На прага на 2014 година Европейският съюз и страните, които членуват в него са изправени пред много и различни предизвикателства. От една страна е европейската финансова криза, от друга – бежанската вълна от Близкия Изток и Северна Африка и не на последно място изборите за членовете на новия европейски парламент. Опасенията, че вследствие на кризата и засилването на миграцията към Европа ще засилят политическите крайности и в него са повече от големи. В същото време се очаква понижено участие от страна на европейските граждани, които чувстват, че ЕС не може или не иска да реши реалните проблеми.
За ситуацията в Европа и България GRReporter разговаря с журналиста и дългогодишен кореспондент в Брюксел Веселин Желев.
Българското правителство има ясно изразени зависимости от определени корпоративни, финансови и дори мафиотски групировки. Брюксел вижда ли това и възнамерява ли да предприеме някакви мерки?
България, както и Румъния е под европейско наблюдение за правосъдието и вътрешните работи. Основни причини за него са организираната престъпност и корупцията. През януари Европейската комисия трябва да публикува поредния доклад от това наблюдение. По мое мнение досегашните резултати от неговите седем години са повече от скромни. Брюкселската администрация се отчита пред държавите-членки, че прави нещо двете страни да попълнят празнотите в предприсъединителната си подготовка. Властите на двете страни се преструват, че полагат някакви усилия в същата посока и ползват наблюдението от Европа за краткосрочни и конюнктурни вътрешнополитически цели – например да сочат своите опоненти като обект на критики или недоверие от Брюксел.
Това работи изцяло против интересите на България, защото дава козове на стари държави-членки, които са против разширяването на ЕС и на Шенгенската зона. Досега не съм видял някое от сменилите се три редовни и едно служебно правителство през седемте не години европейско членство да работи сериозно за прекратяване на механизма. Имам чувството, че им е удобен. Въобразяват си, че им позволява да ползват Брюксел срещу опонентите си. Да сме честни, в ред случаи – като например кандидатурите на Венета Марковска и Делян Пеевски – този механизъм изигра ролята на „ръчна спирачка”. Не ми се мисли докъде биха стигнали сегашните управляващи, ако го нямаше. Като цяло обаче той не лекува хроничните болести в българското общество, за които споменавате във въпроса си.
Истина е, че така нареченият механизъм за сътрудничество и проверка не ограничава Комисията в мерките, които би предложила на държавите-членки спрямо България и Румъния. Най-болезнената от тях, която веднъж вече ни е прилагана, пак при управлението на БСП и ДПС, е спирането на еврофондове. Не изключвам да я познаем пак. Да изчакаме обаче доклада.
Искам да кажа нещо в по-широка перспектива – през последните пет години, разбираемо, Европа беше изцяло заета с кризата в еврозоната. Това беше екзистенциална криза. В нейната сянка остана случващото се в новоприети страни като България, Румъния, Словакия, Унгария и други. В тях има сериозни проблеми с функционирането на демокрацията, със спазването на основни принципи на ЕС като свободата на изразяването, човешките права, върховенството на закона например. Тези страни понякога не изпълняват - и то драстично - това, което ЕС изисква от държавите-кандидатки. Европейските институции реагираха на такива явления в Румъния и Унгария. Спрямо България обаче досадата и пренебрежението са пълни. Понякога ми се струва, че Европа спи ходейки и проспива зараждането на поредната си криза. Това, което бяха Гърция, Ирландия, Португалия, Испания и Кипър финансово, това са споменатите новоприети страни политически – фалит.
Защо след протестите, които продължават повече от половин година политическата класа в България не изглежда да е особено притеснена?
Смятам, че не може да се обобщава за цялата политическа класа. Жалко ще е за тези нейни представители, които не виждат, или се правят, че не виждат, все по-голямата пропаст, която зее между тях и обществото. 48 на сто от имащите право на глас в България не гласуваха на последните избори. Става дума за над 3 милиона избиратели. Те не виждат своя човек в т.нар. политическа класа. Това е достатъчно ясен индикатор за представителността, следователно и за качеството на българската демокрация. Стана клише да се повтаря, че тя е фасадна. Защото наистина е такава.
Снимка:Васил Гарнизов
Проблемът не е, че някои христоматийни представители на сегашната политическа класа са се качили твърде високо в управлението. Проблемът е, че то е паднало до тяхното ниво. Но голяма част от отговорността за това е на същите над три милиона негласуващи. На безсмъртния – изглежда - навик от комунистическите времена, че тази държава не е моя, че най-многото, което мога да направя е да я надхитря или да избягам от нея, че други трябва да мислят, да решават и да поемат отговорност. За да се промени това, първо трябва да започнем да обичаме себе си и държавата си и да повярваме, че тя е наша и можем да я променим. Тогава това, което Вие наричате „политическа класа”, може и да се притесни. Сега то няма от какво да го е страх – институциите, голяма част от медиите и гражданското общество, такива каквито са – беззъби и оперетни - с нищо не му пречат. Съгласен съм с тези, които искат мажоритарна избирателна система в два тура. Но не виждам коя от управляващите партии би я приела.
В националните парламенти на България и Гърция успяха да влязат крайнодесни и крайнолеви партии. Очаквате ли тази картина да се пренесе и в Европейския парламент?
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
