Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

В търсене на изгубения Пловдивски рай

31 Май 2014 / 09:05:29  GRReporter
3339 прочитания

За теб посещението в Пловдив беше един вид поклонническо пътуване на завръщане към корените. На срещата с публиката, на която представихме българското издание на разказите ти каза, че си „човек на миналото”. Какво имаше предвид?
Баща ми имаше обичая да казва, че хората (както и писателите) се делят основно на две категории: на хора на бъдещето и хора на миналото. Първите са очаровани, запленени от това, което предстои, планират го, очакват го и възлагат на него надеждите си; на прекрасните неща, които още не са се случили. Вторите, хората на миналото, изпитват непреодолимо притегляне към всичко старо, отколешно и едновремешно и са убедени, че правейки негови възстановки и давайки обяснение на вече случилото се, само тогава ще могат да разберат онова, което ще настъпи. Убедени са, че чудесата на миналото са много повече от онова, което знаем и осезаваме и че от нас зависи да ги открием. Виждат днешния и утрешния ден като продължение и следствие от вчерашния. Точно както хората на бъдещето се въодушевяват от новото и очакват утрешният ден да даде решения на проблемите в днешния, хората на миналото чувстват, че решенията са ни вече предоставени от отминалите дни, просто не сме били достатъчно наблюдателни, за да ги забележим. За тях това е новото: старото, което не са разпознали до днес. Заравянето дълбоко в спомените – техни и на други хора, е любимото им занимание, често пъти в ущърб на действителността и всекидневието. Това разграничаване е валидно малко или повече и за писателите. Има писатели на промяната и писатели на носталгията. „Единствено Омир е писал еднакво добре и в двата вида”, пак според думите на баща ми.
Какви истини си научила от пловдивската си баба Теофано, когато си раснала около нея в Солун? Могат ли понякога приказките да бъдат по-истински от действителността?
Баба ми беше практичен човек и от устата й не можеха да бъдат чути абстрактни мъдрости. Говореше –и постъпваше– с примери и алегорични истории, но твърде конкретни, със силно изявен анекдотичен характер, за да задържи вниманието на слушателя. В повечето случаи смяташе, че опитът е далеч за предпочитане пред наставленията. „Остави детето (мен) да се опари”, казваше тя, „иначе няма да се научи да се страхува от огъня и да му има уважението”. Когато имаше работа и не искаше да се мотая в краката й, взимаше един конец за бродиране, усукваше го колкото можеше повече и ми го даваше да го разплета. Едва след това отново имах право да проговоря: когато се справех с конеца. За да се науча на търпение, казваше тя. Така, аз грабвах конеца и бях погълната от това занимание с часове, без да продумам. В крайна сметка това на което си играехме, бе игра на мъдрост.
В същия смисъл, тоест, както конецът символизираше сложността и житейската заплетеност, която може да бъде разплетена единствено с търпение, приказките са форма на ”кондензирана” истина и мъдрост. Както конецът на баба ми – нещо привидно елементарно, всекидневно– представлява самия живот, така и приказката –нещо също просто и лесно за възприемане– представлява колективна мъдрост, уталожена и сигурна в себе си. Най-важните неща се казват с най-простите думи.
В разговора с пловдивската публика ти направи сравнение между паметта у по-старите хора и тази присъща на по-младите, технологично изкушени поколения, спря се на връзката  памет-образ-думи и фрагментарната личност на днешните млади. На какви мисли те навежда сравняването между по-старото поколение (това на устната памет) и на съвременното младо поколение на електронната информираност?
    Винаги съм имала чувството, че хората от старо време си спомнят повече от младите, защото паметта им е по-тренирана. На времето не са съществували толкова начини за съхраняване на спомените, колкото днес: например, не е имало фотографии (или са били рядкост, нещо, което само по себе си ги е превръщало в спомен: кога и по какъв повод са били направени, как са се озовали на дадено място уловените от фотообектива лица). В още по-стари времена, мнозина не са владеели четмо и писмо. Така че хората грижливо са съхранявали всичко в ума си, не са можели да „разтоварят” паметта си, подреждайки я върху хартия, в чекмедже, или в албум. Нека, впрочем, не забравяме, че преди да бъдат записани по нареждане на Пизистрат, през 6-ти век пр.н.е., Омировите епоси са представлявали устно поетично сказание и са били рецитирани  наизуст от рапсодите. А не става въпрос за кратки поеми… Този вид памет на някогашните хора може да не е била хронологично прецизна, но в нея е отразен опитът на цели поколения и отминали векове, понякога с доста изненадващи подробности. Например, баба ми от страна на баща ми, твърди, че нейното семейство – били са зидари – се е преселило от Епир в Одрин, за да „построят Голямата джамия”. Когато й казвам, че не е възможно, тъй като фактът на този градеж е много по-стар (Голямата джамия „Селимие” в Одрин е строена 1569-1575. Без време починалият султан Селим II успява да поръча нейното изграждане не в столицата на империята, а в любимия му град и първа престолнина на османците - Одрин. Джамията е шедьовър на ислямската архитектура и може би най-съвършеното творение на архитекта Синан), за да си го спомня с такава увереност, тя настоява на своето. Кой знае, може би аз не съм права…

Категории: Теофано Калояни Смъртта на рицаря Челано Здравка Михайлова Пловдив евреи Солун литература
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus