Галерия

1

Историята за „интелектуалеца“ схванах много по-късно. Когато ни я разказваше баба, тя не намираше кой знае какъв отзвук. Първо на първо, баба не беше в състояние да ни обясни какво значи думата „интелектуалец“, просто беше невъзможно да ни обясни. Пробваше с „човек на перото“, а ние питахме „какво перо?“.

Интелектуалеца викаха на Никодимос, слабичък младеж на двадесет и четири, двадесет и пет години, с хлътнали страни, който работеше в чифлика. Останалите ратаи му бяха лепнали този прякор заради очилата, които носеше. По онова време очилата бяха рядкост в Кипър, още повече пък за работник, при това земеделец. Никодимос беше от Карпаси, най-бедния край на острова. И не беше никакъв интелектуалец. Силно вродено късогледство имаше човекът.

Когато дойде в чифлика да търси работа, го посъветваха да не се явява с очила пред Батистас.

– Ако те види, че си с очила, няма да те вземе.

– Че какво пречат очилата? – чудеше се той.

– И питаш! Ако си ратай, пречат, че и оттатък.

Никодимос се вслуша в съвета и, ще не ще, почна да си крие очилата, щом разбереше, че Батистас се приближава. Другите го взимаха на подбив и час по час му подвикваха:

– Интелектуалецо, очилата! Идва началството!

От бързане да ги прибере в джоба, той ги хващаше с изцапаните си ръце и после не можеше да вижда през тях.

Мина, не мина време и отговорникът подшушна цялата история на Батистас. Отгоре на всичкото, за да предвари някой евентуален доброжелател, каза, че Интелектуалеца не става за работа.

– Не фела, господарю.

– Защо го нарече „интелектуалец“? – попита Батистас.

– Така му викат, зарад очилата. Не е лошо. Не се сърди.

На другата сутрин Батистас отиде да потърси Никодимос. Младежът го видя отдалеч, останалите също му дадоха знак и очилата бяха скрити.

Батистас се приближи.

– Сложи си очилата! – каза му. – Защо си без тях?

Интелектуалеца се стъписа. Как така защо е без тях? Мигар го беше виждал другояче? Огледа останалите работници, сякаш търсеше предателя, огледа ги с болка, сякаш им казваше: „Защо го направихте?“.

– Сложи си очилата! – повтори Батистас.

Момчето бавно извади очилата от джоба и плахо ги намести на носа си.

– А така! – каза Батистас. – И като се умориш, ще спираш работа и ще си почиваш. А ако беше дошъл отначалото с очилата, можеше отговорник да те направя. Тоя прякор искаш ли го?

– Не ми пречи – отвърна боязливо Никодимос с тих, далечен и сподавен глас.

– Не му пречи – потвърдиха и останалите.

*

Баба ни разказваше също и за разни необясними странности на господаря. Често пъти например, когато валяло като из ведро, излизал навън и се радвал на дъжда. Протягал длани да го улови, отварял уста да го вкуси и се прибирал мокър до кости.

– Да не отиде зян дъждът – казвал. – Живинка е. Да не рече, че е дошъл, пък сме се изпокрили по къщите.

Баба недоумявала. Как така щял да отиде зян дъждът? Ами нивите, дето се напоявали? (– Какви ниви, бабо? Теб е търсел пороят, нас е търсел).

Когато започнах да пиша, си спомних думите на господаря и се опитах да ги превърна в стих на езика, на който ни ги бе предала баба[5]:

Дори да потекат реки,

ако вземем да се плашим,

ако все треперим да не се наквасим,

защо тогава да вали?

– Оригинална идея – каза ми един приятел.

– Патриархална – отвърнах.

– Патриархална ли?

*

Най-забележителният епизод, който придаваше още по-голяма мистичност на личността на Батистас (ако изобщо ставаше дума за мистика), бе неговата смърт. Разправят, че вечерта, преди да си отиде, събрал деца, внуци и правнуци и им казал:

– Утре умирам.

Стреснали се.

– Какви ги говориш, господарю? Да спи зло под камък.

– Утре умирам – повторил непоколебимо Батистас. – Казвам ви го, за да не се уплашите.

Разговарял до късно с тях, давал напътствия за чифлика. А рано призори взел една черга, излязъл, олюлявайки се, навън, постлал я на земята, легнал като за следобедна дрямка в горещ августовски ден и умрял.

Всичко станало толкова театрално, че малките деца, които се събрали наоколо, били готови да се хванат за ръце и да запеят („Балонът се надува...“).

Нещо подобно се случило и на погребението. Пред ковчега, пред поповете и хоругвите се строили и тръгнали децата с тяхната неизменна веселост. Погребалните песни се смесили незнайно с какво и зазвучали по друг начин, а хоругвите се превърнали в знамена и хвърчила.

Поповете се възмущавали.

– Това погребение ли е? Защо въобще са ни викнали? Да бяха го опели внуците и правнуците.

Впрочем Батистас усетил, че краят му наближава не просто в навечерието на смъртта си, а много преди това. Петнайсет дни по-рано поканил в чифлика всичките си длъжници – дребни земевладелци и работници, една сюрия хора. Дошли уплашени и се скупчили в пруста.

Батистас донесъл голяма кожена кесия, пълна с разписки, и почнал да ги вади една по една. Бръквал в кесията и ги вадел като орехи.

– Янис Никола.

– Да, господарю.

– Можеш ли да се издължиш до две седмици?

– Ами, господарю, как да ти кажа...

– Без много приказки. Ще отговаряте с „да“ или „не“.

– Не, господарю.

– Нищо. Не мога да чакам повече. Вземи си разписката!

– Костис Калатас.

– Да, господарю.

– Можеш ли да се издължиш до две седмици?

– Не, господарю.

– Нищо. Вземи си разписката!

– Димитрис Подинас.

– Да, господарю.

– Можеш ли да се издължиш до две седмици?

– Не, господарю.

– Нищо. Вземи си разписката!

Така върнал всички разписки на втрещените длъжници.

– Хайде друм сега и друг път да си правите по-добре сметката!

Един от мъжете обаче отговорил утвърдително на въпроса на Батистас.

– Можеш ли да се издължиш до две седмици?

– Мога, господарю.