Галерия

1

Всекидневната работа бе трудна и сурова. Часовете за отмора бяха съвсем малко, отговорностите куп и тежко им и горко, ако станеше някоя грешка. В края на всяка операция Йоргос отново и отново броеше марлите, тъй като разбира се, ако някоя марля липсваше, ако подгизнеше в кръвта и случайно я зашиеше в раната, това можеше да означава и краят на лекарската му кариера. Един ден щеше да полудее, преброи марлите за хиляден път - една липсваше. Почисти раната, търси навсякъде, нищо, получи сърцебиене, за щастие никой не разбра, но във всеки случай марлята не бе в тялото на пациента. Отиде в стаята си като пиян с чувството, че всичко е свършило. Щеше да си стегне багажа и да се върне обратно в Кипър, щеше бъде отстранен от университета...Докато си изуваше ботуша марлята се изхлузи на пода.

След тези трудни дни вечерите с Мария бяха живителен полъх. Носеше си новите дрехи, слагаше си италианския одеколон, който една негова пациентка му бе подарила и в уречения час звънеше на звънеца.

“Дали пък не се е влюбила в мен?”, запита се той, но пропъди далеч мисълта като скверна. Срамота е да си помисля такова нещо, омъжена жена толкова години по-голяма от мен. Във Факултета щеше да стане скандал, ако научеха нещо подобно!

Прислужницата Здравка отваряше вратата. Вечеряха у дома или отиваха в някоя гостилница, Мария отбягваше еврейския квартал, където бе позната на всички. Виена бе огромен град и човек лесно можеше да запази анонимност.

Попита я за майка й и баща й. И Мария бе живяла с тях на различни места. Снежни зими с шейни в Рига, лета в едно имение в покрайнините на Варшава сред цветя и дървета, една зима в Санкт Петербург баща й я бе теглил в шейна върху замръзналата Нева, а лятото - белите нощи, дори децата не лягали да спят, нещо нечувано в дома им - тъй като слънцето все още било високо никой не можел да изисква от тях да се разотиват по леглата, нищо че било късно. Въпреки че била дете, Мария усещала дългите мълчания, които се възцарявали между майка й и баща й.  Бащата често отсъствал от дома, а майка й съзерцавала през прозореца корабите по течението на Нева. Докато накрая не се върнала във Виена при главоболията и бриджа си. Еврейският им произход бил въпрос, на който всички в този дом гледали с равнодушие. Особено  Франц избягвал като дявола тамян всичко, което му напомняло еврейски ритуал, въпреки че никога не приел християнската вяра, както постъпили някои виенски евреи, за да избегнат проблемите, които тяхната вяра им създавала. Еврейските навици го отвращавали и бил стигнал до пълен разрив с баща си по този въпрос. Франц заявявал, че е атеист. Единствената негова вяра били социалистическите идеи, които му обещавали по-добър, по-справедлив живот далеч от всякакви предразсъдъци.

През март 1931 изпитите свършиха и Йоргос получи дипломата си. Първата му работа бе да подаде молба да бъде назначен като помощник в хирургическото отделение на болница “Рудолфщифтунг”, където директор бе Айзелберг. Изгледите за успех бяха минимални, но хранеше тайната надежда, че професорът, който бе подразбрал за мерака му, се отнасяше към него със симпатия.

Изпитите за назначаване в клиниката траяха цял ден. Цял ден той оперира трупове под зорките погледи на асистентите и професора. Накрая като по чудо бе приет. Той бе и последният ученик на този забележителен професор в клиника, където от години не бяха назначавали никой нов обучаван. Фон Айзелберг вече наближаваше пределна възраст и скоро щеше да остави клиниката на своя приемник италианеца Ранци. Може би този факт помогна на Йоргос, който не можеше да повярва на късмета си.

Започваха работа в шест сутринта. Онова, което Йоргос никога не можа да преглътне в Австрия, бе ставането още по тъмно. Работеха докато около полунощ професорът не изгасеше лампата в кабинета си. Често пъти нощем имаше изненади и ако някой от дежурните бе задрямал от умора на следващия ден щеше да се озове на улицата без работа. Тогава имаше двайсет и шест помощници, най-старшият от които - Брайтнер - бе петдесетгодишен. Сутрин всички се строяваха в редица и само онзи, който имаше най-дълъг стаж, имаше право да разговаря с професора. Останалите отговаряха само: “Jawohl! Herr Hofrat!”

В тази клиника Йоргос се научи на свиреп труд, дисциплина, както и да бъде абсолютно прецизен.

Всеки първи понеделник от месеца всички лекари от клиниката бяха поканени в дома на професора. Събираха се срещу дома и щом часовникът на кметството удареше осем старшият натискаше звънеца. На свой ред всички ученици удряха токове и се покланяха. Целуваха ръка на госпожа дворцовата съветничка, целуваха ръка и се покланяха на четирите дъщери на професора на възраст между петнайсет и двайсет години. Когато по-късно грамофонът свиреше всеки ученик танцуваше по реда си с девойките. Брайтнер предупреди Йоргос: “Внимавайте с вашия средиземноморски темперамент. И през ум да не ви е минало да танцувате два пъти с една и съща девойка без да ви е ред, защото ви грози уволнение. Случвало се е и преди.”