Галерия

1

От последвалия кратък разговор между двамата разбрахме, че в момента кир Ставру не беше тук. Извикали го спешно «горе, на хижата» да оправя повредена от скорошната буря мобилна антена.

Освен хотелиер и фермер, кир Старвос беше и търсен механик-електротехник, управител на малка фирма, която обслужваше околността. Съпругата му не се наемаше да каже със сигурност дали ще се забави много и Янис предложи направо да се изкачим догоре и да го посетим на работния му обект. Каза, че не било далече. Вървяло се около половин час до билото.

Като запален планинар, Мартин веднага се съгласи. Мирела обаче се размрънка, че не била с подходящи обувки. Моите платненки също не бяха съвсем за планински туризъм, но идеята ми хареса. Защо пък не? Служебното ни пътуване ставаше все по-забавно.

      Стигнахме до голям стар кестен. В кухия му ствол местните се бяха сетили да прокарат чешма. Водата течеше от чучур във формата на копито, сякаш израстнало от кората на самото дърво. Янис каза, че може да се пие и ние се възползвахме на драго сърце.

      По-нататък пътеката продължаваше още по равно, сред разкошна зеленина, с живописна гледка към надвисналите скални зъбери в далечината. Мартин крачеше бодро начело на малката ни група и с желанието да се покаже вещ в историята, взе да обяснява:

-     В древните легенди много се споменава за остров Тасос. Ето и Янис ще потвърди, че точно тука сирените са омаяли моряците на Одисей. Пак тук Зевс е отвлякъл Европа.

      Усмихнах се. Доколкото си спомнях от ученото някога, преобразеният като бик Зевс отвеждаше Европа на остров Крит, а брат й Тасос, отказвайки се да я търси, се заселваше някъде из тукашните планини. Все пак си замълчах, защото - подробностите настрана, сред шарените сенки наоколо разказът на Марто звучеше завладяващо. Дотолкова, че аз самата вече очаквах някое митично създание да се покаже всеки момент от храстите.

И наистина! Зад завоя ни посрещна проточено гласовито мучене. Щом наближихме, от гората бавно излезе угоено бяло-сиво теле с кръгли космати уши и две големи ярко жълти ушни марки. Поспряхме се развеселени, застана и то по средата на пътеката, ококори се срещу нас, тръсна глава и пак ревна с все сила. Генчо взе да го плаши с викове и ръкомахане, Марто, Мира и Сандра започнаха да го пъдят, а малкият Стефи го замери с няколко камъчета. Накрая Янис отиде до него, потупа го по гърба и то се поотмести настрана.

-     Защо мучи по нас? – mопита учудено Стефи.

Мартин бащински погали детето по шапката.

-     Защото гората е негова и не иска натрапници!

      Телето ни проследи с критичен кравешки поглед, докато отминахме. След известно време се обърнахме да го видим пак, но то беше изчезнало така тайнствено, както се и появи. Постепенно започна да се губи и приказната атмосфера, колкото по-нагоре се изкачвахме. Теренът стана по-стръмен, дърветата оредяха и по пътеката се откриха широки слънчеви петна.

       След табелата с надпис «Υψάριο»[16] започваше отсечка, доста разбита от току-що пресъхнало наводнение. Стъпвахме по ронлив чакъл и оголени камъни, докато стигнахме няколко зейнали под отнесената настилка големи каменни плочи, препречени с изровени жилави корени. Отчаяно се опитвах да следвам Марто, който прекрачваше по две от тях наведнъж и не преставаше ентусиазирано да ни подканя като по-пишман туристи.

      Е, тая канара вече не можех да я прескоча! Генчо и Мирела се справиха някак, но аз още умувах откъде да се покатеря. Това нещо нямаше ли начин да се заобиколи?!

      Онези двамата най-после се сетиха да се обърнат.

-     Хайде, – викна Мира. – не е трудно! Почти сме горе!

-     Абе, моме, - рече Генчо – с`а, как да се върна да ти помагам... Я, пробвай да минеш от лявата страна? Ние оттам по-лесно се качихме.

      До тях се спря и Иво. Реши да съветва и той:

-     По-добре отдясно. По-нататък има борче. Можеш да се хванеш за него. Стигаш ли го?

      Не, не го стигах. Тогава чух зад гърба си:

-     Правилно казват. Оттук е по-лесно.

      Така се бях съсредоточила в катеренето, че изобщо не забелязах кога Янис ме беше настигнал. До преди малко го гледах как помагаше на изоставащите Сандра и Стефи.

Той с лекота мина покрай мен, изкачи се на следващата плоча и ми подаде ръка.

-     Хайде, няма страшно, хвани се!

       Не само, че се хванах, ами направо сграбчих ръката му. Стъпих обаче леко накриво, залитнах и не разбрах как се озовах в неговата прегръдка.

Главата ми се замая, сърцето ми сякаш искаше да се качи в гърлото, но парещата топлина на тялото му и деликатният аромат на градински чай, който се излъчваше от него, набързо ме накараха да дойда на себе си.

Той внимателно ме пусна, отдръпна се и зад него последователно се мярнаха изопнатото лице на Иво, лукаво светналите очи на Генчо и пребледнелите бузи на Мирела.

-     Да ги настигнем, хайде! – каза спокойно Янис. – Можеш ли сама?

-     Мисля, че вече да... – отговорих аз, наблюдавайки отражението си в черните стъкла на слънчевите му очила.