Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Житие на Исмаил Ферик паша” на Реа Галанаки

21 Август 2014 / 10:08:20  GRReporter
5134 прочитания

Реа Галанаки е една от най-награждаваните съвременни гръцки автори, удостоявана е два пъти с Държавната награда за литература, носител е на наградата “Уранис” на Атинската академия, както и на наградата “Никос Казандзакис” на община Ираклион в остров Крит и на наградата на читателите на Националния център на книгата в Гърция. Романът й “Житие на Исмаил Ферик паша” е преведен на български от Здравка Михайлова и е издаден от издателство “Лада” през 1998. Наскоро GRReporter ви представи писателката в ексклузивно интервю на Здравка Михайлова.
 Из “Житие на Исмаил Ферик паша”
Пътуването по море продължи с пътуване по река. Отсега нататък бе писано сладката вода да обгръща със своята кротост живота на момчето. Солеността на Либийско море, която бележеше на юг пътя на пленничеството, по-късно щеше да означава за него северната опасност на военните походи, като сложи завинаги знак за равенство между солта и мъката.
Момчето навлезе по течението на Нил, плавайки към столицата на новата страна, Кайро. Всеки път, когато преминаваше по същия речен маршрут, то не можеше да не сведе поглед до височината на някогашното си детско лице и да не види тогавашните първи образи. Променливостта на пейзажа, подобно отражение на душата му, оставяше у него впечатлението, че ръката му се смалява върху дръжката на ятагана. И при все че Исмаил Ферик паша от доста време знаеше, че същият този маршрут бе превърнал пътешествията на някогашни любовници в божествен дар, той никога не можа да открие дирята, оставена от техния щастлив кораб. Единствено лицето на майка му браздеше водата с усмивка, напомняща извивката на потънал полумесец. Тогава той чуваше ласкави думи на собствения си език, който заглушаваше любовните слова на александрийския диалект с палимпсест от носталгични гръцки чувства.
Корабът навлезе в египетската земя, която отдалеч изглеждаше като ивица плоска суша. Фелахи изтеглиха кораба с лодки до устието на Делтата, за да избегнат опасността от подводни рифове и го пуснаха по течението на реката. Изведнъж момчето чу арабска реч. За пръв път чуваше езика на своите господари, при все че дни наред той вече го заобикаляше. Щеше да мине време, преди то да реши, че всеки пейзаж налага свой език. Че ако езикът на един нов пейзаж отначало остава недостъпен, после той бързо се отключва от детайлите на картината. И че първата и последната представа говорят с еднакво обаяние, като поставят знак за равенство и между най-различните езици. Все още малко дете, то не можеше да устои на загадъчния чар на цветовете и меките линии.
Обработената земя отпускаше сковаността на завързаното му тяло и го приканваше да се търкулне върху коприната на тревата, изнемощял от блаженство: дотам откъдето внезапно започваше пустинята, чак до бялото сияние на хоризонта. Минаха години преди Ферик паша да си помисли, че пустинята не е нищо друго, освен обещание за нежна смърт, а финиковата палма –  вреченост в носталгията. Тогава момчето все още се вслушваше във влажните съгласни и меките гласни, докато наблюдаваше селските колиби. Видя ниските кирпичени дувари и покривите от палмови клони без никакъв друг отвор, освен този на вратата. Палмови горички опасваха селата. Забеляза, че много от тях се намираха върху ниски землисти възвишения. Напоителните канали на Нил даваха живот на градините. Жени с дълги черни роби  и фереджета пълнеха стомни или удряха дрехи с бухалки за пране. По-късно той щеше да си помисли, че само незакритите човешки очи биха могли понякога да изразят същността на страстта на едно запретено тяло и вече нямаше да намира голяма разлика между погледите на мъже, жени и деца. Жените крепяха стомните или кошовете върху главите си и се отдалечаваха, пазейки равновесието на товара си с обиграно полюшване на тялото. Деца, свободни деца, топяха краката си във водата, запретнали шарени роби, или тичаха подир отдалечаващите се жени. Мъже с намотани около черните си коси кърпи, в сини или кафяви галабии, често привързани в кръста, маневрираха с единственото триъгълно платно на лодките, които пренасяха стока - покрити с тъкани чаршафи, поздравяваха кораба, идващ от война, а лицата им бяха добронамерени към пленниците. Други пък вървяха покрай брега, привързали с въжета товарите към камилите си. А походката им бе вълнообразна чак до края на галабиите.

Той има късмет в новия си живот, ако могат да бъдат наречени късмет почестите и чиновете, които заслужи с качествата си, след като те не можаха да го отърват от спомена за първия насилствен край и агонията около един предстоящ втори. Самият Мохамед Али го изпрати във Военната школа в Кайро, следвайки обичая на султаните сами да избират измежду пленниците най-хубавите и умни момчета за двора и висшите длъжности.
Исмаил Ферик паша веднага установи, че докато на планинското плато отзвукът от събитията достигаше като закъснял вятър, дошъл да обрули цветчетата на ябълковото дърво върху земята, в Египет се озова в центъра на скоротечни събития. Той бе сепнат и очарован от подобната на машина бързина, с която се движеше светът, която като го разрушаваше, сякаш изтегляше от кръговрата на човешкия живот правата линия на новите събития. Така че не го озадачи сънят, в който видя пръстена на планинското плато, белязан в мрака от мъждукащите светилници, да се разгъва, за да се слее с полюшването на руслото на Нил, чийто край никога не съвпадаше с началото. Почувства как природата около него се променя. Затова не оприличи жълтите облаци на пустинята, пълни със ситен нажежен пясък, на белите облаци на севера, натежали от дъжд и замислени обеми. Нито пък хамсинът, който ги довяваше напролет, прежуряше посевите, напукваше устните и предизвикваше миражи, на планинския полъх, който в августовските нощи издигаше до къщите на платото силуетите на оживели рицари от старите балади. Още през първата година в школата египетското лято донесе своите безкрайни дъждове. Чуваше съучениците си да говорят за гнева на Бели Нил и особено на Сини, който прииждаше от дъждовете и разливаше из околните площи води с ръждивокървав цвят, за да се смесят след това с пръстта в плодоносна тиня. Възхваляваха обаче напоителните съоръжения от последните години, след като бе започнало въвеждането на ред в хаоса, настъпвал в продължение на векове след разлива. Разказваха на Исмаил Ферик паша, че дотогава селата в Делтата и Поречието били строени на изкуствени възвишения и през дъждовния период се съобщавали с помощта на лодки. Нощем палели огньове, за да се виждат в мрака, уподобявайки тревожното си очакване с бездната на звездната нощ. А когато тинята се слягала, всеки път синорите на имотите се заличавали.
Исмаил Ферик с радост ги разпитваше за растенията и животните, защото откри, че много от тях бяха като онези, които той познаваше, не само по форма, а и по звук, на допир, на вкус и мирис. Научи, че ако един пейзаж е преди всичко зрение и слух, то природата - това са всичките пет сетива, взети заедно. Споменът за познати неща му дари първото победоносно съотнасяне към гръцкия му живот. Съвпадението им изглежда го водеше към мистичен годеж със съучениците, които му говореха за козите и овцете, за котката, кучето, скорпиона, гълъба, смокинята, житото, лена, памука, лавровото дърво, трендафила, бобовите растения и зеленчуците. Но все пак усещаше, че за да добие това родство завършен вид, той бе длъжен да обикне финиковата палма и камилата, които бе видял отдалеч, спускайки се по течението на Нил. Бе длъжен да научи историите, които поставяха в различна йерархия душите в животинското и растителното царство по време на краткия им сън до прераждането на душата. И накрая бе длъжен да обикне съучениците си. Тъмната им, почти с цвета на кафе кожа, дълбоките влажни очи, държането им за ръце по време на разходките, лиричните обръщения, клетвата към Мохамед Али. Техният национализъм, който без да е неоправдан, понякога превръщаше добродетелта в злост. Самите те незлобливи, изучаваха надменността и изкуството на европейското военно обучение, изпъвайки ума си до предела на личната амбиция.
Изненада се, когато осъзна, че съучениците му никога не го разпитваха за мястото, което непрекъснато владееше мислите му, а когато той заговореше за него, те се разотиваха безмълвно, сякаш разговорът току-що бе приключил. Знаеха, че той бе гръцки пленник, но пред него показваха, че знаят само, че е момче, изгубило паметта си: искаха отново да му я дарят чрез своите египетски спомени. Той си помисли, че възбраната която тегнеше над родината му в училище, по-скоро означаваше запрещение над образите и чувствата, които я възкресяваха. Новите езици, които изучаваше - арабски, турски и френски, трябваше да заместят стария му свят с един пълноценен и въображаем нов, който щеше да доизмести стария, докато единствен той се превърне в осезаемия свят на зрелия вече мъж. При все че инстинктивно усещаше как понякога вечно подвижната сянка на несъществуващия свят съпровождаше зрелия мъж, подскачайки около него като игриво паленце около господаря си.

Всичко се случи толкова набързо, че той дори не разбра кога бе обрязан и влезе в лоното на друга религия, сякаш огромният каменен блок на това събитие не бе нищо повече от малка тухличка в градежа на втория му живот. Други избраха за пленника живота на войник, който може би беше най-доброто, което той можеше да очаква, след като бе лишен от възможността сам да определя съдбата си. Непрекъснато разговаряше със себе си на гръцки, без да може само поради този факт да вземе някакво решение, което би променило живота му през първите години на пленничеството. Бликащият в него гръцки език го тласкаше към опасност от морално злепоставяне в очите на съучениците му. Но, въпреки строгостта на школата, новият свят засилваше изкушенията за неговата любознателност. Веднага, щом осъзна, че се е спасил от заплахата на непосредствена смърт или на по-злочеста съдба, той се успокои и реши да  научи колкото е възможно повече неща със същата запаленост, която като малко дете го караше да учи азбуката и да срича дебелите книги по аналоите на псалтовете. Трудно му бе да повярва, че отсега нататък щеше да живее с ново име и нова вяра. Но проумя ясно, че това щеше да бъде дан за знанията, които щеше да му предложи Египет, и реши да я заплати, без да й обръща повече внимание, отколкото на обикновен десятък. И понеже още оттогава предчувстваше, че втората му смърт щеше да бъде също толкова насилствена, колкото и второто му раждане, той се погрижи да се въоръжи не само с най-модерните военни знания и с най-безпогрешната стрелба, но и с непрестанното упражняване на чувството и ума. Повтори решението си да се посвети на спомените. Да следва линията на строго обучение и трудна кариера, окичвайки обаче челото си с венеца на планинското плато - тайнствен, свеж и трънен. Да обвърже в женската символика на кръга голяма част от чувството и ума. Там, вече като мъж, щеше да продължи и играта си с въображаемото. И нито за миг не си помисли, че би могъл да обедини двете си отделни съществувания.
Започна да различава идеите и събитията, които щяха да предопределят бъдещето му. Тогава условията в Египет до известна степен благоприятстваха както предаността към добродетелите, така и кариерата. Защото малко преди идването на власт на Мохамед Али, тригодишната окупация на Египет от Наполеон бе дала на страната тласъка породен от съдбовната среща на две цивилизации. Това се случи, когато два века, а заедно с тях и две култури, се срещнаха в Делтата, и свързаха в неразривен брак сладката и солената вода. Оттам се роди новият Египет такъв, какъвто го видяха френските учени, инженери и писатели, които запечатаха облика му - точно преди да го променят - в едно паметно научно съчинение. Онези, които го прелистиха, дочуха колелото на съдбата да проскърцва, може би под тежестта на едва започващия деветнайсети век, а може би и по други причини. Направен бе първият опит за модернизиране. Нови оттенъци бяха положени върху черното на фараонските линии и арабското синьо - което неизменно се наложи през половинвековното управление на турко-албанеца Мохамед Али. Исмаил Ферик веднага забеляза сериозния и решителен израз, който преобразяваше юношите в мъже, когато споменаваха името на вицекраля. А името му витаеше често, като оставяше у него впечатлението, че съдбата на втората му родина обитаваше телата на момчетата.
Бе чувал толкова пъти тази история, че с удоволствие участваше във въображаемата й възстановка. Как когато Бонапарт станал господар на Египет, Високата Порта, поощрявана от англичаните, издала ферман, който призовавал правоверните в империята към джихад срещу французите в Египет. Ферманът бил огласен из джамиите в Македония и чорбаджията на Кавала получил нареждане да мобилизира триста мъже. Самият началник на гарнизона бил осиновил сирака Мохамед Али. Назначил го за адютант на командващия малкия експедиционен корпус, след като вече бил установил, че младежът е умен и смел. Така Мохамед Али пристигнал с флотата на Капудан паша в Египет. Сражавал се в битката при Абукир, където османската армия била напълно разгромена. Тогава войската била разпусната, но Мохамед Али останал в Египет. Във възцарилия се смут той започнал да добива известност с борбата си срещу Портата и срещу турците-мамелюцив Египет. Когато французите напуснали окончателно страната, той успял да свали пратеника на Портата в Кайро. Избил всички паши, като вдигнал мамелюците срещу тях. След това замислил да изтреби и самите мамелюци. Те били стари войни-аристократи и затова той избрал за целта засадата.
