Галерия

1

“Какво ли не е успял да направи този беден народ, та няма да могат и нас ли да приемат?”

Словото на Азиз бей, не повлия добре на хората, както той се надяваше. Никой не се успокои. Дори може да се каже, че никак не им повлия добре. В умовете им се беше загнездила мисълта, че дори и трудно, Анкара ще успее с тази работа и тогава оставаше болката от раздялата с това, което щяха да оставят след себе си. Сякаш телата им бяха парализирани. Ако едни ръце се движеха, други висяха от раменете надолу, ако някои китки мърдаха, други стояха вдървени. Тези, които издишваха дима от наргилето, стояха на една маса с тези, които се бяха вкаменили. Те гледаха, без да се поглеждат един друг.

Дните минаваха, времето беше изпълнено с починали хора. Тези, които се бяха стекли в градовете, умираха, независимо дали беше зима, пролет или лято. А тези, които не можаха да дойдат в градовете, работеха, за да си набавят продукти със страх, че ще бъдат изгонени от селата и от домовете си. Събираха всичко, което намираха, засяваха и жънеха много повече от преди.

През пролетта на 1923 година дърветата бяха нацъфтяли много повече от други години. Козите раждаха едно след друго, миризмата на сирене и на кисело мляко се разнасяше навсякъде в планината. Реколтата от жито беше много добра, като никога до сега. Хладните дъждове, които миеха маслиновите дървета през есента, правеха маслините бързо да узряват. Зехтинът беше обилен, тъмен и ароматен, такъв, какъвто не бяха виждали никога досега. Крит беше красив и плодороден като охранена кобила, която храни в своя корем малко жребче с писани очи, като изумрудено зелените треви след дъжд, като рошковите, от чиито шушулки капе мед, като цветето жасмин, което омайва със своето ухание, преди още да е цъфнало. Този, който го погледнеше, който спреше погледа си на него поне веднъж, навлажнявайки устни, протягаше ръка към Крит. Островът смело му предлагаше своето диво, копнеещо и невинно тяло. Неговата девственост караше сърцето на човек да се свива.

В средата на месец октомври нещата доста се активизираха. Гръцките власти разгласиха всички Анкарски съобщения и преди те да бъдат разбрани и асимилирани, уведомяваха за нови. Обстановката напомняше на бурно море. С всяка нова вест, която чуеха, то се надигаше с вълни, блъскани от буен вятър. Точно когато утихваха, на хоризонта се появяваше друга буря, тя се издигаше пред критските турци и ги запращаше в планините и в камъните.

Всяко нещо се развиваше с главозамайваща бързина, не смогваха нито да го разберат, нито да го направят. Малко след като бяха научили, че ще бъде създадено Министерство по въпросите на размяната на население и жилищното строителство, дойде вестта, че вече е било създадено. Когато бяха загубили надежда, казвайки си „не, няма да успеят”, законите за министерството излязоха един след друг и бяха вече сложени пред тях. Като излязоха законите стана ясно, че трябва да дойдат много пари. Още отсега изглеждаше, че това ще бъде непосилно. Всеки ден отваряха очи с нов въпрос, а в следващите часове лягаха и ставаха с други въпроси. Тревогата „Как ще си тръгнем” приключваше към обяд с думите: „С кораби, по море”. Въпросът „какво ще стане с имотите ни” намираше решение след обяд с отговор за оценката на комисиите за оценка на имотите, страхът “няма да имаме къде да се подслоним” се разрешаваше в късните часове на нощта с изречението: „там щяли да ни дадат къщи в зависимост от оценката, дадена от комисиите.”

Дори и да мислеха за трудностите, с които щяха да се сблъскат, никой не можеше да даде отговор на този въпрос. Това, че имотите им се обезценяваха в тези времена, че имотите тук нямаха да отговарят на стойността на имотите там, въпросът за пътуването, болните и възрастните и това, че не знаеха една турска дума, както и това, че въздухът и водата на „онези места” ще им се види странен, всички тези въпроси тежаха като огромен товар на раменете им и ги смазваха.

Всички изпаднаха в паника, когато чуха за епидемията от чума в Солун. Паниката от новината, че турците в Кавала били изхвърлени от домовете им, премина в гняв, а гневът в тъга.

Ислямското дружество се мъчеше да регулира живота, но тъй като все повече губеше сили, нямаше много полза за мюсюлманската общност. Дори стана така, че Ислямското дружество не можеше вече да служи за нищо. Животът упорито се превръщаше в бъркотия и в борба с бедността. Интересно, бяха свикнали с това.

Но този път земята се изплъзваше под краката им или те не можеха да се задържат на нито едно място и оставаха под развалините и там агонизирайки, умираха. Дори и да имаше някой, който чуваше гласовете и виковете им, които идваха от всяко едно място, никой нямаше сили да се притече на помощ. Те живееха заедно със страха, болката, смъртта и трагедията.

Ибрахим взе в дома си едно семейство от Кадана. Дадоха им долния етаж. Имаха едно малко момиченце. Беше болно, много кашляше. Фатма и майката на момиченцето Кадрийе ханъм се суетяха около детето. Не можаха да го спасят. След този случай Кадрийе ханъм остана безмълвна. Каквото и да правеха, жената не издаваше нито звук. Долният етаж потъна в тишина. Понякога Фатма се тревожеше, слизаше на долния етаж, без да издаде и звук, казвайки: „само нещо да не се е случило” и поглеждаше. Те си седяха ей-така. В стаята нищо не се виждаше от дима от тютюна, който човекът пушеше.

Ибрахим излизаше всеки ден от дома си.Улиците и дюкяните се пълнеха с хора, които бяха притеснени „да не би да има нещо ново и да не са разбрали”. При Абдала игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. Мъжете се страхуваха от това, което им минаваше през ума, често говореха, за да не мислят за тези неща, считаха, че ако млъкнат, ще им се случи друга беля.