт.

 

 МЕСЕЧИНА СПОМЕН НАД ПАЛЕРМО

 

Бяхме проникнали в съня през пролуката

отворила се в небесата, без покрив

беше сградата. Времето пантократор

снишаваше се небето с облаците

устремени в бяг заедно с луната.

 

Така магическо да беше всичко посред

храма да беше зевът величествен

за да се слива изкуството небесно

със естеството на небето – каза ти

и се обърнах да погледна. Избуяваше дърво

прорасло произволно, облято в лунна

светлина и тогава дойде ти

като роса...спомен миропомазан

 

....все още траеше тръпката…

върху неравното ложе последната конвулсия

те разтърси – развихрено животно диворасло.

Стаята бе умиротворена кротко море

бе здрачът. Сега светлината

се стичаше в тялото ти в очите сияен блясък

странно те огряваше, едновременно бе ти

и не беше. Хем моя но и непозната.

Напомняше на нещо което съм изгубил,

на нещо почувствано от мен по времето

когато забравих онуй което наранява.

 

Ти бавно се надигна и светлината се стичаше

по лика ти. Беше август, от теб сълзеше

потта на насладата цигулка звучеше

на покрива и вопъл на струни.

Пред теб турци дебнеха, зад гърба ти

ромеи се притаяваха момчета войници

задрямваха с душа опряна върху дулото.

Но твойто кръшно тяло се яви

подобно любовта и ти излезе вън

въздушна в реката на нощта...

 

Самодива ли беше, сън ли или въздушна фея

разтвори ръце към небето и литна

над града който сакат спеше. Ето месечината

пълна и в двете половини. Ето месечината

извика ти, която ни съединява

спуска се вече води ни в красива

градина. Ухае на светлина, подлудявам

в любовен транс блуждая ето го прекрасния

ми град във светлина облян, градът

без граница, нека дойде който иска. Аз съм

гола и имам тяло остров за всяка

радост сътворено – и тогава изтрещя откосът.

 

Там те намерих бълнуваща в несвяст с куршум

в слабините. Наполовина в тъмния

Север, наполовина във Юга.

 

Палермо, февруари 1997

 

Бележки:

Това стихотворение е родено в Палермо, в Сицилия между 18 и 21 февруари 1997 г., след едно нощно посещение на прочутото „Спасимо“, внушителна средновековна сграда в стария град, с вътрешен двор и църква. Там се събирали тълпи болни от неизлечими болести за „последно сбогом“. Днес е важен културен център на града. Особено впечатляващ е храмът, който е превърнат в Одеон, тъй като няма покрив и небето придава усещането за небесен балдахин. В нощта, когато го посетихме, луната бе застанала над сградата, къпейки в светлината си едно прекрасно дърво, поникнало от пода на църквата, под отворения купол. Сцената ми напомни за призрачните дървета, израсли в пукнатините на асфалта по някои улици в „мъртвата зона“ на Никозия. Във всеки случай асоциацията с разделената на две военизирана столица на Кипър, се получи, бих казал съвсем естествено, и защото през онези дни в Палермо гъмжеше от въоръжени войници, които го охраняваха от вероятно нападение на Мафията. – Бел. пр.

В Анополи, Сфакия на остров Крит наричат тези козлета „диворасли“, тоест, пасящи на

воля из стръмните пасбища. Понеже не могат да бъдат уловени живи, за да ги заколят,

ги отстрелват. – Бел. авт.

 

 

 

СЛИЗАНЕ В ПОДЗЕМНОТО ЦАРСТВО В САНКТ ПЕТЕРБУРГ

 

От триста години се гмуркаш в тресавищата,

взимаш най-дълбокото метро. Като друг

град вътре във града, лъжовен

и фалшив. Вятър в изкуствените

проходи на град-привидение.

 

Триста години се гмуркаш във града.

 

Виждат те минувачите, не чувстват

нищо. По ескалатор

демоничен се спускаш в мрачното

ждрело. Което извежда до Ахерон,

там където чака прорицателят. В черно

на черната река облечен чака,

а ти му даваш каквото поиска. Ти,

дето не знаеш да даваш, даваш

сега всичко накуп, за да говориш

с мъртвия баща на твоя прародител.

 

А той, който в живота си е бил недостъпен

деспотичен, се приближава – зажадняла

тъжна сянка, той който имаше

лъвска сила, се моли капка

кръв да му дадеш да разтълкува

живота в този град прикрит

без Изток при толкоз Запад.

 

Ти полагаш във нозете му

червено цвете облечена си в бяло,

а той неподвижен ти шепти слова

магически на далечната родина...

 

Тогава духва странен вятър

във подземните галерии дълбоко във тресавищата,

любовна песен се дочува, докато

от водата се възмогваш облята в светлина

засмяна, грейнала чак до душата.

