Галерия

1

Гърция се оказва все по-неспособна да приложи на практика мерките, в замяна на които Европейският съюз и Международният валутен фонд й предложиха щедра финансова помощ. Страните от еврозоната все повече губят търпение, а две самостоятелни проучвания на агенциите Ройтерс и Блумбърг показват, че над 98 на сто от анкетираните икономисти очакват фалит на страната в рамките на следващите 12 месеци. GRReporter редовно публикува интервюта с различни гръцки и чуждестранни икономисти, които анализират гръцката дългова криза. Днес даваме думата на професора по международни финанси в Университета в Женева Харалд Хау, който бе любезен да отговори на въпросите на Мария Спасова.

Как бихте коментирали европейската политика към Гърция? Тя се оказа разочароващо неефективна. Защо? 
 

В такива кризисни ситуации е задължително да се ограничава всякакво външно влияние. Политиците на Европа не трябва да надценяват своите възможности да повлияят на вътрешната политика на Гърция. Реформите трябва да дойдат отвътре. Също така, много европейски политици отказваха да приемат (и някои все още отказват) сериозността на дълговата криза. 
 

Има някои сътресения вътре в Европейската централна банка, които ескалираха в резултат на оставката на нейния главен икономист Юрген  Старк по-рано тази седмица. Какво е вашето обяснение за това и какво трябва да бъде поведението на банката в кризата с дълга?

Германия се мислеше, че Европейската централна банка ще да бъде само продължение на Бундесбанк в европейски мащаб. И това обещание е залегнало в Договора от Маастрихт, например чрез отпадането на прякото изкупуване на суверенен дълг от нейна страна. Но точно както с границите на суверенния дълг, подобни правни задължения не издържат на политически опортюнизъм. Германците вече разбраха, че са бити по гласове от членове на борда от Южна Европа с очевидно много по-малко политическа независимост, настояващи за решение в пряко противоречие с основополагащия принцип на общата валута. Това създаде голямо разочарование и чувство за предателство в Германия. А това подкопава легитимността на Европейската централна банка. Най-добре би било да се променят правата на глас и поне да бъдат коригирани спрямо БВП на страната. Също така, човек би могъл да сметне, че членовете на борда се ползват с право на глас само ако тяхната родина не е в нарушение на критериите от Маастрихт. 
 

Как биха могли САЩ да помагат на Европейската дългова криза? Какъв е ефектът от присъствието на американския финансов министър Тимъти Гайтнър по време на срещата на финансовите министри на Eurogroup?

Влиянието на САЩ е малко вероятно да бъде полезно в кризата. Взаимните и пенсионните фондове в САЩ е вероятно да бъдат засегнати от фалит на една европейска държава, а оттам САЩ може да преценят, че не е в техен интерес да подпомагат един фалит и вероятното преструктуриране на дълга в ущърб на финансовите инвеститори. 
 

Много политици, икономисти и банкери виждат решенитео на кризата в еврооблигациите. Бихте ли се съгласили с тях и защо?  

Еврооблигации са еквивалентни на игра на руска рулетка: удвоявате залога и или печелите, или историята приключва с куршум в главата ви. Това е точно обратното на отговорната политика. Мога да разбера, че някои представители на финансовите пазари приемат това като най-добрата стратегия за извличане на някои допълнителни дивиденти от данъкоплатеца. Но ако тези хора си „хванат пътя” ще се окаже, че копаем гроб за еврото, защото не можем да изградим достатъчно бързо ефективна правна рамка, която да ограничава финансова безотговорност. Суверенният фалит е последната спирка, която трябва да остане национална. 
 

Казахте, че решението на кризата е рекапитализация на европейските банки. Бихте ли обяснили защо е необходимо и как тя може да бъде направена? 
 

Банковият сектор е най-слабото място на всеки план за преструктуриране, който включва суверенен фалит. Тук директната банкова подкрепа чрез рекапитализация на банката е много по-ефективно и по-евтино решение, отколкото пълното гарантиране на държавния дълг.  Данъкоплатците могат да получат дял от собствения капитал на банката в замяна на парите си. Ако тази криза е като другите, има шанс стойностите на акциите да се възстановят и данъкоплатците да си възвърнат първоначалната инвестиция. Кризата от 2007-2009 показа, че правителствата са наистина в състояние да удържат една банкова криза чрез решителни действия като принудителна рекапитализация и временна национализация на банките.
Колкото по-добре сме подготвени за такова събитие, толкова по-малко ще бъде неговото въздействие върху икономиката. Европейските правителства имаха достатъчно време за подготовка през миналата година. Така че защо едно такова решение дори не беше обмислено? Причините са политически. Такова решение би засегнало мощни икономически интереси на банкери, облечени във власт, въпреки че би довело до разходи за тези, които са най-отговорни за масовото неправилно разпределение на кредитите. 
Една силна позиция за преговори на политиците се изправя пред две важни препятствия: Първо, на министерството на финансите и на банковта власт обикновено им липсват компетентност и информация, за да подготвят планове за действие при извънредни ситуации, налагащи рекапитализация на банката. Има остър недостиг на умения в министерството на финансите и наличният талант се среща със стената на тайните, издигната от некооперативния  банков сектор.  
Второ, силната лобистка власт на банковия сектор възпира политиците да се подготвят предварително и да поемат рискове в полза на данъкоплатеца. Конфликтът на интереси между политици и банкери е широко разпространен. След катастрофалното изпълнение, свързано с управлението на риска от много банкери, което банковата криза от 2007-2009 разкри изненадващо е, че същите хора все още се ползват с голямо влияние в политическия процес. Последиците от това са предвидими.
Ако поискате жабата да предложи план за източване на блатото, вероятно ще получите предложение за повече наводнения. Банкерите бяха помолени да предложат план за участие на частния сектор под ръководството на Акерман и Института за международни финанси; това, което те представиха бе план за по-голяма подкрепа. 
Никога няма да поискаме от тютюневата индустрия да разработи нова публична здравна политика. Друг проблем е разпокъсаността на политическата власт в Европа. Това пречи на политическата власт да заеме силна позиция за преговори срещу кредиторите на суверенния дълг. През 1982, когато САЩ имаха суверенна дългова криза, предизвикана от кредитирането на страните от Латинска Америка от банките на САЩ американският финансов министър Бейкър отхвърли исканията на частния сектор, а именно американските данъкоплатци да спасят кредиторите. Въпреки че това наподобява отношението на германския канцлер Меркел, нейната позиция е много по-слаба.

Как виждате бъдещето на гръцката банкова система? Местните банки се борят с проблема с ликвидността, те са много по-изложени на гръцките държавни облигации, инвеститорите не им се доверяват много. С какви възможности за рекапитализация разполагат те? 
 

Ако гръцките политици не могат да спестят нищо, техният приоритет трябва да бъде най-малко да спасят банките си. Ако аз бях премиер на Гърция, това е, което ще се опитам да договоря със Саркози и Меркел. Гръцките банки се нуждаят от много нов капитал, ако фалитът настъпи - възможно най-скоро. А с фалирала банкова система последващата икономическа криза може да да бъде два пъти по-голяма.