Галерия

1

Българското издание на подбора стихове от кипърския поет Михалис Пиерис „Метаморфози на градове” (изд. „Фондация за българска литература, поредица „Аквариум Средиземноморие”, София 2015) има своя премиера и в Никозия. Културното събитие е инициирано от посолството на България в Кипър. В присъствието на поета и неговата преводачка на български Здравка Михайлова звучат стихотворения от изданието - на български и на гръцки, които едновременно ще могат да бъдат следени на дисплей и на английски (от предстоящото издание на негова поезия в Австралия, в превод на Ирена Йоаниди).
Защо „Метаморфози на градове”? Михалис Пиерис винаги е бил на път, живял е в Австралия, в Гърция. Поетът казва, че „влиза в един непознат град, както човек се спуска в кладенец и усеща миризми, които се надигат от земните недра. Всеки град има собствена специфична миризма, която се излъчва от неговите паметници, от магазините му, от хората в него, особено от неговите жени. Скитам по улиците подобно на човек, който се е изгубил и търси ориентири, наблюдавам хора и предмети сякаш виждам за пръв път вида и формата им, виждам мирисите докато се движат около мен и търся да открия онзи образ, който неизменно остава един и същ. Някое женско божество, някоя самодива, която се приплъзва в обиталището на града и изчезва като диво животно в планината със самоувереността на красивата си снага, с надменността на добре сложеното върху фреската на града.”
Роден в Кипър през 1952 г., Михалис Пиерис е поет, преводач и университетски преподавател. Следвал е филология и театрално изкуство в Солун и Сидни (Австралия), работил е в университети и изследователски центрове в Гърция, Европа, Америка и Австралия. Публикувал е разкази, театрални творби, както и изследвания на тема средновековна, ренесансова и новогръцка литература. Издал е десет стихосбирки, превеждал е чуждестранна поезия и древногръцка драма.
Основател е на Theatrical Workshop към Университета в Сидни (1979) и на Театралната работилница (1997) към Кипърския университет, адаптирал е сценично и е режисирал произведения на средновековната и ренесансова словесност, като например средновековния летопис „Кипърска хроника” на Леонтий Махера и ренесансовия шедьовър на критската книжнина „Еротокритос” на Виченцос Корнарос. От 1993-та преподава поезия и театрално изкуство в Кипърския университет.
Отличаван е с множество награди за поезия, както в Кипър, така и международни: Международна награда за поезия „Lazio Between Europe and the Mediterranean” (2009) на региона Лацио в Италия, с най-високото отличие на Република Кипър (2010) за цялостен принос към гръкоезичната книжовност, с медал на Италианската Република (2011) за приноса му за популяризиране италианската култура в Кипър и развитие на културните връзки между двете страни и др.
Читателите на GRReporter вече имаха възможността да се запознаят с поетичните откровения “Метаморфози на градове”, които бяха представени в рубриката ни “Из съседската библиотека”. Сега ви представяме интервю с поета на преводачката на книгата Здравка Михайлова.
Освен че сте поет и университетски преподавател, вие ръководите Театралната работилница към Кипърския университет, показала множество спектакли на професионално ниво, както в Кипър, така и в  чужбина. В тях народната култура се откроява чрез съвременен творчески изказ. Разкажете ни повече за тези ваши занимания и за културния фестивал на Кипърския университет, който организирате в старинната сграда на улица „Аксиотеа” в Никозия.
Театралната работилница на Кипърския университет е основана преди години и нейната цел е да запълва важни празноти в кипърското театрално пространство, да изследва зони непроучени от професионалния театър, каквито например са произведенията на средновековната и ренесансова литература на гърцизма от периферията, тоест, онези написани на диалектен език, каквито са кипърските, критските и др. Изследването на тези творби е постоянно и усърдно и се извършва от различни ъгли. Опитваме се да оползотворим елементи от традицията и народните ритуали, които както знаете, в средиземноморските култури са с многовековни корени и са богати на театрално действо. В този смисъл, нашите постановки не се планират с оглед определен брой спектакли. Но ако преценим, че има поле за задълбочаване в даден текст, работата върху него продължава.
През тези петнайсет години ние сме поставили само седем произведения, които обаче непрестанно продължаваме да обработваме, внасяйки промени и подобрения. Често имаме и смяна на актьори, тъй като някои от младежите си тръгват, а на тяхно място идват други. По същество става въпрос за разработването на един и същи текст (нещо като work in progress, творба в развитие), което ни дава усещането, че все повече задълбочаваме познанията си в една и съща област. Това е нещо уникално, тъй като нашата литература е истински рудник от който непрекъснато откопаваме все нови диаманти (диаманти на словото). А най-важното е, че в това приключение с черпене на нови знания нашата публика (която сме създали с качеството на нашата работа) ни следва и окуражава, като гледа всяка нова версия, резултат от различен подход към една и съща творба. Има зрители, които са гледали някои наши постановки повече от пет пъти, разбира се в продължение на петнайсетте години откак съществува Театралната работилница.