 

На входа на лятна градина те очаквам

в „Пушкин”, до водите на нарисувано

езеро. Скитаме из прелестно като сън

пространство на обуздана природа. Часове

минават и години. Но когато ми се струва,

че е дошло време нашите страсти

да си проговорят, говорът секва.

 

Тогава протягам колебливо ръка

към „Ръката на Фатима”, но ти се извръщаш

рязко и влизаш във друг сън.

Окото сега святка със силата

на страховитото ти племе. И щом като

не ми вярваш, пипни, не съм

истинска. Аз никога не съм напускала,

впрочем как ли да напусна прискръбното

русло на небето, дъщеря на истинския

пророк. Винаги ще бъда там,

а тук дрехата празна, отражение

на тялото, което гледа мойто аз

отвън. Между мен и мен самата

празнотата и само туй, което се оглежда

в езерото, мога да съм аз,

как не го виждаш? Но ти си толкова

недосетлив, нищо не си проумял,

че не остарявам, че не съм пораснала,

не съм погрозняла. Непокътната обикалям,

магьосница на водите, чародейка на любов

злотворна, която ще те изгори. А сега – върви си.

 

Каза тя и се обърна непреклонна, но преди да проговоря

добави: Болен ще се завърнеш ти обратно

в ден дъждовен, отчаян раната

на остарялото си тяло ти ще донесеш.

 

Тленен ще чезнеш, а аз безсмъртна

ще оставам, за да съществувам на дъното

на стихотворението. Там където гнезди

митът—пепелянка пъстроцветна с непокътната

отрова, изцяло моя, свита на кълбо

в дълбините на копнежа на несбъднатото.

 

Санкт Петербург, октомври 1997 г.

 

Бележки:

Сведенията за Санкт Петербург са известни. Градът е основан от Петър Велики през

1703 г. в огромен равен район с блата, реки и техните притоци, в опит да бъде

присвоена архитектурната естетическа традиция на Запада. До отегчаване подреден, с

изкуствени канали и превъзходни имитации, в литературата често е описван и като

град-призрак. Във всеки случай той е родил големи литератори (Пушкин, Достоевски,

Бродски, Ахматова). Когато слизаш в метрото (на места прокопано на невероятна

дълбочина заради мочурливия подпочвен слой, но и заради употребата му като

бомбоубежище в случай на война), имаш чувството, че се спускаш до Долната земя.

Моята станция беше „Черната рекичка”, там където Пушкин е бил убит на дуел за

честта на красивата си жена. На подземната платформа на метрото има статуя на

великия мургав поет (води произхода си от негър роб купен от пазара за роби в

Цариград). Един следобед видях млада жена седнала на постамента на бюста да гледа с

обожание Пушкин, след като бе положила в нозете му червен карамфил. Огледах я за

кратко заедно със статуята. В погледа й имаше нещо блуждаещо, изглеждаше

бленуваща, но бе невероятно красива, като самодива. Тръгнах си, а тя все още стоеше

а същото място и в същата поза, без изобщо да предизвиква интереса на градските

тълпи, които от време на време вагоните на метрото избълваха. – Бел. авт.

„Пушкин“: Предградие на Санкт Петербург с прословутия Летен дворец на Екатерина Велика и с приказни градини. В тамошния лицей е учил Пушкин, откъдето идва и наименованието му. – Бел. авт.

„Ръката на Фатима“: Свещеният символ на мюсюлманите (както кръстът за

християните). Става дума за изящен накит, който носеше на шията си приятелката,

която ме разведе из Санкт Петербург. – Бел. авт.

 

НА ПОТЪНАЛИЯ ГРАД

(Венеция)

 

Някъде спя на дъното, издига ме

бледата вода и се намирам в град-лагуна

придошли водите, плаващо тялото

се носи с леки движения. Като стадо

хората ги развеждат с екскурзовод, тълпят се, гледат

очевидното, без да задават въпроси.

 

Извръщам поглед и гледам „Свети Теодор”,

византийски стълпник във изгнание. Сега

разбирам. Отвисоко ми показва какво да видя

далечният ми прародител. „Кипър – Крит –

Венеция, това да проумееш, а после

продължавай към Campo Salvador,

към гроба на последната кипърска кралица“.

 

И тъй, ето ме пред Екатерина

Корнаро. Кипърец, скромен писар.

Покланям ти се с цялото благоговение и почест

подобаващи на тази среща, полъх

от Леванта долавям във компанията ти.

Млади момичета, красиви кипърки,

а срещу Дожа грозните муцуни

на престарели царедворци, гарвани грабливи,

които дебнат кръвта ти да изпият

отново сила да се влее във Венеция, на кръговрата

въртележката и от ветровете

тайни застигната короната си

ти поднасяш и се оттегляш. В Азоло

в мрачния отдалечен дворец –

часът на поезията е настанал.

 

В Мантуа, Падуа, в равнинната

Ферара, дочуваш стъпките недоловими вятър

довява сенките – изгнаници и бежанци.

