Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Византия" на Николай Табаков

27 Октомври 2015 / 14:10:39  GRReporter
2778 прочитания

Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова.

Николай Табаков е роден през 1956 г. в Мандрица, Ивайловградско. Завършва специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Понастоящем ръководи издателска къща „Анубис“. Автор е на два сборника с разкази – „Да рисуваш по водата“ (1991) и „На всички местоимения“ (2004), както и на романите „Изгубеното поколение“ (1994), „Пинокио“ (2001), „Романът Ес“ (2007), „Няма да е все така“ (удостоен с престижната литературна награда за роман на 2009 г. на Съюза на българските писатели), „Да“ (2011) и на романа за деца „Малката принцеса“.

Романът „Византия“ е втората книга от поредицата „Срещу времето“ на издателство „Изток-Запад“, с водещ редактор проф. Георги Каприев.

Историята

Истински дълбокият смисъл от заниманията ни с история, струва ми се, се крие в това, че изучавайки света на хора, живели по друга мяра и според друга система от ценности, казано с други думи, на хора с различни от нашите светогледни реакции, ние придобиваме необходимата критична дистанция, „външния поглед“ спрямо основанията на собствения ни живот, които са за нас толкова самоочевидни и които толкова органично моделират жизненото ни поведение, че сме изкушени да ги припознаем като естествено присъщи на самата човешка природа и валидни за всяко място и за всяко време. Погледът откъм „другото и различното“ разколебава нашата самоувереност, нарушава невинния ни предрефлексивен покой, а с това ни поставя не просто в автентична философска ситуация, но и изобщо в положението на сериозно размишляващи човешки същества

 

Цочо Бояджиев

 

Глава първа

НЕЩО НИ ПРЕЧИ

Понякога си представям живота така: летя под звездите свободен като птица, безтегловен дори. Над мен вятърът тананика „Апасионата“ и разпилява косите ми, а цялата вселена ухае на жасмин или на прах за пране „Ариел“, по избор. (Ризата бяла, а перчемът ветровит.) Естествено, в моя полет няма и следа от гравитация – тази древна болест на човечеството, тази вечна спънка, златната ни раница, невидимата камилска гърбица. Тя, досадницата, е изчезнала завинаги и аз се рея из облаците като искра от комин. Като сажда. И може би от разстоянието, може би от призрачната светлина, може би от усещането за полет светът под краката ми изглежда чист и прекрасен, дори не се виждат язвите по нашата мила планета. Вижда се само далечната светлина на новия ден. Зелената ябълка на утрото. И над нея трепери звезда.

Тези представи се появяват предимно нощем.

Представяте ли си?

Но сега отново е ден, няма никакви зелени ябълки и трепкащи звезди, а на перваза на прозореца ми е кацнало познатото врабче, което на шега наричам Свирчо. Перушината му е мръсна и сива, а в човката си разбойникът държи муха, сякаш иска да ми покаже утринния си лов, да се похвали. Муха! Много красива гледка, няма що.

Иначе аз съм обикновен представител на Homo sapiens, живея на последния етаж в жилищен блок, облицован с червени кахлени тухли, и оттук, от високото, се виждат назъбените покриви на града София.

Назъбените.

Покриви.

Казвам се Павел Пелев и нарочно не споменавам бащиното си име, защото не го харесвам. Не ми звучи добре, а аз имам особено отношение към символиката на думите. Ако е за работа, аз и баща си не харесвам, но и това не е важно. Няма

 

да съм нито първият, нито последният, който не харесва поне единия от родителите си. Баща ми... Боже, баща ми!

Не, ще говоря за него, колкото и да ми е неприятно!

Така и така съм се засилил, пък и няма да е честно към повествованието, ако не спомена мимоходом, че той (предполагам, против волята си) се е сдобил (в някаква опушена селска черквичка) със звучното име (хайде сега) Христос.

Знам, разбира се, че някога е било модерно да се кръщават децата на разни герои от войни, на вождове, светци и всякаква друга паплач, но да кръстиш детето си на името Господне, извинявайте, си е жив мазохизъм. Първо – защото децата са особено чувствителни към различията и най-вероятно в училище са го разпъвали на кръст всеки ден. И второ – Христос си е задължаващо именце, откъдето и да го погледнеш, и детето, оборудвано по такъв несмислен начин, има два пътя пред себе си. Единият е ясен. Правиш се на Господ цял живот и от това си печелиш само неприятности. Другият е по-вероятен. Загърбваш името, отсвирваш неговите – как да ги наречем? – обязаности и отрязваш завинаги християнството от живота си.

Каква ирония, нали?

Да те кръстят Христос.

За добро или за лошо обаче името, пардон – имената, нямаха никакво значение за баща ми. Той просто не им обръщаше внимание. Неговият път отдавна бе напуснал коловозите на съществуващите религии, мисля, че изповядваше единствено вярата в собственото си „аз“. Но как само я изповядваше! Категорично, безпрекословно, без капчица колебание. Защото баща ми не само че не бе отдаден на никакво вероизповедание, тоест липсваха му напълно етични спирачки от рода на Десетте Божи заповеди, но беше упорит като осел, атеист като Тома и прагматичен като фотографически апарат. Черно, бяло. Мое, твое.

И аз, аз, аз!

Категории: Византия роман откъс Николай Табаков
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus