Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

В търсене на изгубения Пловдивски рай

31 Май 2014 / 09:05:29  GRReporter
3331 прочитания

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter
В Пловдивския университет гостува за литературна среща гръцката писателка с пловдивски корени Теофано Калояни. Преводачката Здравка Михайлова представи изданието на сборника с разкази на Калояни „Смъртта на рицаря Челано и други  истории” (изд. Сиела, 2013). Книгата е посветена на родената през 1906 в Пловдив и починала през 1975 в Солун баба на авторката (на която е кръстена), „с надеждата, че тя ще го научи”. Корицата на българското издание е илюстрирано с изображение на рицаря Челано и свитата му, нарисувани от авторката.
     Теофано Калояни не само къта в паметта си, но и възкресява в предговора на книгата, написан специално за българското издание, разказите на своята пловдивска баба и четирите й сестри, всички те - покръстени еврейки, преселили се от царска Русия : „…от малка непрекъснато слушах за онова вълшебно място – Филипуполи - с файтоните, танцовите забави, братовчедките й от Одеса, летуванията във Варна, софрите, годежите, чеизите от френска дантела, охолството и добруването. Всичко хубаво беше там и тогава, а всички неприятности – тук и сега”. Сестри Тахчиеви, вече приели като истински ревностни прозелити гръцкото име Ставру (на гръцки „ставрос” означава кръст), не обсъждат несгодите и войните, а следобедната си разходка… „Така научих”, пише Калояни, за „нашия дом” на тепето с римския амфитеатър, за къщата с извити стрехи и тавански помещения с призраци, за прадядото евреин - търговец на платове, който завел жена си Олга на международното изложение в Париж през 1900-та година, но в последна сметка така и не се качили на Айфеловата кула и Олга му натяквала това чак до сетния му ден; за уроците по френски – вече напълно забравени, за първите подстрижки каре и роклите със смъкната талия.”
В отзива си за книгата във вестник „Култура” българският литературен критик Марин Бодаков пише: „Малката Калояни дочува от съседната стая изкусните спомени на своята баба и нейните сестри от началото на света – и ги превръща в митове, апокрифи, жития, сказания, приказки... Светото писание оживява през очите на едно учудено и мъдро дете. Бихме могли да прочетем новелата „Смъртта на Рицаря Челано” и като препратка към Бенджамин Бътън на Фицджералд – в смъртта героят получава възможността да изживее дните си наобратно, поправяйки три грешки. За да установи горчиво, че той, владетел и убиец, ще остане в паметта на човечеството не с друго, а само като образ от фреската на безсмъртния Джото. „Важните мъртъвци, като Дуковете, Папите и Меценатите, се открояват на техните погребения. Ала значимите живи биват погребвани неофициално, като понякога възкръсват след изминаването на няколко години. И оттам нататък стават неопровержими”, пише Калояни.
В „Смъртта на рицаря Челано”, вдъхновен от едноименната фреска на италианския художник Джото, неусетно са съчетани различни наративни жанрове: мит, приказка, хроника, сказание, притча. Езиковото въображение на авторката преплита радостта с неочаквана меланхолия, сътворявайки един причудлив свят, отрупан с всички дарове на приказното разказвачество (рицари, магьосници, царски синове, принцеси, богове, животни, които говорят, тератоморфни растения и картини, които оживяват, войни, жертвоприношения и поклонения), разказани с език, който  поднася ненадейни изненади.

    Теофано Калояни е родена през 1967 в Солун, но е расла в Швеция, където родителите й са емигранти по време на диктатурата на полковниците. След репатрирането на семейството тя следва консервация на произведения на изкуството, изучава византийска музика и скулптура, също така има вкус към палеографията. Днес живее в Атина, където се занимава с превод на художествена литература от шведски, норвежки и английски. Сменила е много професии – от византийско псалмопение и реставратор на икони до певица на песни в стила ребетика. Опитва се да пише само, когато не може да постъпи другояче. Досегашната й авторска биография доказва това: издала е малко на брой книги. Към литературния изказ се обръща на двайсетгодишна възраст с книгата „Смъртта на рицаря Челано” (изд. „Естия”, 1988), за която е отличена с наградата на Атинската Академия „Костас и Елени Уранис” (1991) за дебютиращ автор на проза. Сборникът й с разкази “Истории от Светото писание” (изд. “Океанида”, 2001) се появява тринайсет години след първата й книга. Литературната критика я окачествява като “дете-чудо”, поради младостта й и факта, че изящно си служи с гръцкия език, при все че до завръщането си в родината не е получила образование в гръцко училище.

За теб посещението в Пловдив беше един вид поклонническо пътуване на завръщане към корените. На срещата с публиката, на която представихме българското издание на разказите ти каза, че си „човек на миналото”. Какво имаше предвид?
Баща ми имаше обичая да казва, че хората (както и писателите) се делят основно на две категории: на хора на бъдещето и хора на миналото. Първите са очаровани, запленени от това, което предстои, планират го, очакват го и възлагат на него надеждите си; на прекрасните неща, които още не са се случили. Вторите, хората на миналото, изпитват непреодолимо притегляне към всичко старо, отколешно и едновремешно и са убедени, че правейки негови възстановки и давайки обяснение на вече случилото се, само тогава ще могат да разберат онова, което ще настъпи. Убедени са, че чудесата на миналото са много повече от онова, което знаем и осезаваме и че от нас зависи да ги открием. Виждат днешния и утрешния ден като продължение и следствие от вчерашния. Точно както хората на бъдещето се въодушевяват от новото и очакват утрешният ден да даде решения на проблемите в днешния, хората на миналото чувстват, че решенията са ни вече предоставени от отминалите дни, просто не сме били достатъчно наблюдателни, за да ги забележим. За тях това е новото: старото, което не са разпознали до днес. Заравянето дълбоко в спомените – техни и на други хора, е любимото им занимание, често пъти в ущърб на действителността и всекидневието. Това разграничаване е валидно малко или повече и за писателите. Има писатели на промяната и писатели на носталгията. „Единствено Омир е писал еднакво добре и в двата вида”, пак според думите на баща ми.
Какви истини си научила от пловдивската си баба Теофано, когато си раснала около нея в Солун? Могат ли понякога приказките да бъдат по-истински от действителността?
Баба ми беше практичен човек и от устата й не можеха да бъдат чути абстрактни мъдрости. Говореше –и постъпваше– с примери и алегорични истории, но твърде конкретни, със силно изявен анекдотичен характер, за да задържи вниманието на слушателя. В повечето случаи смяташе, че опитът е далеч за предпочитане пред наставленията. „Остави детето (мен) да се опари”, казваше тя, „иначе няма да се научи да се страхува от огъня и да му има уважението”. Когато имаше работа и не искаше да се мотая в краката й, взимаше един конец за бродиране, усукваше го колкото можеше повече и ми го даваше да го разплета. Едва след това отново имах право да проговоря: когато се справех с конеца. За да се науча на търпение, казваше тя. Така, аз грабвах конеца и бях погълната от това занимание с часове, без да продумам. В крайна сметка това на което си играехме, бе игра на мъдрост.
В същия смисъл, тоест, както конецът символизираше сложността и житейската заплетеност, която може да бъде разплетена единствено с търпение, приказките са форма на ”кондензирана” истина и мъдрост. Както конецът на баба ми – нещо привидно елементарно, всекидневно– представлява самия живот, така и приказката –нещо също просто и лесно за възприемане– представлява колективна мъдрост, уталожена и сигурна в себе си. Най-важните неща се казват с най-простите думи.
В разговора с пловдивската публика ти направи сравнение между паметта у по-старите хора и тази присъща на по-младите, технологично изкушени поколения, спря се на връзката  памет-образ-думи и фрагментарната личност на днешните млади. На какви мисли те навежда сравняването между по-старото поколение (това на устната памет) и на съвременното младо поколение на електронната информираност?
    Винаги съм имала чувството, че хората от старо време си спомнят повече от младите, защото паметта им е по-тренирана. На времето не са съществували толкова начини за съхраняване на спомените, колкото днес: например, не е имало фотографии (или са били рядкост, нещо, което само по себе си ги е превръщало в спомен: кога и по какъв повод са били направени, как са се озовали на дадено място уловените от фотообектива лица). В още по-стари времена, мнозина не са владеели четмо и писмо. Така че хората грижливо са съхранявали всичко в ума си, не са можели да „разтоварят” паметта си, подреждайки я върху хартия, в чекмедже, или в албум. Нека, впрочем, не забравяме, че преди да бъдат записани по нареждане на Пизистрат, през 6-ти век пр.н.е., Омировите епоси са представлявали устно поетично сказание и са били рецитирани  наизуст от рапсодите. А не става въпрос за кратки поеми… Този вид памет на някогашните хора може да не е била хронологично прецизна, но в нея е отразен опитът на цели поколения и отминали векове, понякога с доста изненадващи подробности. Например, баба ми от страна на баща ми, твърди, че нейното семейство – били са зидари – се е преселило от Епир в Одрин, за да „построят Голямата джамия”. Когато й казвам, че не е възможно, тъй като фактът на този градеж е много по-стар (Голямата джамия „Селимие” в Одрин е строена 1569-1575. Без време починалият султан Селим II успява да поръча нейното изграждане не в столицата на империята, а в любимия му град и първа престолнина на османците - Одрин. Джамията е шедьовър на ислямската архитектура и може би най-съвършеното творение на архитекта Синан), за да си го спомня с такава увереност, тя настоява на своето. Кой знае, може би аз не съм права…
В наши дни, разполагайки с все повече начини за регистриране на информация и съхраняване на отминали събития – камери, микрофони, компютри – ние сме податливи на комфорта и лукса да ги забравяме по-бързо. Скачаме от едно на друго с увереността, че някой друг държи сметка за нещата. Това не само успива паметта, но прави все по-трудно и възпроизвеждането и предаването на дадена случка. Така, докато привидно общуваме с по-голяма лекота и повече, ние се затрудняваме да опишем нещата със емоционалния заряд и точността на по-възрастните. Чекмеджетата ни са пълни с непробрана по приоритети информация, значимото съжителства редом с незначителното, защото никой не е седнал да я сортира и подреди, и спомените се трупат безразборно и необработени.
Човешката памет притежава естествената тенденция да кодифицира, тоест да йерархизира и оценява информацията, изхвърляйки излишното и запазвайки същественото. Това не може да свърши вместо нас никаква снимка и никакъв твърд диск. Така се стига до разтакане на нещата, разпростираме се нашироко, обърквайки важното с незначителното и общуването се затлачва. Казват, че един образ притежава силата на хиляди думи, но ако думите отсъстват, снимката е просто един непонятен, и в крайна сметка неосмислен образ върху хартия. Тъй като за добро или за лошо, продължаваме да мислим с думи. Все още.
Какви други качества, освен талант, трябва да притежава писателят (или творецът въобще)?
„Талантът” е твърде подлежащо на оспорване понятие, тъй като неговото проявление до голяма степен зависи от условията и конюнктурата. Потенциално най-великият писател би могъл да умре без никога да разбере, че е можел да пише, по  простата причина, че например се е родил в планинско село в Трансилвания през 1367. Отварям скоба: Това е добра идея и за разказ!
Тоест, ако заобиколим трудно проходимата и твърде популистки-популярна тема за таланта, ще видим, че само талант не е достатъчен за сътворяването на едно завършено произведение. Творчеството изисква голямо съсредоточаване, както и един вид себеотричане от егото, така че творбата да доминира над творческия „аз”. Само така тя ще придобие автономност и себедостатъчност, тоест, ще изглежда така сякаш винаги е съществувала там някъде, а човекът на изкуството просто се е натъкнал на нея. Концентрирането върху един обект извън тяхното собствено аз е трудно за мнозина даровити хора на изкуството, не само заради нарцисизма, (тъй като и него го има), а и защото тяхното аз е източникът на образите, „експерименталното животинче” на емоциите. Вярно е, че хората на изкуството преживяват по-интензивно света и са по-подвластни на доброто и лошото от окръжаващата среда, тъй като това е част от работата им. Но след това те трябва да умъртвят „морското свинче” на емоциите и да влязат в работилницата, за да се занимаят вече не със себе си, а с творбата.
И за да използвам една аналогия от скулптурата: На гръцки казваме, че една скулптурна творба трябва да бъде „περίβλεπτο”, което означава „да стои, да се вижда, да изглежда еднакво добре от какъвто и зрителен ъгъл да я погледне човек”, не само фронтално или странично. В това е и големият принос на древногръцката скулптура. По подобен начин, една творба на писаното слово трябва да се отдели, да се изтръгне от своя творец и да застане самостоятелно в пространството, изглеждайки правилно осъразмерена от всеки зрителен ъгъл, както и да бъде погледната; без подпори и пояснения. Всичко трябва да бъде оправдано, обяснено и мотивирано от самата творба и вътре в нея. Сякаш от край време е съществувала там, а писателят, като археолог, я е откопал от пръстта.
