Галерия

1

Намеси се той в тая кръвнина и ето го сега пред свършека на силите му. Той лично командваше репресиите над населението и показваше на подчинените си твърдост. Като висш офицер той бе обучаван, че не трябва да мисли заморалните измерения на политическите действия– за това други да му мислят...От опит знае, че колкото по-строги са мерките срещу въстаналите села, толкова по-бързо ще сепотуши метежът и толкова по-малко жертви всъщност от населението ще се дадат – като сринеш едното село из основи, всички съседни ще вдигнат бели знамена и сами ще посочат организаторите – както и става. Просечен е полуопожарен, изловените са наказани, но затова пък в Карлъково, в Нови Калапот, в Чифлигаре го срещнаха с бели знамена и с арестувани организатори. Бяха чули и за наказанията, и за това, че пусна най-малкия от арестуваните братя на местния водач. Тази проява на благородство блесна пред селяните, той затова го и направи, да изтъкне: аз с невръстни деца не воювам. Трябваше да стресне населението, за да нямат избягалите четници ятаци, да не смеят да припарят до селските хора и имоти. Тогава сами ще капнат в ръцете му. Обезкървяването на организацията ще я лиши от тайната й сила.

Но главните, водачите, му се изплъзваха. Той вече познаваше тактиката им: те са външни, идват, подпалват мозъка на едного от местните, правят организация и се скриват в гората. Надигат метежа с големи обещания, ала в най-критичния момент напускат с цялото оръжие селата и ги оставят беззащитни: на, горете ги, варвари! Ето защо полковник Марков беше настървен да спипа тях, военачалниците, командирите. Затова след първата ярост, в която бе готов да покоси всекиго, се възпря и започна да издирва и арестува редовите съзаклятници, ятаците – от тях все някой ще пропее, ще изпусне нещо важно, което да го отведе до мозъка на конспирацията. Понякога сам се усъмняваше в разсъжденията си: а ако всичко това е наистина повече спонтанно и глупаво ентусиазирано, отколкото сложен и дълбок план? Но после пак се връщаше назад: та нали по горите се криеха партизаните, разпилени от разгрома. Там, там трябва да се съсредоточи! Само да мирне полето, да върне селянията при тютюна и царевицата, нататък той си знае! Като ги излови, като открие инструкторите им, да гръмне от София до Атина: ето кои са в дъното – гръцките комунисти, заедно с английските им помагачи и прочее мръсна твар!

Радиото сипеше маршовете и звуците му се възземаха до кресчендо. Те се забиваха в мозъка му, възврял от жегата и от бурните мисли. Полковникът не издържа, обърна се, измъкна пистолета си и с един изстрел нагоре събори фунията от стълба. В миг настана тишина, по-силна и от песните, дори птиците се изпокриха някъде. Селяните се събираха и мълчаха, гъсти-гъсти, струпваха се на безлика маса, която странно как не издаваше ни стон, а само го гледаше със стотици очи и лица.

Полковник Марков ставаше все по-мрачен и навъсен. С помътен поглед той чакаше, а гневната буря в сърцето му вместо да утихва, се разпалваше с изгарящ огън, който изпепеляваше и последните остатъци от разум.

Войниците бяха завардили кръгом площада, нямаше кой повече да идва. Върна се и последната патрулна двойка, докладва смутено нещо на взводния. Взводният кимна и приближи до полковника.

- Господин полковник, всички вече са тук, къщите и дворовете са претърсени, чисто е. Само в една българска къща има умряла родилка и не щат да дойдат, да не я оставят сама.

- Да докарат и родилката на площада, като не щат да е сама – изрева полковникът.

- Умрялата? – не повярва взводният.

- Умрялата!

Взводният вдигна рамене и даде знак на войниците – донесете я. Настана ново напрежение, ала кой смее да шукне!

След малко от горната махала се зададе странна процесия: двете войничета мъкнеха на носилка мъртвата, покрита с бяло платно, а след тях една ниска и слаба старица, цялата в черно, носеше на вързоп бебе и плачеше; от двете й страни вървяха три млади жени, хванали децата си за ръце и също подсмърчащи.

Катина беше сломена и стискаше новороденото като удавница. Калиопа, след като се изсипа всичката й кръв в леглото, издъхна неусетно, без дори да види рожбата си. Борис тъй и не се върна – вече втори ден – и тя не знаеше жив ли е, мъртъв ли е. Димитруш се скри някъде у сватята. Когато войниците дойдоха да ги изкарат на площада, тя не ги погледна. Заедно със снахите и дъщеря си тя преобличаше мъртвата и само една мисъл имаше в главата й: дано е само тая смърт в дома й, Господи, дано, дано!

Множеството се разстъпи, за да минат. Войниците поставиха носилката на земята и се отдръпнаха. Полковникът наближи, лъхна го тежка сладникава миризма на спарено бельо и току-що измита кръв. Погнуси му се: и мърша ли трябваше да разчиства! Качи се отново на циментовата стълба на кметството. Плачещите жени пред него млъкнаха.

Всички чакаха. Полковник Марков извика, да го чуе целият площад.

- Кой заби това знаме тук? – вдигна ръката си с пистолета и даде няколко изстрела. Дръжката се прекърши и знамето падна в праха, до мъртвата.

Думите му се удавиха в тишината и страха на наведените глави.

- Къде са ви мъжете? С въстаниците? При шумкарите? Или избягаха в Гърция?

Глух шум се подигна из недрата на тълпата, но, неразчленим, потъна отново.

- Къде са стражарите? Избихте ги?

Полковникът даде знак и войниците смъкнаха чергилото на единия от камионите. Всички видяха увързани двайсетина мъже, това бяха българите, избягали в първата нощ, които скитаха из лозята, и които бяха причакали край шосето българската войска и й се бяха открили, за да се върнат с нея в селото. Арестуваха ги, защото не знаеха доколко може да им се вярва. Тълпата се развълнува, залюля се като облъхнат от вятъра житак.

Мнозина познаха близките си, нададоха глас:

- Това са българи, не са въстаници.

- Всички тъй казват, а стрелят срещу българската армия!