Чеда на Кипър и на Крит.

И други, които след години бе писано

да угаснат сред гласовете на Запада.

 

Скърбяща събираш около себе си тъжните

птици, но гласът заглъхва, като свещ

угаснала при паленето. Но издържа маята

на местния говор за заекващия славей.

 

А един, и той Корнарос, велик

поет, в далечната Сития извайва

мощни стихове. Със знание и маниер.

 

Венеция, февруари 2003

 

Бележки:

„Високи са водите”: Намек за явлението Aqua Alta, характерно за Венеция. – Бел. авт.

„Свети Теодорос“: Най-старият светец на Венеция от византийския период. Статуята

му се извисява на входа, който води от Канале Гранде към площад „Сан Марко“ – Бел.

авт.

„Campo Salvador”: Площад във Венеция, където се намира Храмът на Спасението, в

който е гробът на Катерина Корнаро. – Бел. авт.

Катерина Корнаро е била последната кралица на Кипър преди островът да премине във

венецианско владение (1489). Когато се оттеглила в Азоло, недалеч от Венеция, събрала

около себе си група поети и книжовници, към която вероятно принадлежали и авторите

на кипърските стихотворения в стила на Петрарка, една от най-ранните лирически

поетически форми в новогръцката литература. – Бел. авт

„на кръговрата/въртележката и от ветровете/тайни застигната”: Препратка към впечатляващите начални стихове на две върхови произведения на критската и на кипърската книжнина: „Еротокритос” на Виченцос Корнарос и „Девети юли 1821” на Василис Михаилидис. – Бел. авт.

„като свещ / угаснала при паленето“: Тази фраза събеседва с първия стих на кипърски

любовен сонет от шестнайсети век. – Бел. авт.

„заекващия славей”: Така нарича себе си кипърският поет Василис Михаилидис в

стихотворението „На приятелите читатели“, поместено вместо пролог в стихосбирката

му със заглавие „Болнава лира“, Лимасол 1882. – Бел. авт.

 

 

ЕДНА НОЩ В ГРАНАДА

 

Влязохме в града по здрач,

видяхме го в часа когато променя

цветовете си и водите потъмняват

сварихме го на превала на деня

жена която се приготвя за вечерно

излизане, полугола, еротична,

тесни улички с плочници и покриви –

градини поднебесни с ухаещи саксии.

 

Нищо че си град омагьосващ, ти ще си и град

на паметта, прошепнах и изведнъж нимфи

се раждаха облечени в бяло и месечината

огряваше за миг лицата им,

а после отново изчезваха, завръщаха се

обратно във живота със спомена за тази нощ.

 

Не знам какво ме изплаши, няма да успея

помислих си, кога да вляза кога да изляза

от такъв град докато приведен преминавах

завоя покрай Портата на Елвира, където минаваше

Ел Сид и откъдето минаваше и Ти,

бежешком окървавен. Сега вдясно

секс шопът, а вляво „Ханът на

Атина”, не знам какво ме изпълни

с такава меланхолия, няма да успея

чувствах го да взема със себе си

няма да успея да видя нищо – когато

обръщайки се те видях, на един праг

стоеше накитена и силна,

и отривисто ме погледна с глас

магнетичен в разжарения поглед.

 

Никога не влизай в град митичен

на здрачаване, когато всичко се мержелее,

променят се контурите белязани от

чудата асоциативност, време стародавно

ги управлява задвижено загадъчно

с изкуството на арабите. Никога не влизай

в град по здрач с такава припряност

в жена-ламя се превръща с поглед

призрачен. Сега ще си отидеш сякаш аз

ще завия в пряката и завинаги ще се изгубя.

Но вляла съм, знай, отрова

в душата ти да помниш винаги

че нищо не си видял, не си вървял

в този град, който тъй лесно

не разтваря бедра, ако не го захраниш

със мечта, по стоте стъпала да слезеш

във вековете — време е да си вървиш казваш

(да си вървиш!) но дължиш завръщане

на любовта, не го забравяй. В този град,

който очаква да спиш със него

милосърдно в нощите на Алхамбра.

 

Гранада, 12 декември 1998

 

Бележки:

„Портата на Елвира“: Става дума за „Puerta de Elvira”, която водела към древния иберийски град, който се намирал на юг от Гранада и с течение на времето се слял с нея. – Бел. авт.

„Ел Сид“: Rodrigo (Ruy) Díaz de Vivar (1040–1099), герой на средновековна Испания,

легендата за когото е придобила в испанската литература измерения сравними с мита

за „двуродния” (майка му била византийска принцеса, а баща му арабски емир) герой

Дигенис Акритас в новогръцката книжнина. – Бел. авт.

„Алхамбра”: Старият арабски град в най-високата точка на Гранада, уникален

паметник на световното културно наследство. – Бел. авт.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus