Галерия

1

Романът „Бежанци” предизвика интереса на читателите с разработването за пръв път в българската литература на темата за обезбългаряването на Беломорието през ХХ век и за отродяването на компактни маси от българския народ. Романът представи България на Европейския фестивал на първите новелисти в рамките на Международния панаир на книгата в Будапеща 2014 г. През 2013 и 2014 г. той бе номиниран за редица национални награди, отличен е с наградата „Х.Г. Данов” на министерството на културата (2014) и с първа награда за художествена литература на Портал „Култура” (2014) за осветляване на белите полета от близката ни история.

 Това е първият роман и третата книга на Весела Ляхова, под печат в издателство „Жанет 45“ е и последната й книга с разкази „Квартал зона последна“.

І

Годината започна с лошо: София бомбардирана. И целия януари –  все това. Тъкмо премина тая далечна буря, от Ксанти, въпреки строгия надзор, се измъкна вестта, че екзекутирали четирима от осъдените в Драмското въстание. Единият – Аристиди от Просечен. Отвориха се пресни рани, сякаш се върна размирното време.

Кобалище слушаше новините от нова фуния, окачена на чинара пред бакалията. Новини, колкото щеш! Всеки говореше за Хитлер и Сталин, сякаш лично ги познава, коментираше сраженията, като да е бил там. Вместо на черква, селяните се събираха край престарялото дърво. Гръцкият поп избягал, българският убит, друг не дойде, въпреки че Коста Солаков писа прошение до дядо владика. През седмица-две неделна литургия отслужваше младият поп от Плевня, но сиротна работа – да чакаш чужд човек да те благослови за сватба или болест. Времето минаваше и за първи път селяните не разбраха от радостите на пролетните и летните празници.

Войната също се закучи, макар и отдалеч, хвърляше тежката си сянка с нови и непривични грижи. Ту андарти, ту партизани се изсипваха по селата, продължиха да се надпреварват в политиканстване. Приличаха на млади чакали край трупа на беряща душа сърна  - не могат да й прегризат гърлото, а до краката й стоят и я ръфат, чакат да издъхне от само себе си. Тук-там се чуваше, че сгащили някоя партизанска група или че разтурили чета на националистите, но после пак си продължаваха. На това отгоре се бяха счепкали помежду си, не можеха да се разберат кой да управлява след победата. Едните искат да се изчисти Беломорието от всякакъв народ и да се върне кралят, другите не щат ни цар, ни господар, а всеобщ комунизъм. Българската власт уж преследваше и едните и другите, но не можеше да им надвие, те имаха помагачи сред местното население. Самото население също се раздели, разтрои, разкъса се, не знаеше кому да вярва. Събудиха се стари страхове, като демони, припомниха се минали пожари и кръвнини.

Коста Солаков се умори да се блъска с неудачите на своите, болеше го от тяхната политическа непохватност. Някакво безсилие го мъчеше – дали не беше и от годините? Напоследък се сещаше за покойния си баща. Старецът за всичко имаше мъдрост. Навярно и сега би обяснил работите ясно. Коста Солаков се стремеше към неговата яснота, ала стигаше до странни разсъждения. Яснотата е била не само в ума на стареца, но и във времето. Ето ти го сега новото време: вражди, приятелства – всичко на кълбо оплетено, върви го оправяй. Своите са ти като чужди,  а чуждите – и отвъд! И кой е прав, възможно ли е всички да са прави? Не, разбира се – щом събират злъч едни срещу други. Защо иска човек да потиска другия, като това не му е дадено от Бога, а той си го слага първа задача. Сам Христос рекъл на учениците си, Заведеевите синове, че които искат да владеят, те ще бъдат завладени. Борбата в света трябва да бъде не за това, кой да надвие на другия, а за прогреса в стопанството и в нравите, за разбирателството между народите. Това го беше научил и от образованието си, и от личния си опит. Иначе ще тъпчат слабия и не ще му позволят да се разпорежда със себе си, което означава само страшни неща: погубение, разорение, смърт.

Друга година той сам участваше във всички полски работи от февруари до ноември, а сега се отдаде само на търговията. Обикаляше с коня Драмското землище от юг и запад и наглеждаше спазват ли мющериите му качеството. Редовно отскачаше и до града, но безразборната суетня там го объркваше и дразнеше. Свършваше си работа и бягаше обратно. Не го радваха печалбите, които си осигуряваше от немския монопол. Плащаха щедро, но виждаше се – те си отиваха. А откакто дойде лятото, не криеха оттеглянето си.

Коста обръщаше всичко в стока, особено сега, когато бе започнал да строи стопанския двор накрай селото. Това го поглъщаше всецяло. Търсеше майстори, купуваше материали, сякаш се състезаваше с времето, бързаше да изпревари есента, когато беше намислил да вземе добитък. Хвърли се в тази работа, тя го отвличаше от все по-глождещите съмнения.

Ала когато майка му се спомина, печал обви живота му от вси страни – видя му се, че нещо от собствения му живот се свърши. Спазваше парастасите и се срамуваше от безнадеждната си печал: не вървеше зрял мъж като него да плаче за престарялата си майка.

На Преображение успя да докара един млад, почти голобрад свещеник от Драма. Черквата се напълни с народ, а душата му изпита пастирско задоволство, че общоугодното дело е надвило грижите.

Литургия беше почнала, а хората не спираха да прииждат.

Капитан Хриса едва бе дочакала лятото от болести и страдания. Скърши я тегобата отвътре – първо заради смъртта на Георги, а после, на въстанието, силата й съвсем се похарчи. Сякаш беше дотам: вдигна ръце пред свъсения полковник, възпря го да не пролива невинна кръв, но тя остана като от дамла* ударена. Хрисула закрея, отслабна като прокълната и се скри у дома. Отведнъж се видя колко е остаряла и колко се е настрадала. Отначало нареждаше на Ангел какво да прави с тютюна и стоката, но като взеха Стойчо редовен войник, постепенно и това заряза. Сякаш нищо не я засягаше. По цели дни не ставаше от постелката, ни продумваше, ни даваше знак, че иска нещо.

– Болна ли си? – питаше я Ангел, а тя кимваше с глава, скъпа на думите си:

– Болна съм!

Да му каже, че й е болна душата, щеше да му е казала истината, ала как после да му обяснява, и въобще обяснява ли се подобно нещо! От спомени не се умира, от съвест не се умира, само дето непрестанно възкресяват болката, до безкрай...

Изтъня нишката й с тоя свят и тя потъна някъде далече, в миналото, прехвърляйки живота си и мислейки за смъртта. А смъртта беше спряла пред прага й и я чакаше. Чакаше я в образите на незапомнената й майка, дето се мержелееше пред очите й като обвита в креп и мъгла, на баща й Панайот – нещастен и смазан човек, чийто гроб не знаеше къде е, на Яна Койчова, мащехата, която така и не заобича. Бог да им прости всичко. Чакаше я и скъпият й Георги, мисълта за когото заклещваше суха буца в гърлото й. Чакаха я изгорелите комити, чийто овъглен леш я преследваше в сънищата й и не можеше да ги прежали такива млади и хубави. Чакаше я даже старият Акил бей, когото тогава мразеше, а сега й се струваше, че мисли с неговите мисли, и наум спорейки с него, чуждовереца, повтаря отчаяната му мизантропия.

И така месеци – идва й дòхак*. Толкова смърти беше преживяла, но не смъртта я покоси, а нещо друго! Всички несгоди беше надживяла, защото чакаше след тях хубавото, доброто. Нищо не беше напразно, щом след мъката отново грейне надеждата. Да не беше така, щеше без деца да си остане. А тя след всяко малко гробче на поредната рожба, нова зачеваше. Друга на нейно място би пресъхнала. Но тя - не! И комитските смърти тъй прие - курбан за утрето, и чуждата участ тъй преценяваше. Сега беше пресъхнала – от болка и разочарование. Някогашните старци си отиваха от живота с ведрина и мъдрост, а тя усещаше, че си отива, но мъдростта, която уж беше натрупала, се люлееше между тукашното и отвъдното. Няма му смисъла! Пръкнало се нещо ново в света, което тя не проумява. Чуждо, враждебно и застрашително, не може да се примири с него. Преди беше лесно да се живее, да се отличава доброто от злото: който е добър, избира доброто, който е лош, избира пътеката на злото. Ония времена бяха праведни, тогаз Христос ходеше между хората. Цяла империя пъстрота – турци, българи, гърци, евреи, каракачани, арнаути, ягупти*, арапи – се разпадна пред очите й, но синурът на доброто и злото не се заличи. И сякаш беше завчера… Тогава времето течеше бавно, сякаш спряло. А днес – днес вече не е същото, а времето се топи като дондурма*.

Не беше Капитан Хриса от хората, които ще живеят за едното животуване. И най-простото нещо има друг смисъл извън видимия. Прозреш ли го, годен си да приемеш и най-тежката участ. Но тук се скъса нишката. Злочестието не намери опора в нищо. Някогашното й застъпничество за страдалците днес е невъзможно и налудничаво. В днешната подредба страшни сили движат света и в него няма място за предишната пъстрота. Никой не може да бъде спасен или предпазен от лошотията. Георги си отиде бадева, Стойчо воюва нам защо, а тук всичко се разпарчатиса – свършваше се шареният свят на Беломорието, какъвто го знаеше Капитан Хриса: чист, светъл, облян от топло слънце като на Лазаровден. Тя се мъчеше да събере отломките му в едно цяло, ала напразно. Предаде се душата й, заболя от съпротивата на живота и зачака края си.

В средата на лятото Стойчо си дойде в отпуска. Беше възмъжал, загорял и загрубял, ала усмихнат и радостен, какъвто си е бил винаги. Приличаше на баща си, но по-висок и по-силен. Макар че не се задържаше много у дома, изпълни къщата с присъствието и гласа си, с един младежки оптимизъм, който надви старческото мълчание и примиреност на родителите му. Донесе някакъв повей от далечните места, където служеше, някаква непозната зрелост заради широкия свят, откъдето идваше. Старицата се зарадва на оживлението у дома, в друго време би го разпитвала дълго и настойчиво за хората и градовете, за войната и враговете – така би задоволила любопитството си към всичко и навсякъде. Но сега само го изпровождаше с поглед и нямаше сили да го посрещне, да го нагости.

