Галерия

1

Ибрахим беше мълчалив, само работеше. Златото, което имаше, разтопяваше на огнището в кухнята, обръщаше наопаки масите и ги пробиваше, а след това изливаше златото в тези дупки, като запушваше с восък отворите им, за да не се виждат. Поставяше скъпоценните камъни в малки кесийки, като преценяваше къде може да ги сложи, за да ги скрие, показваше едно по едно тези места на Фатма. Ако нещо им се случеше, или ако станеше нещо с него, те щяха да са от полза за Фатма. Не знаеше къде ще отидат и какво ще работи там. Турция току-що беше излязла от войната. Кой имаше пари, че да си поръчва бижута, да купува злато? Сега се ядосваше, че не може да върши земеделска работа. „Навсякъде това, което се нарича земя, храни човека”, казваше той, „колко пари струва да имаш чували със злато, като няма кой да го купи?”

Често отиваше да види Азизе. Беше бременна. Не беше ясно къде ще роди. Ако пътуването им се проточеше, това щеше да стане в Турция, но ако станеше по-скоро – в Крит, а най-лошото беше да роди по време на пътуването. От страх Азизе и мъжът й не знаеха какво е сън. Фатма и Ибрахим казваха, че е Божа работа, но това не намаляваше тревогата им.

Азизе често събираше дюшеците, денковете, готвеше се за бебето, беше принудена да прави нови денкове, за да може да прибере и плетените дрешки. „Само то единствено няма да познава тези места”, тюхкаше се тя за детето. Ибрахим си спомняше думите на баща си и искаше детето да се роди в Турция. Каза това и на Фатма. “Лошо ли е, там където се родиш, там и да умреш”, каза той.

Така беше, а и тяхната съдба беше такава. Обща ли беше съдбата на толкова много хора, родени и живяли на тази земя? Ибрахим смяташе, че всеки раб божи има различна съдба. А какво беше станало с тях, че всички имаха една и съща съдба?

Ибрахим не говореше, не разказваше. После се връщаше на нещата, от които нямаше изход и размишляваше върху тях. Гърлото и стомахът му изгаряха, сякаш беше изпил отрова, цялото му тяло пулсираше като вена.

Жените ги беше обхванала манията да чистят. В домовете на критските мюсюлмани, жените, младите момичета, дори и момиченцата чистеха като полудели, търкаха с пясък, донесен с хиляди трудности от крайбрежието, вратите, прозорците, подовете, дори и оградите на дворовете, метяха, триеха и почистваха дори и дънерите на дърветата.

 Като свършиха с къщите, дойде ред на гробищата. Със същата страст ги четкаха, търкаха, изтръгваха с нокти, когато кърпите се късаха, разпаряха полите на антериите си и продължаваха.

За направеното на едно място, веднага се разчуваше и на други места, и там се правеше същото.Чистенето се прехвърли от Ханя в Суда, оттам в Ретимнон и Кандия. Докато Крит се готвеше за зимата, снежните планини отдавна бяха станали бели, вятърът издухваше дори и най-малката прашинка, а проливните дъждове измиваха и почистваха навсякъде. Тези, които заминаваха, се състезаваха с природата и водеха борба да оставят след себе си един съвършено чист Крит, измит от праха, мърсотията и калта. Те искаха да забравят тази мъка и да си мислят, че тя въобще не е съществувала като щастливите хора, които са сложили ухаещо бельо върху розовата си плът след дълга, мъчителна болест, след като са оставили кървавите корички от раните в топлата баня. Мъчеха се да направят от красотата на Крит мехлем за техните рани. Но правейки това, те се привързваха още повече към него и раздялата ставаше още по-тежка. Защото човек обича своята земя, както обича своите чеда, безусловно и безрезервно.

През тези дни пристигнаха и прословутите комисии. Говореше се, че от тях имало почти по всички крайбрежни градове, имало дори и в Гърция, били създадени подобни и в Турция. Комисиите щели да ги натоварят на корабите тук, а тези в Турция да ги посрещнат там. Сега щели да опишат имуществото им и този опис да предоставят на Съветите на старейшините, а те от своя страна да го предадат на комисиите. За имотите, които трябвало да бъдат оценени: толкова жълтици за 30 дюнюма маслинови гори, два дюкяна и една къща правят толкова жълтици. Освен това комисиите щели да кажат местата, където щяха да се заселят. Щеше да се отиде там, където те разпределят. Ако пък си решил да отидеш на друго място, отиди, но нямаше да можеш да получиш в Турция нищо срещу имота си. Те научиха за всички тези неща от хората в комисиите, те им бяха казали какво трябва да направят.

 Бяха стриктни, търпеливи хора, които познаваха ситуацията. Те казваха, че размяната на население всеки момент ще започне и се стараеха бързо да се справят с нещата. Сред тях имаше такива, които говореха гръцки, но понякога беше трудно да разберат какво им говорят. Когато критияните казваха „нива”, те казваха „земя”, а когато казваха „обработваема земя”, те записваха „маслинови градини”. По това време Съветите на старейшините имаха много работа. Чуваше се, че се давали и пари на ръка. Едно място се оценяваше за две къщи, а маслинови градини от тридесет дюнюма, ставаха сто и тридесет дюнюма.

Подобен случай беше станал пред очите на Ибрахим, като човекът и този от Съвета на старейшините трудно се отърваха от разправа с него. След това Калионджузаде, който се страхуваше да не стане някой инцидент, беше отстранил Ибрахим от комисиите и го беше помолил да помага на хората, които се редяха на опашките за Червения полумесец. Деликатно му беше казал, че ще имат голяма нужда от него, тъй като знаеше, макар и малко турски, а тези от комисиите съвсем не разбирали гръцки. Помоли настоятелно Ибрахим да не му „скърши хатъра”, като го убеди, че това щеше да бъде най– добрият начин да се помогне на тези бедни хора, които месеци наред бяха по улиците.

Ибрахим не му скърши хатъра. Излизаше сутрин рано от къщи, подреждаше хората на опашките, наблюдаваше дали всеки беше ял три пъти на ден, слагаше в скута си децата и ги хранеше с лъжичка.