Галерия

1

Беше песен на “Хитлерюгенд”, в която се говори за напращели от здраве румени бузи и повяхващи рози. Той се обличаше набързо и изчезваше. Не бе нужна кой знае каква досетливост Йоргос да разбере, че той ходеше на военни упражнения. Въпреки това, винаги се връщаше навреме за смяната си в клиниката. Някоя изтървана дума за “арийска раса”, някоя подметната фраза за “еврейските свине” бяха достатъчни. Йоргос се натъжи, тъй като му се бе видял добър и симпатичен човек и бе принуден да се дистанцира. Знаеше, че Брайтнер поддържаше близки отношения с евреи и изобщо на цялата история с хитлеризма в клиниката гледаха като на нещо смехотворно. При все че хранеха патриотични чувства към страната си и бяха горди, че са австрийци, често пъти границите между родолюбие и национализъм се размиваха. Много студенти, обаче, бяха станали привърженици на хитлеризма и правителството бе забранило студентските паради и фехтуването.

Инсбрук бе малък провинциален град. Къде ти разкоша на Виена! Основното занимание на жителите му бяха зимните спортове. Всяка неделя вечер в клиниката докарваха петнайсет-двайсет души със счупвания. И Йоргос си купи ски и започна да се изкачва и спуска по тиролските планини, докато един ден заедно с негов австрийски колега не се изгубиха в снежна буря и щяха да оставят костите си там горе, ако няколко часа по-късно случайно не ги бяха открили премръзнали от студ. Това бе и краят на увлечението на Йоргос по ски спускането.

Повечето операции бяха на счупвания и ендемична гуша, тъй като на две хиляди метра надморска височина има недостиг на йод и повечето тиролци развиват гуша.

Брайтнер назначи Йоргос за отговорник по подготовката на всекидневната му преподавателска работа. Така те бяха в непрекъснат контакт. Залата винаги бе препълнена, тъй като на лекциите му присъстваха не само студентите-медици, а и от други факултети. Цялата зала се тресеше от смях, когато той, например, описваше тиролски селянин, дошъл в клиниката с възпалени хемороиди. Никой не би могъл да забрави подобен урок. Брайтнер бе работил като актьор и режисьор и тези негови дарби придаваха уникална живост на лекциите му.

След урока започваше сутрешната визитация, при която той влизаше в болничните стаи, провиквайки се, преливащ от добро настроение:

“Има ли някой болен в тази стая?”

Държеше ръката на болния и винаги изслушваше внимателно и търпеливо оплакванията му. Всички го боготворяха. Бе естествено да се ползва с голям успех и сред жените.

Когато пое клиниката, с присъщата му доброта Брайтнер не уволни старите лекари, както обикновено ставаше, а ги задържа наред с младите, които доведе със себе си. Това създаде огнище на напрежение. Особено старият лекар д-р Юст усещаше, че е изгубил клиентелата си и не пропускаше случай да обвини и уязви Брайтнер.

Един ден, когато Йоргос го чу да сипе обичайните си хули, не издържа и му възрази, избухна люта кавга и Юст го обвини пред лекарското дружество като поиска или Йоргос да напусне или заплаши, че самият той  ще направи това. Случаят се проточи, но предизвика огромно негодувание у Йоргос и у Брайтнер, който го обичаше и искаше да го задържи.

Всеки петък вечер всички се събираха в таверната “Der gute Wirt” („Добрият стопанин”) и Брайтнер им разказваше истории от богатия си житейски опит.

“През първата година имаше надежди, че някои можеха да избягат и да се върнат обратно в Европа. Научих, че десетина офицери планират бягство. Повиках ги и поговорих с тях. “Ще се разкайвате”, казах им, “никой не може да се измъкне оттук”. Не издържаха повече: “Ще избягаме”, казаха, “ако ще би да умрем”. Седмина от тях бяха намерени замръзнали в снега, двама казаците убиха най-жестоко. Десетия докараха при мен с измръзвания по краката, носа и ушите. Не трябваше ли да се опитам да го спася? Бях принуден да му предложа ампутация и на двата крака. “По-добре ми дайте револвер, докторе”, отвърна той, “какво ще стане с мен - безног офицер? И той не се отърва, погребахме го два дни след ампутацията. Нови мерки за сигурност в болницата. Край на разрешителните за излизане. Всекидневно такива ужасяващи истории. Всекидневно ужасна смърт. Ковчези с изкуствени китайски цветя. Военни проверки в болницата, заплахи, че ако бъде намерено каквото и да било, ще я вдигнат във въздуха.

Брайтнер говореше с часове и всички го бяха зяпнали в устата. Шест години пленничество - от 1914 до 1920 в Сибир, Октомврийската революция, Гражданската война в Русия, белогвардейци и болшевики, чехите, японците, китайците. Организирането на болницата в Николское, хиляда и двеста болни под неговите всекидневни грижи. Международният Червен кръст, който им доставяше фисхармоники, докато в същото време те не разполагаха с необходимите лекарства, засадите, атаките на “червеноармейците”, гладът, студът, тифът, който покосяваше двуметрови юнаци, всекидневните погребения, японците и китайците, които го викаха да оперира и в техните операционни, а и “червените”, всички викаха Брайтнер за спешните случаи, за трудните операции. Петте Коледи, прекарани в плен, украсените елхи, концертите на пленниците, самотата. Японските театрални представления.

Японците били най-цивилизовани. Опитвали се да помогнат. От 1918-та всички германски, австрийски, унгарски и турски пленници били събрани в Сибир. Грижата за болните и изобщо всички здравни въпроси били поставени от Антантата под заповедите на Брайтнер. Новината за подписването на Примирието пристигнала през ноември 1918. Започнало изпращането на първите групи пленници обратно в Европа. Брайтнер отказал да замине преди да се е завърнал и последният пленник. Последователните планове за завръщане били непрекъснато осуетявани. Непрестанното сноване до болницата във Владивосток за консултации. Двегодишни усилия за завръщане. Понякога изглеждало, че този момент никога няма да настъпи.