Това, според мен, е най-голямото качество за един писател, способността да се отдалечава от себе си, от егото си, за да открие произведението си.
В разговора ти спомена, че писателят – както в Швеция – би трябвало да пише усамотен в една колиба, а не да изразходва себе си в ПР-а на изпразнено от творчески смисъл общуване и проекти за собственото си изтъкване. Доколко необходимо за писателя е уединението?
Първо, начинът по който пише всеки писател е уникален и важи само за него. Част от неговата работа е да го открие. Все пак, повечето писатели се нуждаят от уединение, за да могат да се съсредоточат, за да могат да се вслушат във вътрешния глас, които едни наричат талант други вдъхновение, трети всеотдайност и посветеност. До известна степен самотата е необходима за всяко човешко занимание, изискващо съсредоточаване, не само за творческите. Хората на изкуството обаче, тъй като са много уязвими  към въздействията на окръжаващата ги среда - те буквално са сюнгери за всякакъв вид дразнители - се нуждаят от самота, за да могат да „филтрират” и преработят всички тези „нахътлвания”. Особено хората на словото са още по-изложени на окръжаващата среда, тъй като словото е преобладаващото средство  за общуване, нещо, което всички използват, като подразбиращо се от само себе си, нещо което не се случва с живописта или музиката. В съзнанието на писателя може с часове да отекват думи, които е чул при безцелни срещи, в резултат на което да не чува собствения си глас. Същото би си изпатил и един цигулар, класически музикант, ако се озове на рок концерт, само че той може да го избегне, ако желае, докато от словото, от думите около нас, не можем да се скрием. Затова колиба в гората със сигурност би била спасително решение за мнозина писатели. Необходимо условие обаче е да има и редки посещения в света на хората, защото глас, който чува само себе си, може да се превърне в монотонен и авторитарен. Въобще хората на изкуството трябва да бъдат селективни и внимателни относно начина и честотата, с която се излагат „на облъчването” на публиката. Защото при едно такова „свръхизлагане” има риск да изгубят онова, което по начало ги е направило желани и интересни: техния своеобразен глас.
     Веднъж, когато на шега си казала на десетгодишната си дъщеря, че си магьосница, тя повярвала и разказала това на децата в училище. Усещаш ли да те владеят магически сили, когато се потапяш в словото и го извайваш?
„Магът” за мен по принцип е шаман, същество с по-голяма степен на отъждествяване, проникновение и степен на сливане със заобикалящия ни свят. Както шаманът на изолираните племена се отъждествява с окръжаващото пространство, тоест, с природата, така и един „шаман” (или една магьосница) на думите трябва да се отъждествява със собственото си пространство, езика. Да се вслушва не само в смисъла на думите, но и в ритъма им, в диханието на изреченията, във вкуса на препинателните знаци. В този смисъл, на ритъма и на „леенето” на словото, бих отговорила утвърдително: да, понякога съм се усещала „магьосница”. Но не в смисъла на съдържанието на даден разказ, на това, което наричаме фабула. Там се превръщам в занаятчия, във водопроводчик на словото, който със своите инструменти се грижи историята да не прелее и да не удави читателя.
Другото магическо усещане на словото, да усещаш публиката грабната със затаен дъх да очаква продължението на историята, за съжаление няма връзка с писаното слово. Този вид магия, която е твърде подобна на силата на музиката, принадлежи изцяло на устните разказвачи, на разказвачите на приказки, които все по-рядко се срещат в нашата електронна епоха. В устното разказване на една история слушателят се наслаждава както на ритъма на словото, така и на пре-сътворяването отново и отново на историята, която всеки път се получава малко по-различна от предишния, но и на живото присъствие на публиката, затаила дъх. Магията на Шехерезада безспорно е по-завладяваща от магията на компютърната клавиатура.
Какво да се прави, понякога имам усещането, че съм се родила в грешна епоха. Преди триста години съм щяла да бъда истинска магьосница на думите, а може би и на други неща...

 

Категории: Теофано Калояни Смъртта на рицаря Челано Здравка Михайлова Пловдив евреи Солун литература
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus