Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис

14 Януари 2016 / 09:01:13  GRReporter
2140 прочитания

Никос Казандзакис е може би най-известният гръцки автор в чужбина. Романът му „Алексис Зорбас“ става световен бестселър след филмирането му от Михалис Какоянис („Зорба Гъркът“). Следват и романите „Христос отново разпнат“, „Свобода или смърт“, „Последното изкушение“, „Рапорт пред Ел Греко“, които стават световно известни. Преди няколко седмици ви представихме и откъс от друг роман на Казандзакис - “Капитан Михалис”.

            Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова.

 

Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах.

През живота ми мои най-големи благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Ако обаче бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, бих се ограничил вероятно на трима-четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас.

Първият бе за мен ясното, блестящо око — като слънчевия диск, — което осветява със спасителното си сияние всичко; Бергсон ме избави от неразрешими философски терзания, които ме измъчваха през ранната ми младост; Ницше ме обогати с нови терзания и ме научи да превръщам нещастието, огорчението, неувереността в гордост; а Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта.

Ако би трябвало днес да избера измежду всички хора някого за свой духовен водач, „гуру“, както го наричат индусите, „старец“, както го наричат монасите в Света гора, сигурно щях да избера Зорбас.

Защото той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който в миг се стрелва високо и улавя храната си, онази, съзидателна, всекидневно обновяваща се простота да вижда винаги нещата сякаш за първи път и да придава девственост на вечните обикновени елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверена ръка, младо сърце, смелост да се подиграва със собствената си душа сякаш в него имаше някаква друга, по-голяма от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните моменти избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине и сриваше всички прегради — морал, религия, отечество, — които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.

Когато помисля с каква храна са ме тъпкали толкова години книгите и учителите, за да наситя една изгладняла душа, и с какъв лъвски ум ме нахрани Зорбас за няколко месеца, с мъка успявам да сдържа гнева и огорчението си. По една случайност животът ми отиде на халос — много късно срещнах този „старец“ и онова, което все още можеше да се спаси в мен, беше вече незначително. Големият поврат, цялостната промяна на фронта, „възпламеняването“ и „обновлението“ не станаха. Беше вече много късно. И така, Зорбас, вместо да стане за мен един висок, повелителен образец на живот, изпадна дотам, че се превърна, уви, в литературна тема, та да надраскам още доста коли хартия.

Тази жалка привилегия — да правиш от живота изкуство, се оказва гибелна за множество хищни души. Защото намирайки по този начин изход, силната страст се измъква от гърдите и душата бива облекчена, не се разпалва вече, не чувствува вече нужда да се бори тяло с тяло, като се намесва пряко в живота и деятелността — а се радва, когато вижда как силната й страст се разтапя във въздуха като колелце от дим.

И не само се радва, но се и гордее с това; смята, че върши някакво високо дело, като превръща този мимолетен неповторим миг — единствения, който в безкрая на времето има плът и кръв — уж във вечен. И така, Зорбас, този изтъкан само от плът и кости човек, се превърна в ръцете ми в мастило и хартия. Без да желая това — напротив, аз дори исках тъкмо обратното, — в мен отдавна започна да кристализира митът за Зорбас. В глъбините на душата ми започна тайнствената преработка; отначало някакво звучно вълнение, една трескава наслада и тревога, сякаш в кръвта ми беше проникнало чуждо тяло и организмът ми се мъчеше да го надвие и унищожи, като го асимилира. И около това ядро започнаха да се въртят думите, да го обграждат и да го хранят като зародиш. Избистряха се мъглявите спомени, изплуваха потъналите в забрава радости и скърби, преместваше се в някаква по-лека атмосфера животът, превръщаше се Зорбас в приказка.

Не знаех още каква форма да придам на тази приказка за Зорбас: роман, песен, заплетен фантастичен разказ на Шехерезада или сухо, кратко да възпроизведа разговорите си с него някъде из критското крайбрежие, където живяхме известно време — копаехме и търсехме уж лигнит. И двамата знаехме много добре, че този практичен повод беше само прах в очите на хората; ние гледахме час по-скоро да залезе слънцето, да си отидат работниците, та да се проснем и двамата на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от сухото критско вино и да подхванем приказките.

Аз повечето пъти не говорех: какво може да каже един „интелигент“ на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, вълците, комитите, „Света София“, лигнита, магнезита, жените, бога, отечеството и смъртта — и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, той скачаше прав върху едрия крайбрежен чакъл и почваше да играе хоро.

Як, строен, кокалест, с отметната назад глава, със съвсем кръгли, малки като на птица очи, той подскачаше и крещеше и тупаше с широките си ходила край брега, и пръскаше със солена вода лицето ми.

Категории: Откъс роман Алексис Зорбас Никос Казандзакис Зорба Гъркът
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus