Галерия

1

    И тази традиция в първоначалния смисъл на понятието, тоест този акт на предаване, по необходимост задвижва динамичен процес. По простата причина, че когато предаваме нещо значимо, заедно с него предаваме и част от самите себе си; а когато получаваме нещо значимо, също така ние влагаме в него част от самите себе си - преди всичко приспособявайки към собствените си потребности онова, което сме получили.
По същество това непрестанно приспособяване на предаденото по традиция определя устната традиция - както и всяка традиция. А приспособяване означава претворяване, тоест малко или повече ново творчество. Тъй като, колкото и невзрачни и недоловими да ни се струват, например, новите елементи, които всеки майстор на театъра на сенките привнася във всяко свое представление, не трябва да забравяме, че именно по такъв начин в отрязък от време ненадхвърлящ две поколения, отоманският театър на сенките е претърпял метаморфоза в нашата страна и се е превърнал в гръцко зрелище.
Така ние сме изправени пред следния парадокс: от една страна, традицията почива върху повторяемостта и намеква за известна стереотипност; от друга страна, предполага бавното, но непрекъснато обновление. От една страна нищо в нея не е оригинално, ако се вгледаме внимателно, например, импровизациите на театъра на сенките Карагьозис или на народния певец винаги се опират на някакъв очевиден или скрит образец - искам да кажа, че при всяко изпълнение на живо на народна песен те се проявяват за пръв път, както виждаме това и във всяко представление на Карагьозис. Противоречие, което разбира се, се корени изключително в начина по който гледаме днес на нещата, тъй като тези времена са ни научили да отъждествяваме оригиналността със съзнателния модернизъм, с преднамерения разрив с миналото. Докато при устната традиция обновлението не само не противостои на консерватизма, а го предполага, тъй като тук нищо не може да се обнови, ако преди това не е било предадено, ако не е било съхранено благодарение на непрекъсната поредица от предавания. И обратно, консерватизмът предполага обновлението, тъй като нищо не може да бъде съхранено, ако не възкръсне за пореден път в нечия друга уста, в нечие чуждо слово, в нечия чужда интерпретация.
    Всъщност говорим за едно живо тяло, което, за да разберем, трябва да проучим в неговата също така жива функция: функция неделимо консервативна и обновителна, повтаряща се и съзидателна. Или, за да кажа същото с други думи: традицията не представлява просто културно наследство, както ни харесва да прогласяваме в наши дни; преди всичко тя представлява начина по който хората оползотворяват това наследство - начина по който една общност от хора функционира, изразява се, възприема себе си в настоящето. С две думи: тя е не просто имане - притежаваното от тази общност, а същност - самото нейно битие.
    По такъв начин преди всичко традицията е онова, което ни позволява да казваме “ние”, нашият начин да съществуваме колективно и да се разграничаваме от другите, да приемаме техните послания и да отвръщаме с наши послания. А това означава, че традицията ни дава едновременно някои сетивни сензори, за да възприемем другия, чужденеца, новото и известни съпротивителни сили срещу натиска, който те упражняват върху нас. Ако се замислим тук над удивителната лекота, с която всички по-старинни народни занаяти заимстват най-разнородни елементи и ги усвояват напълно, всеки един в собствения си материал, в собствения си дух, в собствените си потребности.
    Но най-интересното е, че подобен анализ не важи само за традиционните народни занаяти - които в края на краищата са западнали в наше време; то се потвърждава дори днес в нашето всекидневие. И за да го разберем, не е необходимо нищо друго, освен да се замислим над онова дело, което от прастари времена до наши дни - в епохата на информатиката, както и преди изобретяването на типографията и много преди появата на писменността - е било и продължава да бъде първостепенен и несъмнено най-значим продукт на всяко общество и култура: имам предвид езика.