Галерия

1

– Джони Вайсмюлер е първият човек в киното изиграл Тарзан. Едновременно с това и олимпийски шампион по плуване... Беше кумирът на нашата младост... Например, на кого от сегашните можем да го оприличим...

– На Клуни?

– Не, някой по-енергичен.

– Том Круз?

– Оф, оставете го това хилещо се същество...

– Брад Пит?

– Хмм... Не, и той не.

– Арнолд?

– Този, който сега е губернатор ли?

– Да...

– Може би... Да! Той беше нашият Арнолд... Хем привлекателен, хем атлетичен... И понеже нямаше много алтернативи, всички момичета припадаха по него...

– Но не и вие.

– Не, моят фаворит винаги е бил Брад Пит.

– А, трябваше да се досетя.

– Шегата настрана, с Алдо се срещнахме няколко сутрини на закуска и с него се почувствах много спокойна... Спокойствието сякаш се вливаше от неговия дух в моя. До него ми се струваше, че няма нищо нередно в този свят, че всичко е идеално и перфектно. Освен това, рецитираше стихове на Рилке. Дори по онова време това си беше голям талант. Запозната ли сте с Рилке?

– На дъжд прилича самотата, вечер от моретата издига се...

– Знаете го...

– Госпожо Розела, не съм чак толкова за подценяване.

– Ще го имам предвид.

– Ако обичате.

– Алдо всяка сутрин ми рецитираше по едно ново стихотворение. Питам ви: какво може да направи човек пред някого, който декламира сутрин стихове на Рилке?

– Ако имате предвид днешните момичета, може да се прозяват, например.

– И тогава не беше по-различно, бъдете сигурна. Предполагам, че този факт оказа влияние за приятното му прекарване с мен.

– И той ли учеше?

– Да. Сефарадски евреин, дошъл от Истанбул да учи медицина. Беше седем години по-голям от мен. Както казах, беше зрял, нежен и умееше да изслушва... Човек до него не се чувстваше като украшение?

– И вие се влюбихте.

– Това беше нещо повече от любов... В дълбините на душата си чувствах много силна привързаност към Алдо... Той беше моят баща, син, най-добрият ми приятел и по-голям брат... Винаги внушаваше доверие. Животът до него беше спокоен.

– Много ми се иска да го бях познавала?

– Бъдете сигурна, щеше много да ви хареса.

– Веднага ли се оженихте?

– Алдо не беше решителен младеж, както можете да предположите... И понеже и аз не се решавах да направя първата крачка, нещата между нас се развиха много бавно и предпазливо. Най-сетне една пролетна утрин ми предложи да се разходим с лодка по реката. След едночасово гребане и празни приказки, той толкова се беше уморил, че много се уплаших да не би да припадне, преди да ми е предложил... Добре, че най-накрая успя...След това семейството ми известно време се колеба, разбира се. Сигурно знаете, че ние ашкеназките евреи сме малко по-различни от истанбулските сефаради. Всъщност, разликата не е много значителна, но баща ми е имал вече един-двама кандидати за зет. Искал е да ме омъжи за един германски евреин – инженер, който му напомнял за собствената му младост... Поради тази причина им отне малко време да свикнат с мисълта за истанбулски зет. Разбира се, в крайна сметка достойният и зрял вид на милия ми Алдо също оказа влияние.

– Значи баща ви се е навил.

– Тоест, искате да кажете, че се е убедил ли?

– Точно така.

– Ах, скъпа Зелда, направо се появи като ангел спасител. Гърлата ни бяха пресъхнали. Така и не опитахте запарения чай, мадмоазел.

– Не обичам чай, госпожо Розела. Действа ми на нервите.

– Цигари?

– Пуша, но много рядко...

– Бъдете спокойна, тук можете да пушите. За човек в моето състояние димът от няколко изпушени цигари, вече не от значение.

– Не говорете така.

– Наистина, права сте. Няма смисъл да се превръщам в стара кукумявка. В това чекмедже трябва да има карамфилови цигари, si vous voulez, ако искате.

– Благодаря. Всъщност цигарите ме карат да се чувствам зле.

– Вие ви се свят ли?

– Не, по-различно е. Всъщност и аз не мога да си го обясня. При това не съм виждала на друг да се случва. Като пуша, започва да ме стяга под лъжичката. Обхваща ме едно чувство за вина и паника. Глупаво е.

– Може би при Фройд можем да намерим обяснение за това.

– Ох, моля ви, и без това в последните години станах маниак на тема Фройд.

– Маниак...

– Тоест, ходих на сума психолози.

– Не искате ли да споделите?

– Не сега, госпожо Розела... Може би някой друг ден.

– Добре... За какво говорихме?

– Убеждавахте баща си?

– Да, сватбата ни беше много хубава... Сутринта, вървейки по Курфюрстендам, сякаш летях. Дори Алдо беше развълнуван като дете... Имаше някои разногласия между роднините му от Истанбул и моите. Особено за избора на музика. Но както казах, беше един откраднат от живота миг. Дори новите роднини, които в началото не се понасяха, в края на вечерта се прегръщаха и целуваха. Накратко, бяхме щастливи и смятахме, че ще останем вечно така.

– Не останахте ли?

– Ja, leider, да, за съжаление... Не можахме.

– А какво се случи?

– Всичко в този живот е относително, госпожице...

– Тоест?

– Преди да чуете продължението и вие трябва да разкажете нещо. Не може разговорът да се води едностранно.

– ?...

– Да, слушам.

– Опитвате се да ме притиснете в ъгъла ли?

– Не, хубаво би било да разкажете нещо за себе си. Иначе ще започна да се съмнявам, че заприличвам на откачена старица.

– Не обичам да говоря за себе си, госпожо Розела.

– Защо така?

– Освен това няма какво да разкажа...

– Всеки си има своя история, мила Пелин... Но щом като Зелда се показа на вратата с таблата с лекарства, значи стана късно. Вие най-добре си помислете. Моето предложение е много ясно: ако дойдете следващия път с вашия свят в джоба, ще чуете продължението на моята история.

– Имате търговски нюх, госпожо Розела.