Марина Николова

Първо бих искала да поговорим за новото представление, чиято премиера тази седмица бе в София – „Таблата”.То е от гръцки автор, как бе прието в София...

Премиерата беше във вторник, а в понеделник направихме пресконференцията. Имаше репортери от „Труд”, от „24 часа”. Купувам си на другия ден всички вестници и нито ред. И имам вече основателни съмнения, че умишлено не се обръща вече никакво внимание на отношенията в културната област – а това е най-прякото сътрудничество, което може да има между България и Гърция, и това е от години. И нищо не се променя, дори и след влизането на България в Европейския съюз. 

Понеже Вие сте в тези среди от доста години, какви са отношенията между двете сцени – гръцката и българската, между двете гилдии – как си приемат произведенията...

От десетилетия гръцка пиеса не се играла в България. Последната гръцка пиеса е преди 20-30 години с автор Яковос Камбанелис. Мога да ви разкажа накратко историята за отношенията между България и Гърция. През 70-те години един тукашен режисьор се запознава със Станислав Стратиев и прави две негови пиеси, една от които бе „Сако от велур”. После друг режисьор в Солун пък постави пиесата му „Рейс”. И докато не дойдох аз, Стратиев бе единственият български автор игран в Гърция. Абсолютно нищо друго не бе правено в тази сфера, въпреки че сме съседи. Не знам защо в България пък има едно насадено мнение, че в Гърция всичко е ретроградно, остаряло, неинтересно, което дълбоко не е вярно. И то по една много проста причина – само в Атина има над 150 театъра – е, не може всички пиеси да са лоши. Тук се правят много модерни неща, много интересни търсения... има млади хора, които завършиха в Лондон, в Ню Йорк. Искам да кажа, че едно такова сътрудничество ще бъде полезно и за двете страни. Аз с огромни усилия направих тук към 6-7 пиеси. Почти всички пиеси, които се играят тук, ги пренасям и в Кипър. Направих пиеси по Валери Петров, Христо Бойчев, Стефан Цанев – на неговата премиера дойде и президентът на Гърция за разлика от други българи, които трябваше да бъдат там, а миналата година направих превод на пиесата на Теодора Димова „Неда и кучетата”, която се игра в Солун. Но тук от страна на българите, никой не се интересува да дойде и да види. И гърците няколко пъти ме питаха „Добре де, ти сега ни предлагаш толкова български пиеси, а няма ли да направиш нещо за младите гръцки автори? ” Опитите ми бяха посрещнати навсякъде едва ли не със смях. Аз все пак имам контакти в София и като се върнах им предложих две разкошни пиеси – едната беше детска пиеса на Янис Карадзопулос и ми отказаха без да са я прочели. Аз съм като самотният мохикан на едно бойно поле. Всички си казват „тоя погърча и ни предлага тъпия гръцки театър”. Това е в общи линии мнението, но те не го познават този театър, не идват да го видят.

Тогава е доста смело да се решите да поставите тази пиеса – как ви дойде този ентусиазъм и откъде дойдоха средствата?

По повод на едно посещение на атинския кмет Какламанис, мен ме извика един човек на име Митко Герджиков, който е заместник кмет на София и бивш търговски представител на България в Гърция. Аз го познавам от Атина. И ми каза: „Дай да направим нещо, но нямаме много пари”. И аз намерих тази пиеса на един автор, който почина преди три години – Димитрис Кехаидис се казва, много е известен... Тази пиеса, която аз предложих е само за двама души и е много скромна като бюджет. Казва се „Таблата” – разкошна балканска комедия за двама мошеници, несретници, Остап Бендеровци, които докато играят табла се мъчат да измислят начин да станат богати. Но те са добри мошеници, накрая им симпатизираш на тия двамата, защото те не убиват, нито крадат, нито палят. Те просто разсъждават и в тези разсъждения има много хумор. И въпреки очевидния бойкот на пиесата – защото не може сериозен вестник да има две страници за Азис, а да няма десет реда, че утре ще има премиера... Но театър „Възраждане” – общинският театър, беше пълен, как го разбраха..., но за хубавото винаги има публика, в това съм се убедил. Ще дойдат сто души, които ще вкарат още двеста и т.н. Основното е, че двамата актьори - Валентин Танев и Валентин Балабанов, играха превъзходно. Аз и тук съм я гледал пиесата, но нашите играят много по-добре и защитават автора от сърце. Залата се превива от смях, приятно й е, хубаво й е. Говорим за здрав смях, а не за груби смешки, които рано или късно ще писнат на всички. Езикът е изчистен, ситуацията е смешна, играта е превъзходна, така че това ще има дълъг живот.

В коя от двете страни е по-улеснено финансирането на проекти от сферата на изкуството?