В наши дни, разполагайки с все повече начини за регистриране на информация и съхраняване на отминали събития – камери, микрофони, компютри – ние сме податливи на комфорта и лукса да ги забравяме по-бързо. Скачаме от едно на друго с увереността, че някой друг държи сметка за нещата. Това не само успива паметта, но прави все по-трудно и възпроизвеждането и предаването на дадена случка. Така, докато привидно общуваме с по-голяма лекота и повече, ние се затрудняваме да опишем нещата със емоционалния заряд и точността на по-възрастните. Чекмеджетата ни са пълни с непробрана по приоритети информация, значимото съжителства редом с незначителното, защото никой не е седнал да я сортира и подреди, и спомените се трупат безразборно и необработени.
Човешката памет притежава естествената тенденция да кодифицира, тоест да йерархизира и оценява информацията, изхвърляйки излишното и запазвайки същественото. Това не може да свърши вместо нас никаква снимка и никакъв твърд диск. Така се стига до разтакане на нещата, разпростираме се нашироко, обърквайки важното с незначителното и общуването се затлачва. Казват, че един образ притежава силата на хиляди думи, но ако думите отсъстват, снимката е просто един непонятен, и в крайна сметка неосмислен образ върху хартия. Тъй като за добро или за лошо, продължаваме да мислим с думи. Все още.
Какви други качества, освен талант, трябва да притежава писателят (или творецът въобще)?
„Талантът” е твърде подлежащо на оспорване понятие, тъй като неговото проявление до голяма степен зависи от условията и конюнктурата. Потенциално най-великият писател би могъл да умре без никога да разбере, че е можел да пише, по  простата причина, че например се е родил в планинско село в Трансилвания през 1367. Отварям скоба: Това е добра идея и за разказ!
Тоест, ако заобиколим трудно проходимата и твърде популистки-популярна тема за таланта, ще видим, че само талант не е достатъчен за сътворяването на едно завършено произведение. Творчеството изисква голямо съсредоточаване, както и един вид себеотричане от егото, така че творбата да доминира над творческия „аз”. Само така тя ще придобие автономност и себедостатъчност, тоест, ще изглежда така сякаш винаги е съществувала там някъде, а човекът на изкуството просто се е натъкнал на нея. Концентрирането върху един обект извън тяхното собствено аз е трудно за мнозина даровити хора на изкуството, не само заради нарцисизма, (тъй като и него го има), а и защото тяхното аз е източникът на образите, „експерименталното животинче” на емоциите. Вярно е, че хората на изкуството преживяват по-интензивно света и са по-подвластни на доброто и лошото от окръжаващата среда, тъй като това е част от работата им. Но след това те трябва да умъртвят „морското свинче” на емоциите и да влязат в работилницата, за да се занимаят вече не със себе си, а с творбата.
И за да използвам една аналогия от скулптурата: На гръцки казваме, че една скулптурна творба трябва да бъде „περίβλεπτο”, което означава „да стои, да се вижда, да изглежда еднакво добре от какъвто и зрителен ъгъл да я погледне човек”, не само фронтално или странично. В това е и големият принос на древногръцката скулптура. По подобен начин, една творба на писаното слово трябва да се отдели, да се изтръгне от своя творец и да застане самостоятелно в пространството, изглеждайки правилно осъразмерена от всеки зрителен ъгъл, както и да бъде погледната; без подпори и пояснения. Всичко трябва да бъде оправдано, обяснено и мотивирано от самата творба и вътре в нея. Сякаш от край време е съществувала там, а писателят, като археолог, я е откопал от пръстта.
Това, според мен, е най-голямото качество за един писател, способността да се отдалечава от себе си, от егото си, за да открие произведението си.
В разговора ти спомена, че писателят – както в Швеция – би трябвало да пише усамотен в една колиба, а не да изразходва себе си в ПР-а на изпразнено от творчески смисъл общуване и проекти за собственото си изтъкване. Доколко необходимо за писателя е уединението?