Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Един мъж" на Ориана Фалачи

05 Февруари 2016 / 11:02:00  GRReporter
14361 прочитания

   Изведнъж се чу страшен шум като от експлозия, вратите на централния вход поддадоха и октоподът нахлу вътре, кипейки, диплейки своите струи лава. Нададоха се уплашени крясъци, викове за помощ, и кратерът се сви във водовъртеж, който ме преобърна върху ковчега ти и ме затисна под абсурдната си тежест, и потънах в мрака, в който едва се различаваше сянката на бледото ти изпито лице, на скръстените на гърдите ти ръце и блясъка на пръстена. Под мен катафалката се олюляваше, а стъкленият капак скърцаше. Малко оставаше и щеше да се пръсне на парчета, както се опасявах. „Назад, животни, да го изядете ли искате?”, извика някой. И след това: „Към фургона, бързо, към фургона!”. Абсурдната тежест олекна, през един процеп проникна лъч светлина, шестима доброволци се хвърлиха във водовъртежа и повдигнаха ковчега, за да го занесат на сигурно място навън, минавайки през един страничен изход, за да стигнат до фургона, заклещен пред стълбището. Но звярът вече беше неконтролируем и когато забеляза изложения труп, съвсем видим под крехкия прозрачен щит, обезумя. Сякаш воят вече не му беше достатъчен и сега искаше да те изяде, наежи се целият и се нахвърли върху носачите, които притиснати в клопката му, не можеха да помръднат нито напред, нито назад и се олюляваха, подхлъзваха се и умоляваха: „Дайте път, моля, дайте път!”. Върху раменете им ковчегът се издигаше и спускаше, клатушкаше се като сал, подмятан от бурното море, запращайки те насам-натам, на моменти преобръщайки те, така че аз напразно се опитвах да пробия път с лакти и ритници, и ужасена от мисълта, че шестимата мъже ще загубят равновесие, че ще те оставят на озверялата лудост, крещях отчаяно: „Внимавай Алекос, внимавай!”. Беше се образувал и поток, който ни завличаше в посока, противоположна на фургона, така че вместо да се приближаваме към него, ние се отдалечавахме все повече. Измина цяла вечност, преди ковчегът да се добере до него, да бъде захвърлен напреки, за да не се губи време, и преди да успеят да затворят вратата му и да попречат на хищническите лапи, които искаха да я отворят отново- всичко това на фона на яростна борба с тъпчещи крака и дращещи нокти; мина много време преди да успея, пълзейки покрай едната страна на фургона, сантиметър по сантиметър, да седна до парализирания от паника шофьор, който се опасяваше, че това е само началото. Защото сега трябваше да се стигне до гробището.

   Това безкрайно пътуване, с ковчега, захвърлен напреки и с тялото ти, варварски изложено на показ, като артикул във витрина, един вид провокативна и курвенска покана: „Гледай, но не пипай!”. Този безконечен кошмар, във фургона, който заклещен от лавата, не помръдваше и, ако спечелеше метър преднина, веднага го губеше. Трябва да ни е отнело три часа да изминем разстояние, за което при нормални обстоятелства са достатъчни десет минути: улица „Митрополеос”, улица „Отонос”, улица „Амалия”, улица „Диаку”, улица „Анапавсеос”. Полицаите, които трябваше да съпровождат планираното шествие, се бяха разпръснали веднага в навалицата от тела, повечето от тях биваха ранени или бити; младежите, които бяха натоварени със задачата да гарантират обществения ред, бяха пометени незабавно, от няколко десетки представители бяха останали не повече от пет-шест корабокрушенци, покрити със синини и изправени като щит пред разбитите на парчета прозорци. Това се вижда и на направените отвисоко снимки, на които фургонът представлява едва забележимо петънце, което се губи във водовъртежа на една компактна маса- окото на урагана, главата на октопода. По никакъв начин не беше възможно да се откъснем от него- до такава степен беше прилепнал, че не можеше вече да се установи на коя улица се намираме или на какво разстояние сме от гробището. И като че ли това не стигаше, ами валеше и дъжд от цветя, които спускайки се по предното стъкло, образуваха тъмна завеса и падаше мрак, подобен на онзи, който ме беше погребал под себе си в храма, когато бях преобърната върху катафалката. От време на време завесата се разкъсваше, дарявайки ми малко светлина, и тогава виждах неща, които предизвикваха у мен въпроси, сред които се губех и на които не можех да дам отговор: нима беше възможно да са се пробудили изведнъж, ненадейно, нима беше възможно да  не се държат вече като стадо, което ходи накъдето му каже този, който командва, който обещава и който заплашва? Ами ако отново ги бяха изпратили, ако отново ги бяха събрали, за благото на някой лешояд, искащ да извлече полза от твоята смърт? Виждах обаче и неща, които заличаваха съмненията ми и стопляха сърцето ми. Гроздове от хора, които висяха по уличните лампи и по дърветата, които преливаха от прозорците и первазите, които бяха накацали по покривите, по ръбовете на стрехите, сгушени като птици. Една  жена плачеше и плачейки, ме умоляваше: „Не плачи!”. Друга се вайкаше и в отчаянието си ми крещеше: „Кураж!”. Един младеж с разкъсана риза, пробивайки си път през мравуняка от хора, ми подаваше някаква твоя тетрадка от времето на гимназията, със сигурност представляваща за него ценна реликва, и казваше: „Давам я на теб!”. Една старица развяваше забрадка и хлипаше: „Сбогом, дете мое, сбогом!”. Двама селяни с побелели бради и черни шапки, бяха коленичили на асфалта пред фургона, държаха вдигната сребърна икона и нареждаха: „Моли се за нас, моли се за нас!”. Фургонът замалко да ги прегази, хората ги обиждаха, „Отдръпнете се, тъпаци, отдръпнете се!”, а те стояха там на асфалта и държаха сребърната икона.

Категории: Откъсроман Един мъж Ориана Фалачи
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus