Галерия

1

 Този професор не беше евреин и принадлежеше към организацията “Олимпия”. От време на време всички членове на организацията се събираха на гуляй и да се фехтоват. Тези фехтовъчни турнири предизвикваха наранявания по лицето и раните трябваше да бъдат зашивани без местна упойка. Когато раненият направеше гримаса от болка позицията му в организацията бе понижавана. Йоргос отбягваше тези организации, които впрочем обикновено бяха враждебно настроени към чужденците, но когато професорът го покани в бирарията, където се събираха, се почувства задължен да отиде без да има представа какво го очакваше. Начело на трапезата седеше професорът, а около него всички ординатори и асистенти в клиниката. Най-напред пристигнаха бирите в големи глинени кани, от които всеки отпиваше, за да я предаде след това на съседа си. Последва виното. Всеки трябваше да изпразни на един дъх чашата си. Йоргос не бе пияч и с голямо затруднение успя да изпразни първите две чаши. На третата започна да му се повдига. Тогава прозвуча гласът на професора.

“Марангос, наказан си.” Наказанието означаваше, че трябваше да изпие още една халба. На следващата сутрин, когато хазяйката му го прибра от тротоара, Йоргос не помнеше нищо, освен сцената, при която един високопоставен лекар си бе свалил панталона и танцуваше качен върху масата.

Никога не успя да привикне към тези варварски обичаи и всячески ги отбягваше. Удивителна бе дисциплината, която цареше. На следващия ден сутринта всички бяха на своя пост, без никакво фамилиарничене, сякаш предната нощ нищо не се бе случило.

В крайна сметка професор Чвостек, който мразеше жените, се ожени за своята готвачка. Купи си замък, опасан от река, чиято единствена връзка с външния свят бе дървен мост. Веднъж в годината канеше старите си сътрудници на гуляй, който траеше двайсет и четири часа. Когато пиршеството свършеше келнерите изхвърляха пияните вън от замъка и вдигаха подвижния мост до следващата година.

Дисциплина, която тормозеше Йоргос, бе съдебната медицина. Не го интересуваше особено, а и професор Хаберла, който бе страшилище за студентите, отсъстваше за един семестър. Изпитите провеждаше също толкова антипатичният асистент Вайнгартер, който късаше безмилостно. В деня когато Йоргос трябваше да се яви на изпит виенските вестници бяха публикували декларация на българските студенти, които обвиняваха асистента в  неподобаващо поведение спрямо студентите. Когато Йоргос влезе в изпитната зала атмосферата бе много натегната и след като го измери с поглед асистентът го попита откъде е и дали е подписал петицията срещу него. При отговора на Йоргос, че е кипърец, асистентът се разпени:

“Значи произходът ти е от острова на убийците, на онези дето вадят нож, кажи ни тогава какво знаеш за нараняванията с нож.” Йоргос, който не бе очаквал подобно отношение, загуби ума и дума, отговори криво-ляво и допълни, че господин асистентът не е добре информиран за острова.

“Не мога да кажа, че вашият отговор ме задоволява”, каза той, “сега ще ви попитам нещо, по което сигурно сте специалист. Говорете ми за девствената ципа.”

Йоргос щеше да се пръсне, но го спаси намесата на държавния инспектор, който наблюдаваше изпитите, и така се отърва.

Преди да започне специализацията в хирургията го посъветваха да прекара една година като помощник в Патоанатомията. Най-известният по онова време професор по патоанатомия бе Ердхайм в градската болница на Виена, намираща се близо до двата големи старчески дома. Бе приет без никакво затруднение. Нае стая до болницата и започна работа. Всекидневно правеха аутопсии на двайсет до трийсет трупа, тъй като тогава аутопсията бе задължителна при всички смъртни случаи. Работеха всеки ден без почивка от седем сутринта до десет-дванайсет вечерта, а освен това професорът му зададе и тема за научна разработка. Късно вечер ги канеше в кабинета си, за да провери доколко са напреднали в научната работа и горко им, ако някой не бе на поста си. След два месеца работа получи от дирекцията писмо, че прекратява работата му в края на месеца. Потропа на всички врати, помоли да го оставят поне да довърши научната си разработка, но управата бе непреклонна. Така в края на месеца той си събра нещата и поиска от портиера да му намери такси. Портиерът се отнасяше със симпатия към него и от време на време Йоргос му даваше по някой бакшиш; сега в отчаянието си той го попита:

“Фриц, ти наясно ли си защо ме гонят?”

 “Взели са те за евреин, не си първият. А сега като са разбрали, че не си евреин, те гонят.”

“А ти как си тук?”

“Аз съм портиер от дълги години, а съм и член на социалистическата партия. Съветвам те да се запишеш в партията.”

С тежко сърце една вечер Йоргос позвъни на звънеца на Мария Вайнфелд.

Отвори му самата тя.

“Der Grieche!”, възкликна и го прегърна. “Къде се загуби”, смъмри го тя, “защо не си се отбивал да ме видиш толкова време?”

 Йоргос й разказа за премеждията си в болницата.

“Ти си глупчо”, каза му тя, “не се уреждат така тези неща, защо не дойде при мен? Ще се обадя на професора по телефона.”

Йоргос бе непреклонен. Беше му толкова ядосан, че не искаше да се върне обратно в клиниката. На инат реши да довърши научната си разработка и я изпрати за публикуване в списанието на Виенското медицинско дружество. От редакцията му отговориха, че статията е одобрена. Това щеше да бъде първата му научна публикация и се чувстваше особено горд от този факт.

Мария настояваше, че не трябвало да оставя въпроса така и му даде няколко дни да си помисли.

“Ела следващия вторник да вечеряме заедно”, каза му тя, “и ще видим”.