Галерия

1

Сред арестуваните Катина позна мъжа си и най-големия си син Михал. Когато ги проводи да бягат миналата нощ, беше сигурна, че ще се скрият и ще преживеят събитията, тях поне да не мисли. Сърцето й се обърна, коленете й се подкосиха. Катина стисна зъби. Плач не й идеше, а само една разкъсваща болка се събираше в гърлото й. Чедото ми, Борис, къде е... артисали са го по пътя нейде... Тя придърпа чумбера над очите си, дигна поглед към кръста на черковната камбана и като прикрепяше детето, което не издаваше ни звук, прекръсти се и промълви:

- Боже, чудо стори!

Свалиха арестантите от каросерията и ги наредиха, пак тъй вързани, до дувара на черковната ограда.

- Искам организаторите на метежа! – изкрещя полковникът и скочи от площадката. Ботушите му вдигнаха прах. Приближи настръхналата тълпа и с пистолета си посочи: - Ти! Ти! Ти! Ти! – избираше наслуки, дори момчета. – Излизайте!

- Тия са българи – осмели се да оспори някой.

- Не ме интересува гърци ли сте, българи ли сте! Ей тия ще ги избия, ако не ми посочите организаторите и комунистите. Предатели! Родоотстъпници! За 20 години гръцка власт им станахте подлоги, погърчихте се, бетер власи се превърнахте! А сега, когато те и комунистите посегнаха на възроденото отечество, вие мълчите и ги криете, ортаци с метежниците ставате! Гледате ли ги тия тук? Ще ги избия! – ръмжеше с нисък и непоколебим глас полковник Марков.

После се приближи към посочените от него. Гледаше ги с презрение, един по един, право в лицето и да бе куршум погледът му, би ги прострелвал. Обърна се към едного:

- Ти кажи! Кой им беше командирът? Кой им беше ятак?

Ала никой не продумваше. Мъжете бяха вкочанени от страх, защото знаеха, че каквото и да изречеш в този миг, ще си заслужил само едно: смърт.

В тая страшна тишина иззад черковния дувар се показа Коста Солаков – мръсен, целият в слама и прах, преметнал манлихерата през рамо, пристъпяше с вдигнати ръце. Той идеше от гробищата. Когато сутринта видя по шосето от Драма наближаващите камиони, се догади, че в града нещата са овладени, сега идва войска по селата. Не трябваше тая войска да свари избитите стражари. Втурна се презглава към селото. Улиците бяха пусти, никой не го спря, може и никой да не го видя. Дотича запъхтян на мегдана. И тук никой, ала и труповете ги нямаше. Само зидът олющен и дървесна пепел по земята насипана – да скрие кървавите следи и след това преметена, но останала малко. Отчето! – проблесна на Солаков. Завтече се към клисарската къщичка, но я намери пуста. На гробищата! Душа не му остана да бърза. Но като стигна, поп Димитър беше свършил вече всичко. Седеше гологлав под големия орех, който хвърляше цял двор сянка, и гледаше пред себе си, отпуснал отмалели ръце. До него на ствола бе подпряна зидарска количка и лопата. Сам беше докарал мъртвите, сам беше изкопал гроба им, сам ги бе опял и погребал. Коста Солаков доближи стареца и седна странишком до него на земята. Понечи да го попита нещо, но отчето го изпревари и с равен, сякаш безстрастен глас, заговори:

– Преди две години умря попадията ми. Свята жена беше. Рекох си: свърши се животът за мен, нито добро чакам повече, нито по-лошо. Тая пролет, като взе България Беломорието, живнах: ето че имало още добро пред мен. Зато дойдох тук, дедите ми са от тия краища. Сега пък, като гледам колитбата, си викам – ето го по-лошото! Гледаш ли какъв нищожен е човешкият живот? Суета сует и всяческая суета! Мисля си, и от това по-лошо сигур има! Господ да ни е на помощ! – Старецът се обърна към Коста и му заръча: – Върви в село, там им трябва сега пастир.

Чувство на вина се пробуди у Коста. За миг си помисли, че може би нещата нямаше да имат такъв ход, ако беше предупредил властта за онзи позив, а не Ламбридис. Сега беше късно да спре погрома.

Неколцина войници се спуснаха към Коста Солаков с насочени дула. Смъкнаха му пушката, овързаха го и го тикнаха пред командира си. Полковник Марков се обърна и изчака да се приближи. Позна го.

- Кой си ти?

- Аз съм кметският наместник. Не ме ли помниш? – тихо отговори Коста.

- Какъв си кметски наместник ти? Нито селото си опазил, нито пък са те убили.

- Избягах, крих се. Дошъл съм да ти кажа, че метежът беше работа на чужди хора.

- Ти и сега се застъпваш за тях, да ги отбраниш искаш.

- А как инак. Не знаеш ли, че който се мъчи да разплати неправдата, извършена с него, ще се сблъска сам със себе си като сеяч на нови неправди.

Марков сви вежди. Тези двамата мъже от първата си среща не се харесаха. И сега се гледаха с неприязън.

- Не съм дошъл да философствам. Имам си работа и няма да си тръгна, преди да съм я свършил! Докато не видя организаторите, вие мир няма да имате! – бутна полковникът и него при обречените. – Кажи ми, кого избраха разбойниците на твойто място?

- Не знам, нали ти думам, не бях тук, крих се.

Като приближаваше площада, Коста мигом бе огледал и преценил положението. Арестувани са българи, няколко гърци и гъркомани, но беше сигурен, че те не са организаторите. Ламбридис го нямаше, липсваше и обущарят. Те са били главните – проблесна му. Михайлидис и Репидис са останали да си пазят имота и ето ги в клопката. Той знаеше, че колкото и да се гневи полковникът, ако някой не издаде работата, нищо не ще се разбере.