    Поканил всички бейове на мамелюците на празненство по повод заминаването на сина му Тосун паша за Мека. За място на гощавката бил определен палатът, който бил построен в най-високата точка на Кайро. В него се влизало по тесен път, който се виел над остри зъбери. Мохамед Али приел лично бейовете с големи почести и им устроил пищен прием. Празненството завършило и била дадена заповед за излизането на мамелюците от крепостта, както повелявал протоколът. Арнаути застреляли авангарда им на портала на укреплението, пак арнаути изклали същинския корпус на кортежа по тесния път. Само един се хвърлил с коня си към скалите и се спасил ранен, но конят му се пребил. Разказваха, че излегнат върху пурпурното си ложе, Мохамед Али слушал с неописуема наслада пукотевицата от стрелбата и виковете на хората. Други пък твърдели, че докато траело клането, той крачел неспокоен из залата за аудиенции сред европейските бюфети, китайския порцелан, френските канапета и масичките от слонова кост. Че много пъти поискал да пие вода, като гледал към изрисуваните по зелените стени псевдопрозорци, над които висяли истински венециански огледала. Докато това се случвало в Кайро, съответни кланета били организирани и в провинциите.
    При такива обстоятелства се родил новият Египет, казвали местните хора. И намеквали, че богоизбраният мъж неслучайно бил дошъл при тях от крайбрежието на Македония. А и самият той често пъти с гордост изтъквал, че бил съотечественик на Александър Велики и връстник на Наполеон. Бил неграмотен, при все че назначавал мъдреците в най-стария ислямски университет Ал Азхар в Кайро. Когато, вече възрастен, решил да се научи на четмо и писмо, предпочел учителка да му бъде една образована жена от харема, а не някой от мъдреците. Казвали също, че имал деспотичен нрав, но приемал офицерите си прав и отдръпвал крака си, ако някой се наведял да го целуне. И че когато народът пожелал да научи що за хора са гръцките генерали Колокотронис и Никитарас, Мохамед Али наредил да изработят две големи картонени фигури и да ги разнасят из градските улици. Арапите, които ги носели, се провиквали: “Ето, такъв е Колокотронис” и размахвали картонения човек с трите очи, понеже бил много умен и окат и виждал по-надалеч от останалите; “а ето така изглежда Никитарас”, който бил с орлови криле, защото не стъпвал по земята, а летял.
    След като се справил с видимите вътрешни заплахи, Мохамед Али се посветил на развитието на своята страна. Съучениците на Исмаил Ферик имаха какво да разказват за нововъведенията с напоителни съоръжения, за създаването на оръжейна и тъкачна промишленост, за основаването на национална печатница, и най-вече, на боеспособна флота и армия по европейски образец. Един бивш френски офицер, Октав Йосиф дьо Сев, се бе заел под името Сюлейман паша заедно с Ибрахим - първородния и любим син на Мохамед Али - с военното реорганизиране на държавата и изработването на стратегически планове.
    Когато обсъждаха подобни теми, съучениците му внезапно млъкваха и Исмаил виждаше как премълчаният копнеж обагряше бузите им: Мохамед Али трябваше да седне на султанския престол. Нямаше друг начин да бъде спасена Империята.
    Понякога, когато излизаше на разходка с едноколка по крайбрежния булевард Ел Корниш, Исмаил Ферик мислеше, че копнежът по властта закриляше екипажите на плавателните съдове, които прекосяваха Нил на север. А друг път, че прелита сред стотиците огромни и разноцветни полилеи, които осветяваха старите джамии, и че посещава като божествен полъх коленичилите по килимите мюсюлмани. Беше сигурен, че на големия пазар Хан ел Халили същото това въжделение се приплъзва като парола от една мъжка длан в друга, заедно с лирите и грошовете. И че из кварталите на старо Кайро, където улиците, къщите и животът бяха спрели преди стотици години, копнежът по властта съжителстваше като бяло козле със семействата, и караше измъчените лица на хората да се усмихват понякога.
    Исмаил Ферик си мислеше, че такъв бунт срещу султана не би го смутил. И се радваше, че след като идеята бе стигнала до най-бедните, тя вече бе придобила такава сила, каквато имаха и парите.
Превела от гръцки: Здравка Михайлова

Категории: Реа Галанаки Здравка Михайлова Житие на Исмаил Ферик паша Из съседската библиотека съвременни гръцки автори преведени на български език
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus