Галерия

1

– Господ събирач. Търкулнало се гърнето...

И така прякорът „Кършиснага“ се сдоби с множествено число:

– Кършиснаги!

Подхвърляха също:

– Да не вземе сега да тури и на магарето подкови на токове!

Даже скоропоговорка съчиниха (пази Боже да попадне човек в устата на хора без работа):

Кльощава кокона на кокили клето копитно не пита

как крака ще преплита с пет педи петала на копита!

Под грижите на Катинго (грижи като за невръстно, лелеяно дете, което години си чакал и все не е идвало) магарето полека-лека се съживи, укрепна, възвърна формите си, кокалите на хълбоците му се скриха и се отказаха да пробиват кожата, природата размисли. Катинго не страдаше, че не може и тя да възвърне старите си форми (защото все някога ще да е имала форми, защото всичко на тоя свят има форми до време), и нямаше търпение да свърши работа, за да излезе на разходка с магаренцето си. Крачеха заедно като приятели, които се държат за ръка на връщане от училище. Никога не й мина през ум да го яхне.

– Вижте, Катинго и магарето й!

Не казваха „Катинго с магарето си“, а винаги „Катинго и магарето й“, за да я поставят наравно с добичето и да й се подиграят. И за да не остане никакво съмнение, поздравяваха в множествено число:

– Здравейте!

В онова множествено число, с което човек можеше да си навлече големи неприятности, ако речеше да го употреби спрямо някого, който язди или води магаре. Особено пък ако поздравът вървеше с обръщение като „момчета“ или пък „господа“:

– Привет, момчета! Здравейте, господа!

Тоя род закачки бяха и все още са сред най-опасните, особено по селата, почти толкова опасни, колкото да си изпиеш кафето в някое кафене и да обърнеш чашката с дъното нагоре. Разправят, че било все едно да направиш неприлично предложение на кафеджията. Разказваха ми веднъж един случай с младеж и девойка от Лимасол, курортисти в Маратаса, които обърнали чашките да си гледат на кафе. Кафеджията, мъж като канара с мустаци до ушите, се опитал да запази самообладание и с привидно безразличие се оправдал пред редовните посетители под формата на шега:

– Щом и девойчето катурна филджана, няма да го правим въпрос!

Клиентите се посмели от сърце и макар да давали вид, че ще подминат случая без коментари, решили да му скроят номер. Наговорили се с младежа и на следващия ден го пратили сам в кафенето.

Кафеджията го изгледал под око. Ами ако е дошъл пак да му прави предложение? Ами ако наистина имал такива намерения? Спогледал се с редовните клиенти, сякаш искал да им каже:

– Вие сте ми свидетели!

Младежът си изпил кротко кафето и най-спокойно обърнал чашката с дъното нагоре. Кафеджията побеснял, почервенял, позеленял, хвърлил гневен поглед към момчето, огледал и останалите, които наблюдавали с интерес. Слава Богу, по едно време се сетил, че туристите трябва да се коткат, за да не им ги откраднат онези от Солия. Махнал пренебрежително към младежа:

– Вижте го, молим ви се!

И взел да остроумничи:

– Знаете ли вица за Аслан Ходжа? Един ден Аслан Ходжа се разхождал из пазара с едно хубаво младо момче на раменете си, а то викало колкото му глас държи: „Прелъстих Аслан Ходжа!“. Ходжата вместо да реагира, кротко повтарял: „Който има очи, вижда!“.

В случая с Катинго обаче нещата стояха другояче. Тя се радваше и на „и“-то, и на множественото число.

– Бяха го хвърлили да мре, а аз го съживих! – хвалеше се.

Бедата обаче не закъсня. Появи се един ден Янис Вракас, бившият стопанин на магарето, и взе да твърди, че не го е изоставил. Загубил го. Донесе и документ от мухтарина, който доказваше, че е негово.

Катинго плака, моли се, вика:

– Лъжеш! Беше го захвърлил, а аз го прибрах горкото.

Ала напразно. Взеха й го.

– Ще ти върна каквото си похарчила по него – каза й Вракас.

– Не ща пари. Халал да са му! Не съм ги харчила по тебе, че да ми ги връщаш. Искам си магаренцето.

Сайбията обаче беше безмилостен. Безмилостен ли? Катинго бе твърдо решена да не отстъпва. Разбра, че Вракас работи в чифлика и отиде. Падна в краката на Батистас. Разказа му всичко открай докрай.

– Господарю, ти баща, ти майка. Аз без магаренцето си умирам.

Батистас я изслуша, свъсил вежди, и не каза нито дума. Повика Вракас.

– Колко искаш за магарето?

– Ама, господарю...

– Кажи колко искаш и да не съм те видял повече пред очите си! Нямаш място в чифлика.

Вракас се сащиса. Замисли се, че ще остане без работа, че ще загуби Батистас завинаги, и наведе глава.

– Нищо не искам, господарю. Ще й го върна магарето, щом такава е волята ти. Нека го вземе, макар да съм в правото си.

– Не си в правото си! И ако пак проимаш магаре за хвърляне, да го доведеш в чифлика да си изкара старините, а не да го зарязваш по деретата. Разбра ли? Пък да дойдеш и ти, като одъртееш!

Катинго, изглежда, бе добила кураж да се обърне към Батистас и поради факта, че всички, на които им се бяха народили в повече я котенца, я кученца, а не искаха да ги задържат, идваха да ги оставят в чифлика.

– Да ги туриш в една торба и да ги занесеш в Свети Мемнон!

Там ги приемаха с охота. Не се налагаше да ги подхвърлят скришом по нощите пред портата на милостив и добродушен съсед, а после да се правят на ударени:

– Кой пак ги е захвърлил?

– Знам ли? Не видях.

В чифлика се предаваха като на отговорно пазене.

– Донесох едни кутрета.

Единствената разлика бе, че стопаните не искаха разписка!

Така имението гъмжеше от кучета и котки, които следваха Батистас като свита по време на разходките му.

А в езика на народа се появяваха нови сравнения:

– Какво си ги насъбрал като котаците на Батистас?

*