Галерия

1

            Игуменката береше душа. Беше спокойна, нямаше хрипове или други признаци, но следобяд полека-лека цялото й лице се покри от маската, която през четирийсет и четирите години на живота си вече добре познавах - маската на смъртта. Устните бяха посинели, а кожата покрай тях и около ноздрите се бе слепнала и бе придобила неприятен жълтозелен цвят. Тя имá късмет, не се мъчи, Господ й се отплати за добрините й, но съжалявах, че може би другите нямаше да успеят да се върнат навреме. Тя заслужаваше да умре, заобиколена от всичките монахини. Впрочем, кои всички, има-няма да бяхме останали тринайсет монахини, ако броим и старата Феврония, за която говореха, че още когато дошла в манастира била в напреднала възраст, а сегашната игуменка - младо момиче; която никога не се надигаше от постелята и се грижеха за нея като за пеленаче. Невероятно като си помислиш само, че сега в манастира „Св. Богородица Милостивата” имаше тринайсет монахини, тринайсет монахини и старият Аристидис с неговия племенник, твърде глуповат, за да му се възлага тежка работа. Манастирът, който преди трийсет години когато баща ми ме доведе, наброяваше деветдесет и пет калугерки, двайсет стана, маслобойна и кошари, а за него работеха всички селяни от най-близкото село Като Панагия. 

            Опустя манастирът, както с всеки изминат ден опустяваше и цялата страна, поради неспирната война между турци и венецианци, свърши се с Морея[2]2, изгоря, а и годината се случи сушава и нищо не остана. Край на плодородието, и животните лека-полека взеха да мрат. Хората се уплашиха, три литании с молебен за дъжд направиха, но без резултат, в чудо се видяха какво да сторят, събраха се старейшините и представителите на манастирите и взеха решение - щяха да запушат дяволското гърло. Манастирът изпрати десет товара вълна - която за щастие все още не бе очистена от боклуците и сламките и нямаше да иде залудо трудът да бъде чепкана - а всеки селянин, според имотното си състояние, изпрати един-два товара, а най-бедните сухи клонки, храсти и трънаци. Днес се стичаха още от сутринта да запушат дупката, да се вдигне нагоре водата, която чуваха да бълбука там долу в бездънната гърловина. Спомням си един-единствен път когато това се бе случвало, но тогава живеех в имението на баща ми, бях пет-шестгодишно дете. И тогава пак бяха събрали много бали вълна и сухи клони, дупката бе запушена за малко, нивото на водата се вдигна и хората се отърваха докато най-после заваля.

Монахините сигурно вече бяха поели по обратния път, но селяните щяха да будуват до водата, поейки животните, товарейки ги с пълни догоре ведра и копаейки улеи в усилието си да закарат водата до напоителните вади, дай боже да оцелее нещо за зимата, която се задаваше страховита. Никога преди не бяха виждани хора при бездънното гърло, и то нощем, но тази вечер те щяха да будуват. Много бяха, даваха си кураж един на друг, там бяха надошли и попове да изгонят със заклинания злата сила и демоните от дупката, както и от намиращите се наблизо мраморни колони[3]3.

Много пъти се бяха опитвали да измерят дълбочината на дупката, като мятаха вътре дълги въжета със завързан накрая камък, но никога не успяваха. Бездънна е и селяните говорят, че с годините е вампирясала от мъртъвците, които били хвърляни вътре, за да не бъдат открити труповете им. Там, шепнеха си те, с разрешението и помощта на архимандрита на Востидза[4]4 хвърлили турския комендант на Коринтската крепост, страховития Юнек, който един ден изчезнал и никога повече не го намерили. Див звяр бил този Юнек и самите турци треперели от него, отклонявали се от пътя си, зла стига с него да не ги споходи, за предпочитане било пътят ти да не се пресича с неговия. Случило се така, че Юнек съзрял една девойка, Ангела се казвала и била красива като ангел, и така посред бял ден пред очите на баща й и годеника й я грабнали и след като Юнек й се наситил в пиянските си нощи я заклал.

Не минали и три месеца от стореното зло и Юнек изчезнал. Колкото и да го търсили, никъде не го намерили, но заедно с него изчезнали и годеникът на момичето -  левент юнак - и майка му, която била вдовица.

Турците хванали бащата на момичето, но той нищо не издавал - може и да не е знаел - ала селяните казвали, че Юнек бил причакан една вечер от годеника тъкмо като излизал от една къща във Востидза и той го убил заедно с приятеля си от детинство, неговия побратим, дошъл през онези дни от Агия Мавра. Довлекли тялото до двора на архимандрита, а той им дал мулето си, натоварили Юнек и през нощта го хвърлили в дяволското гърло. А през нощта отишли в дома на момчето и отвели майка му вдовицата и заминали за Агия Мавра. Пълна е гърловината с вампири - дано ги изгонят със заклинания - не само заради убийствата, а и защото се намира близо до колоните. Как да не се страхуват селяните, които освен колоните, казват, че в стари времена там били намерени и статуи и то статуя на самия Сатана, досущ като него била - с кози копита[5]5. И се стекли попове, дошъл и владиката от Триполи да направят водосвет, строшили статуите, изгорили ги и ги забъркали на вар, но страхът си останал. Същият този неизказан страх, който виждах в очите на монасите и попа, ако се случеше да спомена името на потъналия в грехове мой кръстник, на Георгиос Плетон Гемистос[6]6, нека Господ във великата си милост прости греховете му.