Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Един мъж" на Ориана Фалачи

05 Февруари 2016 / 11:02:00  GRReporter
14360 прочитания

   Всичко свърши, когато един глас прошепна: „Стигнахме”, и около нас се отвори малка пролука, шофьорът спря, някой свали ковчега, който, повдигнат на раменете на носачите, започна да напредва много бавно през един неочаквано отворил се коридор, сред ледена тишина. Внезапно октоподът беше спрял да вие, вече не се извиваше и не напираше. Въпреки това беше там. Някои от пипалата му бяха изпреварили фургона, притиснат като в клещи, в гробището и около него гъмжеше от десетки хиляди души, но безмълвни. Вътре бяха закрили всяка надгробна плоча, всеки камък, изпълваха всяка алея, всяка пътека, скупчваха се около всеки кипарис и всеки паметник, но безмълвни. И в тази ледена тишина, през този коридор, който се разтваряше ням, за да ни пропусне и пак ням се затваряше зад нас, вървяха към изкопа, който не се виждаше, но после се показа. Тесен, дълбок трап, който зейваше под краката ми. Олюлях се. Някой ме хвана, вдигна ме, остави ме до оградката на съседния гроб, заравянето започна. Но по краищата на трапа октоподът беше издигнал стена от тела, и за да те спуснат както трябваше да бъдеш спуснат, с глава откъм кръста, и с крака към алеята, трябваше да завъртят ковчега. Стената обаче, здрава като камък, не можеше да бъде поместена, напразно гробарите даваха наставления: „Назад, отстъпете назад!”, и така те спуснаха както си беше- с глава откъм алеята и с крака на мястото, където щяха да сложат кръста. Единственият покойник, доколкото ми е известно, с кръст откъм краката. След това, когато ти вече се намираше на дъното на трапа, незнайно от коя пролука изникна Първосвещеникът с лилавата си копринена мантия и със златата си, с огърлията си от сапфири, смарагди и рубини. Помпозен и заклинателен, вдигна свещеническия си жезъл, за да ти даде божия благословия, но падна веднага презглава в трапа, счупвяйки стъкления капак и стоварвайки се върху гърдите ти. Остана така в продължение на няколко секунди, почервенял от срам и смешен, да си събира одеждите, да се суети в търсене на опора, за да се измъкне оттам, след това го извадиха и обиден изчезна, забравяйки за божията благословия. Паднаха върху теб първите шепи пръст. Паднаха глухо и безшумно, но въпреки това октоподът ги чу. Една бърза тръпка го разтърси като токов удар, тишината се наруши, разчупвайки се в апокалиптично безредие. Някои викаха: „Не е мъртъв, Алекос не е мъртъв!”, други крещяха думи, които не различавах, но впоследствие разбрах, и една от тях беше моето име, а друга беше заповедта: „Пиши за това, разкажи го, пиши!”, и докато буците падаха вече с лопати, като удари с чук по душата ми, покривайки лека полека мраморната статуя, горчивата и насмешлива усмивка, докато знамената се вееха на излишно червени вълни, воят се надигна наново- неспирен, натрапчив, помитайки всеки друг звук, скандирайки голямата лъжа: „Zei, zei, zei! Жив е, жив е, жив е!”.

   Издържах, докато трапът не беше запълнен и не се превърна в пирамида от увехнали венци, от цветя, които допълнително запарваха въздуха, след което избягах. Стига с лъжите, с организираните или импровизирани събирания, с временната и закъсняла обич, с болката и гнева, траещи само ден и толкова. Но колкото повече бягах и отказвах да го приема, толкова повече проклетият вой ме преследваше с ехото на спомените, на съмненията, на надеждата, като ме утешаваше и не ми даваше мира, също както тиктакането на часовник без стрелки. „Жив е, жив е. Жив е, жив е. Жив е, жив е!”. И дори след като октоподът те беше забравил, превръщайки се отново в стадо, което ходи накъдето му каже този, който командва, който обещава и който заплашва, и дори след като твоето поражение се беше кристализирало във формата на вечен триумф за този, който управлява,  който обещава и който заплашва, воят не спираше- призрак, прилепнал по стените на мозъка ми, сгушен между гънките на съвестта ми, неудържим, дори ако му се противопоставях с логика или здрав разум или цинизъм. Така че в един момент започнах да си казвам, че може би е истина. А ако не беше истина, трябваше да се направи нещо, за да изглежда или да се превърне в истина.

*****

   И така, вървейки ту по ясни, ту по забулени в мъгла пътища, понякога свободни за преминаване, понякога препречени от трънаци и лиани- двете лица на живота, без които той не би съществувал- минавайки отново по познати ми вече пътеки, защото ги бяхме прокарали заедно, или по почти непознати, защото ги познавах предимно от случките, които ми беше разказал, се отправих в търсене на твоята приказка. Обичайната приказка за героя, който се сражава сам, стъпкан, обруган, неразбран. Обичайната история за човека, който отказва да се подчини на църквите, на страховете, на модите, на идеологическите схеми, на абсолютните принципи, откъдето и да произтичат, в какъвто и цвят да са облечени, и за човека, който проповядва свобода. Обичайната трагедия на личността, която не се приспособява, не се примирява, която мисли със собствената си глава, и поради тази причина загива, жертва на всички. Ето я, а ти мой единствен възможен събеседнико, лежиш там под земята, докато часовникът без стрелки отмерва хода на паметта.

 

ЧАСТ ПЪРВА

ГЛАВА  I

Категории: Откъсроман Един мъж Ориана Фалачи
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus