Галерия

1

   В продължение на един безкраен миг, дълъг милион години, не се случи нищо. След това тъпанчетата ти бяха оглушени от един рязък и зловещ тътен, и избухна лавина от камъни, вдигна се облак от сив прах. Само един облак, само един тътен. Беше избухнала само едната мина. Нима беше възможно? Ощипа се, невярващ. Но нямаше време да се зарадваш, че си останал невредим, защото мигновено си даде сметка, че си жив, защото си се провалил. Брониран автомобил, който избухва във въздуха, издава много по-силен шум, вдига много по-гъст облак и не само камъни се разхвърчават наоколо. Следователно какво не се беше получило? Зарядът, моментът, преброяването kilia ena, kilia dio, kilia tria, или съдбата? Едната трета от десетата от секундата, съдбата. Но защо втората мина не беше избухнала? Не беше свързал добре жицата ли? Не беше задействал добре детонатора ли? Или проблемът беше в захарта, в играта със захарта: „Дали ще е достатъчно сладко, да добавим още една лъжичка!”? Задаваше си тези въпроси, докато тичаше. Почти несъзнателно, след като се беше ощипал недоумяващ, се беше втурнал надолу по склона и сега тичаше ли тичаше, подтикнат от един единствен импулс: да стигнеш до морето, да се хвърлиш в него, да изчезнеш във водата, да живееш. Да живееш! Изведнъж морето се озова под краката ти, обгърна тялото ти, което потъваше в ледената вода, докато мислено си повтаряше „наистина е ледена”, и в един момент стана толкова ледена, че трябваше да излезеш обратно на повърхността. Възползва се от случая да погледнеш към пътя, където полицаите тичаха с пистолети в ръка, и гледката те притесни: пое въздух в дробовете си, потопи се под водата и продължи да плуваш. Плуваше уверено и енергично, винаги си бил шампион, но морето беше по-бурно отколкото си мислеше, едно много силно течение те запращаше към брега, вместо към лодката: отново изплува на повърхността, за да си поемеш въздух. Погледна полицаите за втори път, за да провериш дали не идват към теб. Не, всички се втурваха в посока към убежището под моста, не те бяха видели, можеше да продължиш спокойно. Дявол да го вземе това течение, ако не беше то! И това задъхване. Беше се задъхал. От време на време трябваше да спираш и да си поемаш дъх, губейки ценно време. Какви вълни! Чуй само какви вълни! Една яростна вълна те запрати в скалите и ти се вкопчи зашеметен в една издатина. Колко време беше изминало, докато си стоял вкопчен там, зашеметен и в неведение за последствията? Какви бяха последствията от тази непредвидена пауза, ти стана ясно едва в мига, когато тревожният ти поглед потърси моторната лодка. Беше им казал да изчакат точно пет минути, нито минута повече. Дори им го беше казал грубо, за да схванат добре: „Това е заповед!”. След като петте минути изтечаха, естествено че щяха да си тръгнат. Трябваше да наваксаш, незабавно. Да наваксаш, излизайки от водата и отправяйки се пеша към заливчето, където лодката беше спряла. Със сигурност щяха да те забележат и да те изчакат. Излезе от водата, с голямо усилие. Започна да бягаш както преди, прегънат на две, по скалите, които тук бяха остри, при всяка крачка нова рана, нова силна болка, но пък за сметка на това се приближаваше към заливчето със значителна бързина. Още петдесет метра, още трийсет и щеше да можеш да им извикаш: „Ето ме! Идвам, изчакайте ме, идвам!”. После щеше да скочиш във водата, да поплуваш малко, и те щяха да те пресрещнат. Трийсет метра. Двайсет. Десет: „Ето ме! Идвам, изчакайте ме, идвам, изчакайте ме!”. Моторната лодка потегли. Отправи се навътре в морето и си отиде.