Срещу Преображение й се присъни сам Господ Бог Син: едно слънце пекнало, а Исус Христос приседнал до чешмата на двора и я гледа с тъжни очи. Разбра - Бог я вика. Сепна се душата й от тежката тъга и безизходица. Бог й показваше път, искаше от нея да събере сили. Рано сутринта тя повика Ангел.

– Днес ще ида на черква.

– Ти откъде знаеш, че ще има литургия.

– Няма ли да има? Нали е празник.

– Ще има. Щял да дойде поп от друго село.

– Ето, значи ще ида.

Ангел се опита да я възпре – слаба е, още не е закрепнала. Но тя не отстъпи:

– За да не се подпирам по дуварите, ти ще ме водиш.

Баща и син качиха старицата на двуколката, изпълниха желанието й. Не беше излизала извън пътната порта повече от година и сега й се зави свят. Всичко – зелено, цъфнало, напъпило, запяло и развеселено, нехае за болежките й. Толкова слънце и светлина имаше само в спомените й. В храма я занесоха почти на ръце, настаниха я на престола досами притвора. Празничната икона, накитена по средата, богомолците, лъснатият иконостас, тържественото песнопение на зет й – всичко си беше както винаги. А на нея в гърдите й се свил студ, като змийско кълбо, и боли ли – боли. Нещо не е същото – човеците ли, иконите ли, небето ли. Не й домиля, като видя всичко това след толкова слабосилие и домашно отшелничество – беше го прежалила, дори се беше простила с него.

Насред тържествената ектения, докато се мъчеше да различи познатите слова „Боже, твоею благодатию”, до нея се доближи Коста Солаков. Той едва я позна: изпосталяла, остаряла, като от други времена - живи мощи. Нищо не беше останало от предишната  огнена жена. Спомни му майка му и очите му се наляха. Той се отдели от семейството си и дойде при нея, наведе се и я поздрави с глух глас.

– Коста, ти ли си – едва прошепна старицата.

– Аз съм.

Тя видя черна лентичка на ревера му и повдигна лице към него:

– Кого жалиш, Коста? – думите с мъка излизаха из дълбините на гърдите й.

– Мама почина.

Капитан Хриса присви очи, вечно пълни със старческа влага.

– Бог да я прости – каза с уморен глас, а наум продължи: Аз ще съм следващата. – Болна ли беше?

– Не, отведнъж си отиде.

– Ех, тъй е, Коста, дойде ни ред една по една да се ороним. – Изтри с опакото на дланта сълзата, която си стоеше накрая на очите, и посочи с глава: – Това стройно момиче до Зоица... – насили се да изрече Капитан Хриса.

– Данчето – кимна Коста Солаков.

Старицата поклати глава, в такива случаи детето трябва да бъде похвалено за радост на родителя си, но тя си каза: не съм от мира сего, а те, чуждите деца – отхвръкнаха.

В съзнанието й изплува един далечен спомен, от някаква задушница, когато тя и старата Данка Солакова оплакваха невръстни рожби. Тя беше загубила пет. Стори й се толкова отдавна, като в чужд живот.

– Ти оправи ли се? – попита я Коста Солаков.

Капитан Хриса се усмихна горчиво и го погледна със старчески угаснал поглед.

– За кога да се оправям, Коста. От кахъри няма оправяне. Че и още ми се добавят, като гледам какво става.

Двамата замълчаха, слушаха литургията, ала всеки затънал в мислите си. После старицата посъбра малко сили и с печален глас подзе:

– Коста, ти си народен човек, но да ти кажа, от мен да запомниш: на нас не ни беше позволено да се разпореждаме у дома си. Другите ни надвиха, гледат ни като добитък... Беззаконието над нас няма свършек. Само едно не съм още проумяла: това наказание за предишна безпътица ли е, или е личба за следващи беди. Няма да съм жива да разбера...

Гръмовният глас на зет й подхвана Господнята молитва и пресече шума в черквата. Капитан Хриса млъкна, затвори се в себе си. Върна се мисълта й пак там, където си беше от преди: Отче наш, иже си на небесех... Тя едва седеше, подир всеки тропар си повтаряше: Благодаря ти, Боже, че не ме прибра, преди да се черкувам за последно. По едно време даде знак на мъжа си и сина си. Отведоха я преди края на литургията.

Като гледаше как я придържат от двете страни Ангел и Стойчо, Коста Солаков отбеляза със съжаление: няма да я бъде дълго още. Той остана до празното място на старицата, замислен над думите й.

Не усети колко време е минало, и както беше до вратата, видя му се да влиза Ламбридис. За миг се изненада, усъмни се да не се припознава – нали беше заминал, нали изчезна подир въстанието, нали и семейството му се вдигна. Загледа се подир новодошлия. Същият нисък, тантурест човек, с широк гръб и плешивина на темето. Ако се поизвърне отстрани, съвсем ще бъде сигурен. Мъжът се обърна, Коста видя лицето му. Той е, само мустакът му малко прошарен. В едната ръка държеше каскета, свален пред вратата, в другата – голяма свещ, току-що купена, канеше се да я запали.

Погледите на двамата се срещнаха, сякаш се бяха сговорили.

– Костас му... – приближи се Ламбридис и неочаквано подаде ръка. Този сърдечен жест разчувства Коста Солаков. Станал съм сълзлив като баба, помисли си недоволен от себе си. Но пое ръката на Ламбридис и я раздруса.

– Ставрос! Ти тук!

Ламбридис се усмихна съвсем добродушно. Изглеждаше, сякаш никога не е напускал, сякаш нищо не се е случвало.

– Е защо не? Да не съм протестантин?

И двамата знаеха какво имат предвид: грък не стъпваше да се черкува на българска литургия.

Избягалите след въстанието не бяха амнистирани и появяването му в село носеше известен риск. Ламбридис трябва да е много сигурен, че нищо не може да му се случи.

– Върна ли се?

– Дойдох си да видя какво е положението, как е имотът.

– Та как да е, знаеш, при нас чуждо не се пипа.

Ламбридис кимна. Застана до Коста в редицата дървени престоли край стената, подпря лакти на високите подръчници и се загледа пред себе си. Двамата мъже помълчаха, подир една молитва Ламбридис проговори, като на себе си.

– Ще се върнем. Още малко и ще се върнем. Няма кой да ме преследва, аз не съм направил нищо.

Сега Коста кимна. Не беше място в черква да припомнят миналото. Пък и не му се спореше: нищо, ама с това нищо докарахте такива беди, дето още не са свършили.

– Не ща да седя на чуждо място – продължи Ламбридис. – Солун град голям, народ много, ама там съм измекярин. Ще си се върнем, прояснява се вече...

Ламбридис не се доизказа, а Коста Солаков се вслуша в думите му. На него му се чинеше обратното – че се забърква, не че се прояснява. Гъркът е щастлив – решил е вече какво да прави.

– Само да свърши войната – добави Ламбридис.

– Тя свършва – потвърди Коста, мислейки за поражението на Германия. – Всички това чакаме, да свърши войната,

Още докато изричаше думите, Коста Солаков осъзна колко насилена е надеждата, която се опитваше да си внуши. Чувството за неподреденост и разстроен уют от месеци беше стигнало оня предел, който прави живота безцелен. Стремежът, да продължи да живее като досега, се сблъсква с безброй непредвидими обстоятелства, на които трябваше да се подчинява, а не да ги променя. Навикнал на противното, той все пак се съпротивляваше. Ето, доскоро водеше преговори с едно ново предприятие в Драма да удължат електричеството през селото, за да захрани новото си стопанство. Мислеше, че е почти успял, когато ненадейно предприемачът обяви, че се отказва от тази идея, смутни били времената. Преговорите му струваха няколко напразни посещения в града, остана му загубеното време. Сега съпостави двата прости факта: ненадейната поява на Ламбридис, която преди месец би била безразсъдна, и отказа на предприемачите да разширят дейността си, който до преди месец би бил невъзможен. Коста Солаков поклати глава, казвайки си: ще видим.

VІ

По пладне Капитан Хриса се връщаше от Плевня. Беше ветровито и студено въпреки светлото слънце. От Бялото море духаше силно и подсещаше за идващата зима. Всяка година е така – подир Димитровден завее от далечни морски бури, после завали дъжд, сетне – пак ветрища, и пак дъжд. Редуват се стихиите, наквасят земята, поодухат я, та да стане годно за работа. Заради войната полята пустееха, опропасти се есенната оран. Хрисула Капитанова загръщаше вълненото си джубе, но вятърът размяташе полите на роклята й, преплиташе ги в краката й, бавеше стъпките й. 

Вече нямаше закъде да бърза, а и душата й искаше простор и тишина. Единият вятър свири наоколо й, но като не е човешка направа, а Божи дух, успокоява я. Някъде далеч трещят оръдия, гинат люде, а тук е покой и извечно мълчание, сякаш не съществува друг човек на земята, само тя, на средата на белия път под хладното слънце. Пак война. Тя помни, едно въстание и три войни помни, тази е четвъртата. Мъченическа работа! Тяхната участ от война на война по-тежка идваше. Като се започна, уж за свободата на Македония, пък докъде я докараха... Бягаха като разпъдени пилци, дорде Турция, България и Гърция се биха за земята им. Колко разорение изживяха, пушекът на изгорелите села се виждаше отвъд Щудер.

В Плевня завари жената на Георги, най-големия й син, да плаче. Едва вчера е заминал, а тя плаче, все едно е утрепан, плаче и не спира. Вика й: “Немой, ма невясто, да не си го прежалила? При жив мъж да ревеш! Ще се върне!” А тя: сън била сънувала. Свекърва й не можа да я гледа такава разкисната. Беше дошла да изпрати Георги, но закъсня заради щуравия Ламбридис, че я заключи в общинското мазе. Хем се схвана от студ, хем детето си не можа да благослови в тая бран.

Георги не й беше рóден син, но го имаше наравно с Василка и Стойчо, с него Господ я изпита и сетне възнагради – преди много години… Не им държаха на тях с Ангел децата, трудно зачеваше, не можеше да ги износва или умираха с още неотворени очи. Така изтърваха няколко, но поредното – знаеше го само тя – мърдаше в утробата й. Все за него мислеше, всяка вечер се молеше да го опази, гледаше за себе си, да се щади и да не се уморява. И на къра взе да не излиза, а Ангел нищо не разбираше, той бездруго много не залиташе по кърската работа, повече го теглеше да лагерува и ловува – току грабне пушката посред работния сезон и се запилее я по Боздаг, я по мървашко, чак до Черна гора. Вечерите им бяха тихи и смълчани, той се върне каталясал от гонитба на лисици или зайци, тя пък дипли… Газената лампа закачена на една греда на тавана, точно над купчината тютюн. Грабне с ръка колкото може повече листа, сложи ги в скута си и с отмерени и привикнали действия хване листото за най-дебелата жила, подреди няколко и с едно бодване ги наниже на дългата връв. Прободените листа пускат лепкава мъзга, която прониква в кожата и дори дълго да миеше ръцете си, те пак дъхтяха на тютюн. И не съобрази ли, ако е гладна, и с тези ръце хапне нещо, то горчи. Веднъж, на смрачаване – те пак си бяха двамина в стаята: той си потягаше пушката, тя режеше домати на филийки да ги суши на салмата* – дворната врата се хлопна. Хриса дигна глава към мъжа си и рече:

– Не я направи на съй врата запиралката. Всякой може да влезе, та и нощем… Някоя сутрин без кокошки ще осъмнем. Чуй я как се лашка.

– Стига си ме хросала*.

Ангел не обръщаше особено внимание на укорите й, от едно време си е такъв – гледа да го изкара на шега. И сега стана от миндера да види какво има. Но на прага се сблъска лице в лице със снаха си Мария от Раменце. Двамата ахнаха от изненада. Маса, както й викаха всички, беше жената на брат му, Бог да го прости: той не се върна от последната война, а тя скоро след това повтори.

Маса държеше шарена бохча, беше запъхтяна и тревожна. Направи крачка, влезе без покана, а иззад дългия й фустан се показа четири-пет годишният Георги, най-малкият й син. Ангел отстъпи, но не толкова, че да я покани. Когато дойде вестта за повторилото й, той се опечали, сякаш брат му умря повторно.

– Що има, мари? Какво си се зарехтала* дотук? – без увъртания попита той. Снаха му не би дошла за хубаво при брата на мъртвия си мъж, като знаеше, че цялата му рода я укорява.

– Водя Георги –  отвърна и тя без предисловия.

– Защо? – не я пускаше да влезе Ангел. А тя искаше да поседне, да си пооправи шамията, да почине. Сигур и детето на ръце е носила, че то не би могло да издържи на целия път от Раменце до тук пеша.

– Мъж ми не ме ще с децата.

Възцари се тишина за миг. Хриса остави доматите и стана, но Ангел, тоя кротък човек, изведнъж викна:

– Не те ще, а, не те ще! Че ти каква си майка, каква си жена! Брат ми си отиде мърцина, а ти - кучка побесняла, за мъж ли умря! Три деца ти остави, а ти паметта му продаде, та по друг се повлече. И сега? Не ти искал децата! Какво, какво ще ги правиш, ще ги убиеш ли заради него?

Снаха му не смееше да го погледне, но и не мърдаше да си отиде. Изчака и се вмъкна между крясъците му:

– Ще ги раздам. На майка си дадох едното, на майка ти другото, най-малкото - на вас, нали си нямате…

Хриса потръпна жегната. Ангел вдигна ръка да замахне срещу снаха си, но се въздържа. Каква жена беше тая Маса! Нито е някоя красавица, мъжете да тичат подире й, сега какъв акъл й е дошъл, та си разпилява децата… Какъв ли мъж ще е този, заради когото челядта си прокужда! Тя не би сторила такъв грях. В полумрака на стаята тримата стояха прави и Хриса се помъчи да отгатне какво й е на душата на Маса, къса ли й се сърцето или само плътска нега владее тялото и мисълта й. И какво заслужава тя: тежка клетва или съжаление за слабия си дух? А малкият Георги гледаше безпомощно наоколо и бършеше с юмрук ту носа си, ту очите си.

Ангел безсилно отпусна ръце и продума:

– Да се махаш от къщата ми! Като нямаш срама от хората, нямаш ли страх от Бога! Да те съди Света Богородица! Да си взимаш детето и да си отиваш!

– Той ми каза, че ако утре вечер го завари у дома, ще го хвърли от чардака. - Не отстъпваше Мария. – Като не го щете, дето той ще го хвърли от чардака, аз ще го хвърля от моста в реката! – Жената с едно движение грабна малкото и тръшна вратата след себе си.

В стаята настъпи мълчание. Огънят в бухарата* едва припламваше, но нямаше кой да го разрови. Хриса седна прималяла на одъра и промълви:

– Ангел, тоя грях ще е на нас! Тя е решила, ще го хвърли!

– Няма да го хвърли! Нали е майка! И животните не си захвърлят рожбите.

– Ще го хвърли! – В мислите й стоеше впечатан образът на етърва й, с искрящи трескави очи и с мрачната решителност на човек не на себе си. – Тичай да я настигнеш и да вземеш дятито! Грехът е наш, все едно ние сме го хвърлили!

– От тук не мърдам! Тая е развалена жена, не ща да я чуя, ни видя!

– Не ти думам за жената! Дятито ще е наш грях! – препираше се Хриса, ядосана, че Ангел пак не я слуша, като за запиралката на вратата.

– Никъде не отивам! – отсече мъжът й.

Тогава Хриса скочи, грабна голямата шамия от закачалката и хукна навън. Ангел извика нещо след нея, но тя хич и не чу, наметна главата и раменете си, завтече се в тъмнината направо през съседските дворове. Трябваше да пресече пътя на нещастницата, да я пресрещне на моста, преди наистина да е хвърлила детето си в реката. Бързаше като в несвяст, знаеше наизуст капеджиците* и, слава Богу, нито един не беше залостен. Кучетата не успяваха да я олаят, сърцето й тупаше в гърлото и само една мисъл проблясваше в замътения й мозък: да я изпревари. Най-сетне излезе на селския път. Напред й се мярна тъмният силует на жената с детето.

– Марийо, Масо! – викна задавено Хриса. Онази чу и спря. Обърна се. Беше току пред моста. – Чакай!

Хриса беше забравила, че пази друг живот в себе си, спусна се и грабна от ръцете й детето. Боже, колко тежко й се видя, та чак коленичи. Пое си дъх и като се изправи, каза в лицето на етърва си:

– Да не си посмяла да го потърсиш вече! – Другата не отрони ни дума, само й подаде бохчата с дрехи и отстъпи назад, потъна в тъмнината. Хриса пусна детето да стъпи, хвана го за ръка и бавно го поведе обратно. То се подчини, дори не се обърна назад. Колкото да му чуе гласа, Хриса го попита, дали му е студено. То едвам отговори.

Остана си Георги с тях и нито веднъж не попита за майка си. Свикна, отпусна се като в роден дом, донесе им и благословия със себе си. Често се питаше щеше ли Маса наистина да хвърли детето си. Която майка помисли такава страшна прокоба, прехвърля зло върху рожбата си.

Детето, което Хриса роди няколко месеца след това, Вашила, оцеля. После, когато англичаните се изтеглиха от Дедеагач и ги смениха гръцки войски, се роди Стойчо. Пораснаха си тримата като братя и сестра, тя не ги делеше. А Ангел, дето толкоз проклинаше снаха си тогава, прие братовото си чедо като свое. И сватбата му направиха, и всичко…

Но сега не можа да го изпроводи. Пък той я чакал...

– Ще го посрещна, като се върне – продума си на глас Хриса.

Наближи село и се поспря, отби се от пътя. В ниското, край реката беше тяхната малка нива – единствената неизорана. Погледа я как стои обрасла и неравна като кръпка сред другите. Помисли, че трябва да прати Стойчо да прибере баща си от баирите. Ангел на драго сърце подбра добичетата на няколко семейства да ги скрие из горите от секвеститорите и оттогава не беше се прибирал.

ІХ

След победата на Метсово поле войната като че спря. Кобалище не научи повече вести за бойни действия, утихнаха и възторгът, и тревогата. Насред коледните пости вдигнаха разквартирувания взвод. Майор Риксопулос прие с недоволство предислокацията на своята част – изпратиха я на север, пред неоткрития фронт от България. Нямаше късмет в тая война.

Времето течеше. Имаше нещо нереалистично в победата над Италия – не е за вярване, че Хитлер ще остави съюзниците си опозорени. Гърците не искаха да мислят за това, пък и бяха сигурни, че Англия няма да ги забрави. Българите се кръстеха за “Недай си, Боже!”, защото те пак ще са на другия бряг. Всички се догаждаха, че сегашното затишие е крехко като скъп кристал. Заради войната се беше появила невидима межда: българите – чужди на патриотичния възторг, гърците – недоверчиви към съселяните си.

Гъсти мъгли от планините на север докараха зимата, редуваха се със силни южни ветрове, които донасяха соления дъх на морето. Оголяха дърветата, орониха се листата, почерня земята. Погрозня селото, като запустяло. Празниците не разведриха душите, като ги нямаше мъжете, пръснати по чужди краища. Хората не се събираха в дългите вечери, всеки се затваряше дома, диплеше тютюна и търпеше да дочака свършека. От Рождество до Атанасовден земята остана кокал скована. Пролетта бе далече, но само за нея мислеха, че я чакаха с надежда.

В тая затихнала и посърнала зима Елена страдаше. Тя живееше опасния живот на изгаряща любов и вледеняващо колебание едновременно. Денем къщуваше, вечер диплеше - и всичко под острия поглед на майка си, покорна, тиха и незабележима. Видимо се беше примирила. Ала нощем, с отворени очи в леглото, скрита от тъмнината, тя пускаше на воля затворената си душа да лети и мечтае.

А мислите й само около Аргир кръжаха. Какво беше това? Любов, надежда, очакване? Или страх пред неизвестността, която го дебне в далечните военни изпитания? Младото момиче, за пръв път познало тия дълбоки чувства, се изумяваше от тяхната сладост. Еленината съсредоточеност изглеждаше на околните като бавното помъдряване на девойката, готова да стане жена. Понякога се събуждаше посред нощ, разколебана и отчаяна, уплашена за себе си и недоумяваща пред силата на забранената си любов. Каква афоресница* беше тя, щом от едно сърце извира обичта й към Аргир и към майка й! Как става тъй, че един и същи разум укрепва и забраненото, и забраната! Сама не знаеше какво иска. Аригир? – Да! Но да можеше някак майка й да се обърне, да я пожали, да секне тая ежба между двете… А Елена трябваше да крие чувствата си и от това вместо да отслабват или залиняват, те ставаха по-силни и дълбоки. Снахите й бяха щастливки - всяка вечер, откато бяха батьовците й на фронта, само за тях говореха, обсъждаха всяка вест за войната, открито даваха воля на грижата си за тях и раздялата ставаше по-лека и поносима. Пък тя, мълчеше, нямаше кой да отстрани прокобния й страх.

Тайната й, веднъж разгадана от Катина, налагаше мълчание, разбираемо само от тях двете, съперничество, в което едната се кани да надвие над другата. Сега старицата мислеше повече за синовете си. Поръчваше им служби за здраве, палеше свещи всяка неделя, молеше се за тях. В това време чувствата на Елена, като кипнало вино, набираха сила, избистряха се и чакаха оня външен подтик на най-голямо напрежение, който ще отприщи стаяваната им мощ.

До пролетта Гърция се държа срещу италианците. Войските, които Англия изпрати в Стара Гърция, вдъхнаха увереност за победа, но тя се оказа лъжовна. В началото на април събитията се сгъстиха. Германия, уж приятелка на правителството, имаше други сметки. Срещу страховитата й мощ Гърция остана беззащитна. Германците превзеха Беломорието за една седмица. Тежки битки се водиха само няколко дни. Линията “Метаксас” беше обходена от запад и – ненужна – падна. Военното командване капитулира. Войниците, въпреки готовността си за борба, трябваше да се оставят да ги пленят и обезоръжат. Страната напуснаха и англичаните. Остана един остров Кипър непокорéн, ала и той не за дълго.

Министър-председателят се застреля, кралят избяга. Генералите първо се предадоха, а после получиха управлението на победената страна от ръцете на победителите. Народът се почувства предаден, хилядите жертви и френетичната победа в няколкото битки изведнъж загубиха смисъл. Объркването идваше отвсякъде. Тия, които държеха за Англия, се чудеха защо тя така безславно изостави Гърция. Тия, които държеха за Хитлер, недоумяваха защо той така агресивно иска да стъпче гръцката земя. Всичко това ставаше някъде далеч, по върховете на властта, без участието на простия човек.

През това време пролетта настъпваше. Беломорските ветрове довяха топъл полъх. Небето стана синьо и високо, черната земя изпръхна и замириса, фитото по дворните вършила почна да пробива като зелен мъх. Слънцето през прозорците затопли одаите. Но пролетната оран не спореше без мобилизираните. Комисионерите по тютюна също не идваха да докарат сухата пара за целогодишния убийствен труд. Затаилото се село влезе във Великия пост под напътствията на поп Спирос и докато набожно лишаваше тялото, съвестно хранеше душата с надеждата, че свършекът на войната е близо: селяните не виждаха убитите и ранените, нито придвижване на войска, не чуваха гърмежите. Дори не им се налагаше да се крият по домовете си. Това си беше направо хубаво, защото докато на други места шрапнели деряха земята, тук кротко си поеха полската работа. Само маршове и новини по радиото, което цял ден бумтеше на мегдана.

Намираха се посетители в кафенето, подхващаха някоя тема:

— Генералите си знаят генералството, войниците воюват с живота си – коментираше старец.

— Накриво се закопчаха управниците – отвръщаше му друг.

— Какво може да стори едно врабче на орела, та и Гърция на Германия!

Пък като не можеха да си обяснят задоволително събитията, цъкаха с език и отиваха да си гледат работата. Да си дойдат мъжете от фронта – от тях ще разберат какво се е случило.

Първите немски части минаха по пътя от Карлъково за Драма на мотори с кошове. Войниците – като чудати кукли, с големи очила и странни релефни каски на главите. Беше утрото пред Лазаровден. Никой не ги посрещна. Симпатизантите им, каквито имаше и в Кобалище, не посмяха, а другите – не искаха. Римският мост отвъд Падинската чешма почерня – върви войска, като че извира, мотор след мотор, камион след камион и народ на него! Шумът се чу и в селото, и на полето.

Няколко деца се намериха наблизо, видяха дългата колона от край в край в двете посоки на пътя, позяпаха отстрани и никоя машина като не спря нито се отклони, дотърчаха в първите къщи и се шмугнаха в уличките. От гъстата колона не дадоха знак да са забелязали селото или че то ги интересува.

С равен ход, внушителна численост и хладно безразличие победителите на страната я завладяха бързо-бързо. Те се настаниха в градовете, казармите и гарите. Разположиха гарнизоните, прибраха продоволствието на войската, национализираха в своя полза тютюна в складовете на Драма и Кавалското пристанище. Обиколиха малките села да се уверят, че всичко е спокойно, и не счетоха за нужно да оставят дори постове. Личеше си, че се занимават с Гърция от немай къде. Тя никак не им подхождаше за враг, беше твърде малка и слаба. Кой смееше да им се противи? Пък и защо ли? По-скоро си беше радост дори за победените: още на другия ден почнаха да се прибират демобилизираните от гръцката армия и пленените в битките от германците. Първият страх и неведение изчезнаха. Имаше патриоти, недоволни от гръцкото поражение, но облекчението от завръщането надделяваше над унижението, недоволството им стигна дотам, да не върнат оръжието си.

Няколко дена поред в Кобалище се посрещаха бащи и синове, ту една къща се радваше, ту друга. Възбуждението се смеси с нетърпеливото очакване на големия празник, направи Великден още по-тържествен и щастлив. Нямаше по-подходящ жест от страна на окупаторите, изразяващ тяхната благосклонност към страната, ако искаха да спечелят населението.

Кметът Ламбридис, объркан, че не получава никаква заповед, се оттегли от поста си по своя воля. Поръча на Яни Граматеата да наглежда кметството, предаде му ключовете от канцеларията и се прибра дома да си гледа земеделието. Никой не забеляза, че селото е без кмет. Хората бяха улисани – точно сега се разсаждаше фитото и разпуснатите от армията мъже дойдоха тъкмо навреме.

Чу се, че онзи ден неколцина германци пристигнали в Просечен, най-голямото селище в драмското землище. Обиколили мегдана, поразпитали за селото, разбрали, каквото разбрали на техния спънат език, и си заминали. Дали това вече означава нова власт, така и не стана ясно.

Ламбридис не знаеше какво да очаква – наказание или признание, нито кому да предаде властта. Беше вършил всичко, което му се нареди, и сега щеше да стори същото – стига да дойде представител на новото правителство. Но сам не смееше да иде дори до Просечен, до общината, да пита или да се представи на разположение. Чака, премълчава притесненията си, призовава божието милосърдие…

Тревогата му идеше от слуховете, че след немската войска върви нейният верен съюзник българската. Какво ще стане, като дойде? Дали няма да го изпитват за заточените? Дали няма да му се наложи да се обяснява за действията си в началото на мобилизацията и при протестите на българите срещу нея. Тогава лесно повярва на официалната версия, че тия хора са заплаха за победата на Елада. Какво стана! – заточиха ги, но Гърция пак загуби! Никой няма да признае, че дори да е искал, не би могъл да ги спаси! Нали Коста Солаков така му рече: да пожали стадото.

Всъщност досега Ламбридис не беше заплашен от нищо. Тормозеше го неизвестността. Укорът на Капитан Хриса, от преди месеци забравен, се събуди жив в съзнанието му и разчопли душата му. Ето че се видя свързан с една безсмислена жестокост, сътворена от други, но при неговата помощ. Сляп ли беше, та не разбра, че войната е загубена, още като почна. Гърция, разпъната от мнимите си западни приятелства, сгреши в мегаломанските си очаквания. Осланяше се, че като е правителството й с Хитлер, чудото само ще дойде. Германия се зае да спасява Италия, а Гърция все си е била беззащитна, като играчка в ръцете кога на французи, кога на англичани и тям подобни… Лутаница, в която Ламбридис така и не можа да отдели доброто от злото, объркваше го още повече. На кого беше служил? На родината, като хилядите патриоти, които загинаха по фронтовете и гладуваха в окопите! Но защо трябваше да заточват нещастниците. Към съмненията му се добави и това, че вече половин година от тях нямаше вест, та поне да каже: ето, виждате ли, живи са, нищо им няма.

Ламбридис смяташе, че българите трябва да са щастливи, дето живеят в Гърция, учат в гръцките училища. Нали чрез гръцкия език се приобщават към най-великата култура! Къде ти може да се мери българското с гръцкото. Ламбридис броеше за мъдри онези, които в годините се бяха поотрошили, а упорството на другите да държат на своето преценяваше като невежество.

Ала трябваше да признае, че малко познава съселяните си. Той, дошлият от друг, далечен край, беше заварил тях, българите – стопани на земята, притежатели на историята й, но имаше себе си и другите гръцки преселници за благородния калем на народа. С годините се омесиха българи и гърци, свързваше ги не само религията, но и доста често дълбоко приятелство. Живееха на една земя, молеха са на един бог, жените им перат на една чешма… Ала хем бяха еднакви, хем не бяха. Общественото положение издигаше между тях незабележима преграда, която правеше невъзможно пълното сближение. Властта делеше хората – трябваше да признае Ламбридис. Както стана и например с автобуса до Драма – ако не беше Никос ортак на  бай Тодор от Просечен, българинът никога не би получил разрешение, макар че парите бяха негови.

Ламбридис приемаше за задължителна пълната вярност към Гърция, затова съмнението в инородците беше част от отношението към тях. И през ум не му минаваше, че има нещо нередно в смесените му представи за тях – едновременно като съграждани, но и като опасни заради произхода им. Случката с Капитан Хриса обаче отвори очите му за едно невидимо, но живо противопоставяне, което пулсира в мислите им. Значи българите не смеят да дадат израз на волята си – затова  така зашеметяващо прозвучаха простичките думи на Капитан Хриса. Тази жена слиса всички – и гърци, и българи! Докато Гърция побеждаваше, угризенията му бяха приглушени, но в дните на поражението, когато, подобно на Исус, родината бе разпъната, неговата съвест прогледна сякаш с нови очи.

Ламбридис прие порицанието й върху себе си и се почувства оръдие на онова невидимо нещо, което ги разделя. Старицата се вряза в мислите му – тя искаше да ги зачита наравно с гърците му, а не като овце за стрижене… Ламбридис я видя – дошла от друго време, на което той не е свидетел – с друго достойнство и друг блясък, заслужаващ уважение. И разбра, че всички истории от турско време, разказвани за нея, са истина.

За първи път приближаващият Великден не му донесе радост. Душата му – стегната като в обръч. Той мислеше, мислеше, та и често сам не знаеше какво точно мисли. Неуютно му беше и не само заради поражението, а и защото му се чинеше, като да е загубил по своя вина важно благоволение.

На Велики четвъртък, след вечерното бдение, той отпрати жена си да се прибере сама:

— Имам малко работа.

Пролетната нощ, с много звезди и прохладен полъх, разнасяше песента на щурците над полето. Ламбридис запали лютива цигара и се упъти към горната махала. Калдъръмената улица беше притъмняла. От север идеха черни облаци и вечерта настъпи по-рано. Кметът беше виждал електрика в Просечен: две лампи осветяват мегдана като ден. Кога ли ще докарат до тук и тая новост…  Къщата на Капитан Хриса беше последната на реда, отвъд нея почваше дерето, където по това време ромолеше барата.

Дворната врата не беше залостена. Ламбридис не беше познат тук, но колебанието му трая само миг. Той бутна портата и се озова в тихия двор. Почака малко да го залае куче. Той не знаеше, че то е с господаря си на лов. За какво беше дошъл? Би ли разбрала старата жена неговото чувство за справедливост, довело го тук.

Той доближи пруста. Изпод вратата се процеждаше светлина.

— Кирия Хрисула, аз съм - подвикна Ламбридис.

Никой не му отвърна. Тия хора глухи ли са? Похлопа и влезе.

Старицата седеше на масата и чупеше орехи с голи ръце. Една фруктиера боядисани яйца, приготвени за празника, аленееше пълна догоре. Като видя Ламбридис, тя не можа да скрие изненадата си. Понечи да стане, но болните й нозе я подлъгаха. Тя охна и се улови за масата, но все пак го посрещна права.

— Влезни, Ламбридис, добре дошло!

От есента, от оня ден, когато я пусна да си ходи, Капитан Хриса му се видя много остаряла. Гологлава, с чисто бяла коса, цялата в черно, тя изглеждаше отслабнала, измъчена. Лицето й – набраздено, върху него стоеше някаква болезнена съсредоточеност, очите й плуваха в старческа влага, от което изглеждаха още по-тъжни. Не беше тъгата само на траурящата майка, а на човек, който знае всичко за света.

Ламбридис пристъпи. Това беше стара къща, изпълнена с мириса на много отминали години. От нея дишаше проживян живот. Оскъдната й подредба издаваше стопанин, който не държи на предметите. В такава къща не се живее с вещи, а с нещо друго. Нито дантели по одъра и прозорците, с каквито неговата жена беше окичила всичко, нито семейни фотографии по стените. Вечерният здрач, мъждивият газеник обвиваха всичко в мека пелена, размиваха контурите.

Дяволска работа, помисли си Ламбридис, той съвсем не е познавал тази жена. Почувства се неуверен, разколебан, защото онова, което смяташе, че е ясно, го обърка още повече.

— Кирия, отбих се за малко…

— Хубаво, хубаво, Ламбридис – Хриса направи жест, с който го канеше да седне. Разчисти пред него и измъкна от едно чекмедже кутия драмски локум. – Кафе да ти направя?

— Не ща нищо, кирия – продължи да стои прав Ламбридис. Чувството, че невидима линия ги разделя, не го напускаше.

— Какво те води насам? – Капитан Хриса изпитателно погледна мрачното лице на Ламбридис. – Седни, де!

Ламбридис смутено придърпа стола.

— Аз чух, че сега щели да пуснат заточениците.

— Право е да ги пуснат. Още тогаз ти рекох.

— Аз тогава… Нали трябваше да предприема нещо, подчинявах се на заповед.

— Тъй, тъй, Ламбридис – с тих поучителен тон каза тя и продължи: – Ти си млад, може пак да станеш кмет. Затуй да ти кажа за заповедите. Щом не ти са по душа, не стой да ти заповядват. Стоиш ли, все едно и ти заповядваш.

Ламбридис мълчеше. Капитан Хриса извади кърпа от джоба на престилката си, обърса очите и устата си и продължи:

— Днес отчето чете от Евангелието, нали го слуша? Пилат Понтийски си измил ръцете и не спасил Исус, макар да знае, че невинен го разпъват.

— Не може да го спаси, нали е предопределено за Исус да го разпънат.

— Пилат не знае, че е предопределено. За него Исус е най-обикновен човек. – Капитан Хриса направи пауза, като че ли се чудеше да продължи ли. – Думам ти какъв е той владетел, съдник и заповедник. Той стои наравно с Христовите мъчители.

Ламбридис усети укора, макар изказан издалече, потупа нервно по масата.

— Аз не съм мъчител – възрази той.

— Аз, Ставрос, ти го казвам това, но не ти държа сметка. Човек не дава сметка пред другите, а пред себе си. – Газеникът на стената трепна, старицата се вдълбочи в себе си и сякаш се отдалечи в полумрака, потъвайки в мислите си. Личеше, че тия мисли не й дават мира. Сетне състареното й лице се озари от някакъв далечен спомен и тя додаде: — Тогава се бях много налютила. Ала как да замълча, не мога да мълча! Заприлича ми като преди трийсет години. Дойде тогаз Гърция, и за нас стана лошо… Какво бесноване беше! Огънят на геената слезе на земята.

— Аз не знам…

— Не знаеш я! Отде да знаеш – вас ви нямаше още тук! Шетаха евзони* и андарти*! Тормоз… Ние оцеляхме, защото сме обикновени хора. По-учените – едни избягаха, други насила прокудиха. Да те е страх носа да си покажеш. И тогава дойдоха по същия начин: един офицер, андарти с пушки… събраха ни на площада. И пак – списък четат. – Гласът на старицата трепна, влагата от очите й изтече на тънка струйка по бузата. – Заточиха неколцина от село на един остров. След време взеха да ги откупуват жените хми, но някои хич и не се върнаха. После се разбра, че били на оня кораб “Катерини”.

— Какъв кораб? – попита Ламбридис.

— Тоя кораб – продължи старицата, сякаш разказваше приказка – откарвал на Одисеевия остров заточениците. – Тя гледаше някъде пред себе си, не в него, нито дори в празното пространство, и изваждаше от паметта си образи и видения, стоели непокътнати и живи. – Ала насред морето изкарали арестантите отгоре, избутали ги във водата и ги гърмели, дорде потънат.

— Какви ги говориш, кирия! – сепна се Ламбридис. Дошъл да иска прошка за един свой невинен грях, тази жена стоварваше отгоре му чуждо бреме!

— Видиш ли, Ламбридис, и тога хрипна срещу мен! Аз не те съдя. Но в твоя гняв няма справедливост…

— Кирия Капитанис, ихтибар* ти сторвам… пък ти какви стари истории ми разправяш! – махна с ръка Ламбридис, но в гласа му имаше колебание. От кое да се бои повече – от острия език на Хриса Капитанова или от огъня в тъмните й очи.

Капитан Хриса кимна примирително.

— Стара съм, стари истории разправям. Злото – мислиш го забравено, пък то вземе та се събуди. Ето, в тая война за чужд хатър детето ми убиха...

Ламбридис помисли, че тя сега ще заплаче. Той не обичаше тежкия женски плач на умряло, сковаваше му мисълта и му вменяваше вина. Но тя не заплака, а преглътна и продължи с равен и дълбок глас:

— Когато съдиш някого, мислиш, че държиш правата страна, а кой знае? Но това е миналото, него не можеш да промениш. За туй, че прекрачи прага ми, ти благодаря. Може пък да пусне корен и при нас мирът, ки.

— Вярваш ли? Сега идват вашите – изтърва опасенията си Ламбридис.

— Алалям* се боиш?

Ламбридис сви рамене. Той съвсем не знаеше какво му е. Беше мек човек, но добротата му остана раздвоена. Обходи с поглед мрачната стая, алените яйца във фруктиерата, недокоснатия локум и стана:

— Хайде със здраве, кирия Капитанис – остави въпроса й без отговор.

Капитан Хриса се изненада.

— Със здраве – тя едва смогна да се изправи, държеше да го изпрати. – Ставрос, – настигна го гласът й.

Той се извърна към нея. Изправена в цял ръст, тя го гледаше изпитателно:

— Наистина ли ще пуснат заточениците?

Той повдигна рамене:

— Така казват.

Хриса поклати глава.

— Ние не сме врагове с вас, защото наедно живеем.

Тя пристъпи с вдървените си нозе. Ламбридис я изгледа от вратата. Стори му се безпомощна и някак чужда, като красива антична ваза, случайно оцеляла досега, но съвършено непригодна. Тя понечи да вземе газеника и да го последва, но той я спря:

— Стой си, стой си – вече гърбом каза Ламбридис.

На излизане почти се сблъска с Ангел. Старецът се връщаше от лов. На кръста му се люлееха безжизнени няколко птици, а в краката му се мотаеше кучето.

Ангел Капитанов се изненада, като видя гърка, но веднага поздрави:

— Калимера, кмете, какво насам?

— Ами… – смутолеви Ламбридис и побърза да се скрие в мрака на улицата.

Старецът го изгледа през рамо, залости вратата и отведе кучето в задния двор.

— Какво е станало? – попита жена си, която още стоеше на прага.

— Нищо. Замая ме кметът, не можах да нахраня кокошките тая вечер. За какво ги носиш сий животинки, като постим, бре Ангеле! – измърмори старицата, докато той отвързваше колана с провесените птици.

— Ще ги продам на Михайлидис бакалина за кръчмата!

Преди да се прибере вкъщи, той повдигна глава към небето. Облаците затуляха месечината, но вятърът не ги оставяше да натежат.

— Добре ще е да ронне дъжд за фитата – рече Ангел на себе си и се прибра вътре.

ХV

Спусна се нощта и всичко затихна. Изпокрити по домовете си, българските жени не знаеха какво се е случило с избягалите им мъже, а гръцките приготвяха бохчи за своите. И техните мъже напускаха селото. Ни петли пропяха, ни кучета лавнаха, дори прилепите не излязоха на лов тази нощ. Луната не посмя да се подаде, а звездите се притуляха зад чести облаци. Тъмни сенки потъваха в мрачината. Който палеше газеник, първо запердяваше прозорците. В тоя миг беше най-добре да не си тук.

На другия ден късно след изгрев бръмчене на мотори разтърси Кобалище. Никой не се изненада, нито запита – очакваха всичко. Бакалията и кафенето останаха затворени, дюкянът на Сократос – също. Кметството с надпис на гръцки върху набързо скована дъска пустееше. Знамето на балкона висеше унило и нямаше ни повей да го размърда.

Два камиона и една кола спряха на мегдана. Взвод войници наскачаха от единия, а от другия свалиха две картечници, които курдисаха пред църковния двор. Чуха се команди:

- Строй се!

- Мирно!

Взводните командири пратиха неколцина да завардят улиците и изходите на селото. Едва тогава от колата излезе полковник Марков. Прашен и мрачен, с подпухнали от двудневно безсъние очи, той огледа безлюдния площад, прогони с ръка някаква досадна муха пред очите си и плю с отвращение в праха.

- Разбийте вратата на кметството и пуснете радиото! Искам химни!

След малко, когато първата заповед бе изпълнена, разпореди:

- Събирайте населението. Всички до един тук! Който не ще да излезе от дома си, да бъде застрелян на място!

- А децата?

- И децата! И кучетата им, и котките! – кресна полковникът, сякаш да надвика рукналите от фунията на стълба маршови звуци.

С него не биваше да се разговаря. От началото на офанзивата той не можеше да понася никого, дори себе си. Не беше свалял тая проклета униформа дори за час, нито тия прашни и потни ботуши, нито тая стегната фуражка... Как можеше септември месец да е толкоз топло! Какво му харесваха на пустото Беломорие! Само слънце и топъл вятър... Чувстваше се като опакован в картон, а отвътре тялото му се бунтуваше, отделяше съпротивителни сокове, които още повече го вкисваха и вмирисваха. Горчеше му в устата, бучеше му в ушите, мержелееше му се пред очите – и все едно и също: разгром, арести, разстрели, пожари. Кое беше това проклето село? Петото, шестото, десетото – за два дни? Спомни си го от пролетта, когато обикаляше наоколо, да поставят кметските наместници. Но тогава беше друго, тогава и той беше въодушевен: най-сетне се сбъдва вековният български идеал за обединено отечество! Патриотичната борба на възрожденците е доведена до успешен край. Като в приказките: щастлива сватба и веселие.

Но ето, оглеждайки постройките на площада – измазани двукатни къщи, кметството, училището, църквата и всичко – блеснало на слънцето като прано, сякаш нарочно да му се завре в очите с примерната си хубост, полковникът попържаше това място. Той намрази издъно всички тукашни села. “Това село е последното, последното в моя живот” – помисли неопределено и с омерзение полковникът.

Той мразеше целия район, мразеше наситените му красиви цветове, мразеше природата му, мразеше хората му, мразеше всичко в него – и войската, и полицията, и офицерите, и цивилните, и немците, и гърците, и българите... Мразеше ги, защото всички тия неща се оплетоха в живота му в един необясним струпел и той съвсем се обърка да ги различава, да ги подрежда, да ги степенува и да ги преценява. Той нищо повече не можеше да преценява. Той не можеше и себе си да прецени... Мислеше се за храбър войн на Негово Величество цар Борис ІІІ, мислеше се за негов пратеник като обединител на Отечеството... От два дни вече не знаеше кого е обединявал досега, когато всъщност се изтеглиха толкова граници... Но кой, кой ги изтегли?

Кой заповяда това разрушение? Той ли? Само той? А онези, които хвърлиха искрата? Те не знаеха ли, че си играят с огън, седнали върху барута? Те не туриха ли първи чертата между хората? Нали той с очите си видя избесени по площадите, застреляни по синурите и полетата, ограбено и разпиляно хорско имане? Нали срещу казармите хвърляха бомби, убиваха войничетата му, застрашаваха живота на цивилните граждани! Кой и как трябва да ги защити? В сводките се осъждаше метежът като комунистическа инициатива и навярно това е истина, но не цялата! Защо се оставиха германците – иначе толкова бдителни – в тяхната зона да ги разиграват паликаретата, да организират чети и да пренасят оръжие насам! Какво излиза: тези необясними селяни тук всекиго имат за чужд! Че то народ като народ ли е? Не го знаеш, като ти говори на развален български, погърчен българин ли е или малоазийски грък, едвам пуснал корени из тия места, или пък кавказки мелез на гръцки колонист и арменец... Няма я чистотата, няма я яснотата, та да речеш: този е наш, този не е! Е как да го проумееш човека насреща си: гледаш го, пък очите му ти убягват, виждаш не душата му, а преградата, зад която иска да я скрие. Ненадеждна раса, не знаеш кое ще вземе връх, и току-виж те изненада. На това са разчитали комунистите, като са изплели работата. Майстори са те на заплетените работи. Пък сега върви и въдворявай ред! Как, ако не с дулата на оръжията, как, ако не с насилие...

На мегдана почнаха да се събират плахо и мълчаливо жени и старци от всички посоки. Полковникът, скрит в сянката на чинара, покачен на чардака пред входа, ги наблюдаваше изпод фуражката и свиваше очи. Тези хора, като всички преди това, бяха уплашени, но се събираха. Виждаха приготвените картечници, уплашваха се още повече, но идваха и се скупчваха отпреде.

Кога изпита безпаметен гняв към тях? Когато почнаха всичко? Или когато се опита да хване виновните, а тия, уплашените, му попречиха? Или когато дръзките въстаници избиваха безнаказано хората му и лукаво се сливаха след това зад гърбовете на страхливците? Кой какъв беше измежду тях? Как да ги отличи? Полковник Вълков, който онзи ден се върна и му рапортува за въстанието в Доксат, му разказа хитростите им: преди да влезе с войската в селото, пристигат неколцина първенци, които казват, че са арестували всички мъже – гърци, и държат селото под контрол и в подчинение на властта. Полковникът заповядал назад. А на връщане им припукали пушки от засада. Тогава Вълков влязъл в селото, хванал всички мъже, които намерил, затворил ги в една плевня край село и я сринал до основи с няколко бомби. Тъй им се пада на лукавщината – заключи полковник Вълков.

– Тъй ли им се пада? Тъй! Тъй! – звучеше като тътен в ушите на полковник Марков гласът на Вълков.

Това ли беше заповядал той? Нали гонеха комунистите, враговете на отечеството? Нали гневът му не беше безадресен, а имаше много точен обект – гръцките комунисти и българските им помагачи! Но не, сега той забеляза, че изпитваше омраза към всичко наоколо и към всички – сякаш тия хитри и безотговорни хора се бяха някак разтворили в цялата природна и човешка същност и във всяко нещо наоколо имаше част от тях...

Намеси се той в тая кръвнина и ето го сега пред свършека на силите му. Той лично командваше репресиите над населението и показваше на подчинените си твърдост. Като висш офицер той бе обучаван, че не трябва да мисли заморалните измерения на политическите действия– за това други да му мислят...От опит знае, че колкото по-строги са мерките срещу въстаналите села, толкова по-бързо ще сепотуши метежът и толкова по-малко жертви всъщност от населението ще се дадат – като сринеш едното село из основи, всички съседни ще вдигнат бели знамена и сами ще посочат организаторите – както и става. Просечен е полуопожарен, изловените са наказани, но затова пък в Карлъково, в Нови Калапот, в Чифлигаре го срещнаха с бели знамена и с арестувани организатори. Бяха чули и за наказанията, и за това, че пусна най-малкия от арестуваните братя на местния водач. Тази проява на благородство блесна пред селяните, той затова го и направи, да изтъкне: аз с невръстни деца не воювам. Трябваше да стресне населението, за да нямат избягалите четници ятаци, да не смеят да припарят до селските хора и имоти. Тогава сами ще капнат в ръцете му. Обезкървяването на организацията ще я лиши от тайната й сила.

Но главните, водачите, му се изплъзваха. Той вече познаваше тактиката им: те са външни, идват, подпалват мозъка на едного от местните, правят организация и се скриват в гората. Надигат метежа с големи обещания, ала в най-критичния момент напускат с цялото оръжие селата и ги оставят беззащитни: на, горете ги, варвари! Ето защо полковник Марков беше настървен да спипа тях, военачалниците, командирите. Затова след първата ярост, в която бе готов да покоси всекиго, се възпря и започна да издирва и арестува редовите съзаклятници, ятаците – от тях все някой ще пропее, ще изпусне нещо важно, което да го отведе до мозъка на конспирацията. Понякога сам се усъмняваше в разсъжденията си: а ако всичко това е наистина повече спонтанно и глупаво ентусиазирано, отколкото сложен и дълбок план? Но после пак се връщаше назад: та нали по горите се криеха партизаните, разпилени от разгрома. Там, там трябва да се съсредоточи! Само да мирне полето, да върне селянията при тютюна и царевицата, нататък той си знае! Като ги излови, като открие инструкторите им, да гръмне от София до Атина: ето кои са в дъното – гръцките комунисти, заедно с английските им помагачи и прочее мръсна твар!

Радиото сипеше маршовете и звуците му се възземаха до кресчендо. Те се забиваха в мозъка му, възврял от жегата и от бурните мисли. Полковникът не издържа, обърна се, измъкна пистолета си и с един изстрел нагоре събори фунията от стълба. В миг настана тишина, по-силна и от песните, дори птиците се изпокриха някъде. Селяните се събираха и мълчаха, гъсти-гъсти, струпваха се на безлика маса, която странно как не издаваше ни стон, а само го гледаше със стотици очи и лица.

Полковник Марков ставаше все по-мрачен и навъсен. С помътен поглед той чакаше, а гневната буря в сърцето му вместо да утихва, се разпалваше с изгарящ огън, който изпепеляваше и последните остатъци от разум.

Войниците бяха завардили кръгом площада, нямаше кой повече да идва. Върна се и последната патрулна двойка, докладва смутено нещо на взводния. Взводният кимна и приближи до полковника.

- Господин полковник, всички вече са тук, къщите и дворовете са претърсени, чисто е. Само в една българска къща има умряла родилка и не щат да дойдат, да не я оставят сама.

- Да докарат и родилката на площада, като не щат да е сама – изрева полковникът.

- Умрялата? – не повярва взводният.

- Умрялата!

Взводният вдигна рамене и даде знак на войниците – донесете я. Настана ново напрежение, ала кой смее да шукне!

След малко от горната махала се зададе странна процесия: двете войничета мъкнеха на носилка мъртвата, покрита с бяло платно, а след тях една ниска и слаба старица, цялата в черно, носеше на вързоп бебе и плачеше; от двете й страни вървяха три млади жени, хванали децата си за ръце и също подсмърчащи.

Катина беше сломена и стискаше новороденото като удавница. Калиопа, след като се изсипа всичката й кръв в леглото, издъхна неусетно, без дори да види рожбата си. Борис тъй и не се върна – вече втори ден – и тя не знаеше жив ли е, мъртъв ли е. Димитруш се скри някъде у сватята. Когато войниците дойдоха да ги изкарат на площада, тя не ги погледна. Заедно със снахите и дъщеря си тя преобличаше мъртвата и само една мисъл имаше в главата й: дано е само тая смърт в дома й, Господи, дано, дано!

Множеството се разстъпи, за да минат. Войниците поставиха носилката на земята и се отдръпнаха. Полковникът наближи, лъхна го тежка сладникава миризма на спарено бельо и току-що измита кръв. Погнуси му се: и мърша ли трябваше да разчиства! Качи се отново на циментовата стълба на кметството. Плачещите жени пред него млъкнаха.

Всички чакаха. Полковник Марков извика, да го чуе целият площад.

- Кой заби това знаме тук? – вдигна ръката си с пистолета и даде няколко изстрела. Дръжката се прекърши и знамето падна в праха, до мъртвата.

Думите му се удавиха в тишината и страха на наведените глави.

- Къде са ви мъжете? С въстаниците? При шумкарите? Или избягаха в Гърция?

Глух шум се подигна из недрата на тълпата, но, неразчленим, потъна отново.

- Къде са стражарите? Избихте ги?

Полковникът даде знак и войниците смъкнаха чергилото на единия от камионите. Всички видяха увързани двайсетина мъже, това бяха българите, избягали в първата нощ, които скитаха из лозята, и които бяха причакали край шосето българската войска и й се бяха открили, за да се върнат с нея в селото. Арестуваха ги, защото не знаеха доколко може да им се вярва. Тълпата се развълнува, залюля се като облъхнат от вятъра житак.

Мнозина познаха близките си, нададоха глас:

- Това са българи, не са въстаници.

- Всички тъй казват, а стрелят срещу българската армия!

Сред арестуваните Катина позна мъжа си и най-големия си син Михал. Когато ги проводи да бягат миналата нощ, беше сигурна, че ще се скрият и ще преживеят събитията, тях поне да не мисли. Сърцето й се обърна, коленете й се подкосиха. Катина стисна зъби. Плач не й идеше, а само една разкъсваща болка се събираше в гърлото й. Чедото ми, Борис, къде е... артисали са го по пътя нейде... Тя придърпа чумбера над очите си, дигна поглед към кръста на черковната камбана и като прикрепяше детето, което не издаваше ни звук, прекръсти се и промълви:

- Боже, чудо стори!

Свалиха арестантите от каросерията и ги наредиха, пак тъй вързани, до дувара на черковната ограда.

- Искам организаторите на метежа! – изкрещя полковникът и скочи от площадката. Ботушите му вдигнаха прах. Приближи настръхналата тълпа и с пистолета си посочи: - Ти! Ти! Ти! Ти! – избираше наслуки, дори момчета. – Излизайте!

- Тия са българи – осмели се да оспори някой.

- Не ме интересува гърци ли сте, българи ли сте! Ей тия ще ги избия, ако не ми посочите организаторите и комунистите. Предатели! Родоотстъпници! За 20 години гръцка власт им станахте подлоги, погърчихте се, бетер власи се превърнахте! А сега, когато те и комунистите посегнаха на възроденото отечество, вие мълчите и ги криете, ортаци с метежниците ставате! Гледате ли ги тия тук? Ще ги избия! – ръмжеше с нисък и непоколебим глас полковник Марков.

После се приближи към посочените от него. Гледаше ги с презрение, един по един, право в лицето и да бе куршум погледът му, би ги прострелвал. Обърна се към едного:

- Ти кажи! Кой им беше командирът? Кой им беше ятак?

Ала никой не продумваше. Мъжете бяха вкочанени от страх, защото знаеха, че каквото и да изречеш в този миг, ще си заслужил само едно: смърт.

В тая страшна тишина иззад черковния дувар се показа Коста Солаков – мръсен, целият в слама и прах, преметнал манлихерата през рамо, пристъпяше с вдигнати ръце. Той идеше от гробищата. Когато сутринта видя по шосето от Драма наближаващите камиони, се догади, че в града нещата са овладени, сега идва войска по селата. Не трябваше тая войска да свари избитите стражари. Втурна се презглава към селото. Улиците бяха пусти, никой не го спря, може и никой да не го видя. Дотича запъхтян на мегдана. И тук никой, ала и труповете ги нямаше. Само зидът олющен и дървесна пепел по земята насипана – да скрие кървавите следи и след това преметена, но останала малко. Отчето! – проблесна на Солаков. Завтече се към клисарската къщичка, но я намери пуста. На гробищата! Душа не му остана да бърза. Но като стигна, поп Димитър беше свършил вече всичко. Седеше гологлав под големия орех, който хвърляше цял двор сянка, и гледаше пред себе си, отпуснал отмалели ръце. До него на ствола бе подпряна зидарска количка и лопата. Сам беше докарал мъртвите, сам беше изкопал гроба им, сам ги бе опял и погребал. Коста Солаков доближи стареца и седна странишком до него на земята. Понечи да го попита нещо, но отчето го изпревари и с равен, сякаш безстрастен глас, заговори:

– Преди две години умря попадията ми. Свята жена беше. Рекох си: свърши се животът за мен, нито добро чакам повече, нито по-лошо. Тая пролет, като взе България Беломорието, живнах: ето че имало още добро пред мен. Зато дойдох тук, дедите ми са от тия краища. Сега пък, като гледам колитбата, си викам – ето го по-лошото! Гледаш ли какъв нищожен е човешкият живот? Суета сует и всяческая суета! Мисля си, и от това по-лошо сигур има! Господ да ни е на помощ! – Старецът се обърна към Коста и му заръча: – Върви в село, там им трябва сега пастир.

Чувство на вина се пробуди у Коста. За миг си помисли, че може би нещата нямаше да имат такъв ход, ако беше предупредил властта за онзи позив, а не Ламбридис. Сега беше късно да спре погрома.

Неколцина войници се спуснаха към Коста Солаков с насочени дула. Смъкнаха му пушката, овързаха го и го тикнаха пред командира си. Полковник Марков се обърна и изчака да се приближи. Позна го.

- Кой си ти?

- Аз съм кметският наместник. Не ме ли помниш? – тихо отговори Коста.

- Какъв си кметски наместник ти? Нито селото си опазил, нито пък са те убили.

- Избягах, крих се. Дошъл съм да ти кажа, че метежът беше работа на чужди хора.

- Ти и сега се застъпваш за тях, да ги отбраниш искаш.

- А как инак. Не знаеш ли, че който се мъчи да разплати неправдата, извършена с него, ще се сблъска сам със себе си като сеяч на нови неправди.

Марков сви вежди. Тези двамата мъже от първата си среща не се харесаха. И сега се гледаха с неприязън.

- Не съм дошъл да философствам. Имам си работа и няма да си тръгна, преди да съм я свършил! Докато не видя организаторите, вие мир няма да имате! – бутна полковникът и него при обречените. – Кажи ми, кого избраха разбойниците на твойто място?

- Не знам, нали ти думам, не бях тук, крих се.

Като приближаваше площада, Коста мигом бе огледал и преценил положението. Арестувани са българи, няколко гърци и гъркомани, но беше сигурен, че те не са организаторите. Ламбридис го нямаше, липсваше и обущарят. Те са били главните – проблесна му. Михайлидис и Репидис са останали да си пазят имота и ето ги в клопката. Той знаеше, че колкото и да се гневи полковникът, ако някой не издаде работата, нищо не ще се разбере.

Но хората надушваха кръвта. Те бяха чули какво се е случило в Просечен и в други села. Облакът връхлетя и тях. Мнозина се почувстваха предадени: работата започна като сватба, с развети байраци и пукане на пушки, с хорá и химни като на Възкресение. Какви левенти бяха командирите, речи държаха, подбуждаха народа, обещаваха, славно бъдеще предричаха. Но като дойде ред да се плаща – няма ги. Къде е сега Сократос, който стоеше редом с Аристиди от Просечен? Избяга, скри се. Скри се и Ламбридис. Славата – за тях, страданието – за другите. Като си подзел едно, върши го докрай и ако даде Бог берекет – любувай му се, ако даде несполука – изкупвай си вината. И Христос, дето е Бог, едничък е платил с разпятието си, а не е оставил друг да плаща за святото му дело. Пък те са човеци, не може да харижат другиму вересиите си. Сократос знае ли как се трупа имот? Нищо и никаква работилничка отворил, пък командари стопаните. А сега изфиряса и се не видя, спасява си кожата. И онова пишлигарче, Аргирчето, дето ни едно коте няма, а се яхнало на ата като султан. Каква стана тя: един вършее, друг мъкне тежестите.

Блед и сух, измъчен от съмнения и страх, Янис Репидис разбута гърбовете на арестуваните.

- Ще ти кажа, кириос полковник – проговори той на гръцки.

Веднага неколцина войници го измъкнаха напред.

- Говори на български! – кресна му той.

- Не знам български – отсече с глух глас Репидис.

- Знаеш, куче, знаеш, всички знаете, но лъжете! В кръвта ви е да лъжете, но аз ще ви дам да разберете. Ще ви изпозастрелям всички до един!

Репидис мислеше, че с това ще сложи край на всичко, но сгреши. Полковникът продължи да пита и с всеки въпрос гневът му растеше, безсилието му го разяряваше до безумие. Той продължи да изважда мъже до оградата, докато Янис Репидис не издържа и издаде всички участници в комитета. Повечето бяха напуснали селото, но който имаше имот, бе останал да го пази.

Пред църковния дувар, там, където вчера гръцкият майор бе застрелял стражарите, бавно се оформяше все по-голяма група арестанти, които безпомощно се притискаха един в друг. Те някак си ирационално се надяваха, че ужасният край ще им се размине: едните, защото бяха българи и е абсурдно да бъдат разстрелвани на единия ден от гръцко, а на другия от българско оръжие; другите – защото не виждаха какво лошо са сторили, като си бяха поиграли на мечти... У никого нямаше чувство за вина, а сякаш всеки изпълняваше някаква натрапена роля, която ей сега ще свърши с вдигането на завесата. Те слушаха разбеснелия се полковник и тръпнеха.

Слънцето прежуряше, гладни мухи кръжаха край главите на обречените, хората започнаха да се сломяват, жените заподсмърчаха, разнесе се и детски плач. А полковникът все питаше къде са се скрили Ламбридис, Сократос, ненаситно очакваше най-сетне да му посочат най-главния виновник, самия командир, митичния майор. Той него искаше да види в ръцете си, само тогава страшният му бяс ще стихне, защото ще е намерил истинския злосторник, а не като тия тук прости селяни, вмирисани на техния тютюн, които се страхуват за жалкия си животец. Друг му трябва: смелият, безразсъдният, равният нему – да види очите му, да премери ума му, да срази духа му. Такъв трябва да е врагът му: да изкупи всички грехове, неговите също, та смъртта му да умие цялата кръв, да заличи всички пепелища и да оневини жертвите до една. Но нямаше го, нямаше го него, губеше му се нещо, като пясък в шепа изтичаше смисълът на всичко случило се и мътилката в душата му натежаваше още повече, заприличваше на океан, в който той самотен се дави и потъва... Марков заповяда войниците да се строят и да приготвят картечницата за стрелба. Насочиха дулото в средата на безредните арестанти. Повече нямаше да чакат. Настъпи миг мълчание, трошливо като кристал.

Изведнъж от сред множеството се чу старешки глас, хората се разстъпиха и пропуснаха напред Капитан Хриса. Когато войниците претърсваха домовете и събираха народа, тя затуляше Тушото в плевнята и за да не ги пусне дома, тръгна напреде им към площада.

- Чакай, стой, г-н полковник! – надви тя с вика си зареждането на оръжието, което зареждаха войниците. – Чакай! – Висока, кокалеста, със стегнат фустан и смъкната на раменете шамия, с поклащаща се походка, която превъзмогваше болката в скованите крайници, тя вдигна ръка към полк. Марков и срещна учудения му и сякаш в миг отрезвен поглед – Тук виновни няма! – Спря се тя пред него, току пред дулото на пистолета му.

- Назад, бабо! – с прегракнал глас я бутна офицерът в гърдите.

- Няма назад! Кого ще стреляш? Тия мъже? – посочи тя арестуваните. – Тия в нищо не са виновни. Виновните избягаха. Тук сме само жени и старци, мъжете ни ги завлякоха въстаниците и не знаем какво е станало с тях. И Репидис ти рече същото. Ти що искаш да чуеш, не ти ли стига суй, дето го чу!

Двамина войници се спуснаха към старицата, хората инстинктивно ахнаха и замлъкването след тази изненада стана още по-тежко. Но Хриса и тях спря с вдигнати ръце – като някой паметник. И продължаваше да нарежда на високо:

- Моля ти се, пожалей народа си! Тука сме и българи, и гърци, ама сме невинни. Моят син е в казармите в Драма, пратил си го някъде да прави това същото с други хора! Разбираш ли?

Полковник Марков светна гневен поглед, приближи старицата и процеди през зъби в лицето й:

- Ти коя си?

Капитан Хриса не му отговори, а посочи носилката с покритата покойница:

- Виж, булчето умря, мъжа й го няма и що става с детенцето? Нима и него трябва да убиеш. Немой, възпри се! Не сторвай грях. – Старицата пое дъх и пристъпи още към полковника. Той я гледаше в очите, тя него също. – Виновниците ти трябва да издириш, но те не са тук! Ето, - бръкна тя в пазвата си и извади някаква стара турска пара. – На! Със злато се откупувахме от турците, със злато се откупвахме от фанариотите, със злато да се откупим и сега...

Лицето на полковника побледня, почерня, по него пробяга едва сдържано ожесточение.

- Коя си ти! – Повтори глухо Марков.

- Аз ли? Българка, Капитан Хриса.

- Слушай, Капитан Хрисо. Аз не съм ни турчин, ни фанариотин! Мен не можеш купи!

- Като не си ни турчин, ни фанариотин, не стреляй! – тихо издума Хриса, но всички чуха. – Ако пушнеш старците, все едно баща си затриваш. Ти баща нямаш ли!

Полковник Марков вдигна пестник – ще я убие! Но старицата не мръдна, прокашля се и сякаш да му даде още време да размисли, подзе отново с прегракнал и маломощен глас:

- Мен убий, че аз ти се съпротивлявам. Тез нещастници ти се покоряват, защо ще ги трепеш! Какво юначество е суй: картечница срещу люде?

Думите й го жегнаха като шишове до дъното на душата. Едно затиснато от неколкодневния гняв чувство се размърда и го върна в детството, където беше останал споменът за отдавна починалия му баща – кротък и безобиден старец, който си отиде от някаква глупава и безславна кашлица. Съвършено нелепо мисълта му спря като препречен с бент извор там, в огряното от нереално слънце село с прашни улици и тревясали вади покрай дворовете, където ловеше раци и попови лъжички. Как е възможно толкова да се променя човек! Защо е скроен така животът, че щастието е винаги в миналото, а в настоящето са само изпитания! Краткият спомен го отдалечи от днешния страшен ден, сякаш се видя отстрани и не повярва, че е той.

- Върви си, бабке – процеди през зъби полковникът. Тъмна сянка легна на челото му, бездруго навъсено, лицето му се изопна в неразгадаема вътрешна увереност. Изглеждаше, че ще вдигне ръка и ще покоси старицата. Той наистина посегна – да я махне пред себе си. – Върви си!

Старицата едва се държеше на краката си, но остана, не помръдна. Ръката на полковника се отпусна, браздулици пот се стичаха по шията му. Той дълго гледа множеството. Всички чакаха него, какво ще реши той: войниците му – да стрелят ли, селяните – кого ще убие и кого ще пусне, кокалестата Капитан Хриса – надви ли на съвестта му. Самият полковник не знаеше в този миг нищо. Мисълта му беше празна лента, изтрита от всички спомени и чувства, глуха и няма като новородена душа. В нея нямаше страх нито грях, нямаше врагове нито съюзници, нямаше живот нито смърт. Той беше едничък – невинен и чист – и можеше всичко да стори: да бъде силен и безпощаден или благороден и великодушен. Една рождена болка бе окъпала сърцето му, сякаш го пресътворила. Дали това беше безкраят на нищото, или дъното на всичкото? Колко трая това – миг, два, или час? Полковникът не знаеше. Искаше да е заспал, да се събуди и това да не го е имало.

В този миг Вашила се свлече безжизнена пред нозете на Катина. Жените се втурнаха да я свестяват, настъпи суматоха, в която множеството се люшна с многоглас вопъл на страх и отчаяние. Напрежението изтече като вода от пробит мях – нелепо беше да се спасява припадналото булче, когато смъртна заплаха тегне над всички, но не беше останало друго разумно действие.

Отстъпвайки назад, полковникът погледна за последно старицата – права, вкаменена, без капка кръв на лицето. Трябваше да я убие преди да е продумала, сега вече не може.

Полковник Марков даде знак: пуснаха вързаните, качиха в камиона комитетските хора – Янис Репидис, Михайлидис, Коджаманис и Френджо – и още неколцина, уличени, че са носили оръжие в деня на въстанието. Натовариха обратно картечниците, прибраха се и потеглиха, сподиряни от невярващите погледи на селяните.

Целия ден се чуваше тътенът на оръдейни залпове. Боеве се водеха из западното поле на Драма, както и на юг и изток, а по планинските хребети прочистваха от партизани. Нивите бяха пусти. Селяните не напускаха домовете си, оставиха двете враждуващи страни на себе си, заеха се да изтрият следите на пожара, опропастил живота им. Те се питаха: в името на какво беше борбата?

Коста Солаков бе наясно: борбата е за власт. Сега битката приключваше с успех за българския полковник. Но съмняваше се това да е краят. Не беше само предчувствието заради смълчаните гръцки къщи нито наивното поведение на българите, които си мислеха: разминахме се с малкия дявол. Раните бяха пресни, боляха, но те ще заздравеят с времето и тогава ще лъсне истината, че нищо не е решено, но че и нищо не е като преди. Всяка къща има своя рана, причината за която ще търси в отсрещната страна. Отсрещната страна пък на свой ред ще обяснява страданието си с първите. Ето как всеки, дори онзи, който се е крил, за да не си оцапа ръцете, ще бъде въвлечен в едно безкрайно разделение, в което – още по-тежко – собствената воля няма значение, защото човекът вече е поделен от борещите се за властта. Ала това не е най-страшното. Най-страшното е в тях самите, в промъкващото се в душите им недоверие и подозрение. Една неочаквана омраза – хем много повече от простото различие или обичайна завист – се пръкна между българи и гърци. Кой я знай кога зачената, сега тя хвърли синур сред общото село, заякнала като щир, напоен от дъжд. Тя се храни от най-истинската същност на хората, от най-добрите им мисли и чувства, а ражда отровни плодове, които вместо да наситят човешката жажда за справедливост, я тровят по-страшно и от змийски яд. Тая омраза е робска омраза, беше сигурен Коста Солаков. Защото в едно свободно общество човешкият порив би бил как да нахраниш бедния и да помогнеш на по-слабия.  В робското общество робите се мразят и избиват, за да заслужат благоволението на господаря си. Още по-страшно е, когато това се случва между народи.

Коста Солаков се беше скрил в началото на метежа, но ако го бяха изпреварили въстаниците, собствените му съселяни щяха да го предадат на майор Риксопулос, както Репидис предаде своите на полковника. Сега откараните в Драма комитетски хора проклинаха същия тоя майор, от когото преди два дни се възхищаваха като от герой. Тънката корица, която покрива човешката скотщина и й придава героизъм, се беше счупила и тя се показа чиста, грозна и безсрамна. Ей тая тънка корица – хрускава и сладка като корица на препечен хляб, обърква всичко, пречи да се види клисавото тесто отвътре.