Какви са основните акценти в Културният фестивал, провеждан всяка година в старинните двори „Аксиотеа”, където се помещава и Театралната работилница?
С течение на времето фестивалът се разшири и обогати, преди всичко с концерти с подбрана качествена музика. Това е фестивал, който има своите специфики. От една страна той не проявява интерес към театрални формации, които се ползват с шумен търговски успех, от творци, които се съобразяват с вкусовете на поредната „широка публика”, тоест -за да се изразим другояче- с „търговската пиаца”, а от хора на изкуството, които са отговорни пред собственото си изкуство, които имат последователност в своето развитие, дори това често пъти да ги държи в маргинални пространства.
Нашият фестивал е тематично фокусиран. Акцентът в интересите ни е върху средиземноморската култура и особено върху нейните изражения в периферията, в по-отдалечените райони, най-вече приковават вниманието ни кръстопътят и примесването на култури, културата произвеждана на идиоматични езици и диалектни говори, защото тя не е обезличена от доминиращата култура в една страна. Това е своеобразието, все още характерно за онези райони непопадащи в нормата. Така, нашият избор пада върху малобройни трупи или „самотни” творци, върху усещането за близост, върху формации, които се вписват много добре в домашната атмосфера, в която се провежда нашият фестивал. Театралната сцена всъщност се намира във вътрешния двор на дом с традиционна архитектура на улица „Аксиотеа” в старата част на Никозия.
Сред поставените от вас спектакли са и „Балада за мъртвия брат”» и „Мостът на Арта”, два мотива, които се срещат в устната традиция на всички балкански народи. Първият от двата дори бе избран от издателя на Антологията на балканската поезия (изд. „Приятелите на сп. „Анди”, 2006-2008) Христос Папуцакис като мото символизиращо общото изражение на балканската душа. В каква степен Кипър би могъл да бъде сметнат за част от Балканите?
Преди да отговоря нека да кажа, че наистина съм се занимавал системно с проучването на нашия фолклор, както в лекциите ми в Кипърския университет, така и в рамките на дейностите на Театралната работилница. При все това, само адаптацията на „Мостът на Арта” (или по-добре „Песента за Моста”) стигна до спектакъл на сцена. Много други сценични адаптации („Песен за мъртвия брат”, „Хелиогенити”, „Праматаринът”, „Злата майка” и др.) са разработени филологически и драматургически, но все още не са играни на сцена. Във всеки случай това изследване показа, че колкото и отдалечен да е Кипър географски от балканския полуостров, духовно и културно той принадлежи към него също толкова, колкото и към Леванта. Убеден съм, че силната връзка на Кипър с балканската култура преминава през неговата неоспорима органична връзка с гръцката култура. Тоест, колкото Гърция е част от Балканите, толкова са и Крит, и Кипър, и Родос.

Вие самият сте автор и на театрална пиеса – „Домът”, играна във Фондация „Михалис Какоянис” в Атина. В театралния ви почерк в нея критикът Леанрдос Поленакис различава и прокрадващи се веяния от Платон зад привидно обикновената, но особено сложна драматургична структура. В нея се вписва и една авангардна пиранделовска техника, една игра на противостоящи огледала и безкрайни отражения? Каква цел сте си поставили, въвличайки публиката като участник в сценичното действие?
Мога да кажа, че присъствието на Пирандело е твърде съзнателно (при все че не е резултат от предварителен замисъл). Просто моето театрално възпитание и талант - какъвто и да е той - са преминали твърде отрано през опознаването и очарованието на изкуството на Пирандело. Когато бях юноша, струва ми се в трети прогимназиален клас, бях отличен с първа награда за разказ в училищен литературен конкурс и като награда ми дадоха том с пиесите на Пирандело, които тогава току-що бяха преведени на гръцки. Четях ги и ги препрочитах омагьосан. Щастливо съвпадение бе, че по същото време телевизионният театър на РИК (Кипърското радио и телевизия) поставяше авангарден театър под режисурата на Еви Гавриилиди; сред спектаклите бяха и пиеси на Пирандело, които гледах колкото пъти можах. Тоест, считам за даденост, че в ранния период от моето духовно формиране, Пирандело, както разбира се, и другите значими драматурзи (Бекет, Пинтър, Йонеско, Арабал и др.), са повлияли решаващо върху моите ориентации и върху стила на театралното ми писане.
Що се отнася до другата част на въпроса ви (за влиянието на платоновите идеи), не е лесно да дам отговор. Като възпитаник на един добър Философски факултет, какъвто бе този на Солунския университет „Аристотел”, по времето когато следвах там (1972-1978), със сигурност съм запознат с творчеството на Платон. Дори си спомням, че когато трябваше да избираме профил на специализиране, първоначално си мислех да продължа с изучаване на философия. Но тогава не ме вдъхновяваха преподавателите във Философския факултет, за разлика от обаянието на неоелинистите (особено Г. П. Савидис, но и  Д. Н. Маронитис, който тогава преподаваше и новогръцка поезия). Така се ориентирах към новогръцка литература, която съчетах с театрознание, и не съм се разкаял за този избор. По-късно, платоновите идеи ме занимаваха понякога, било то през моето поетично творчество, или главно, посредством изследването на други поети, влизали в диалог с платоновите теми, като например Кавафис. Така, на ниво архитектонична форма на творбата, но и с определени идеи представени в нея, познаването на Платон вероятно е подействало „подкожно” като необходим помощник.
Занимавали сте се също така с връзките между Кипър и Испания от гледна точка на литературното им взаимодействие. Известно е, че тези връзки имат дългогодишна история и не се ограничават само в търговската сфера. През четиринайсети век по време на Лузинянската епоха се установяват тесни отношения между кралските дворове на Кипър и Арагон, едно от могъщите по онова време испански кралства. Най-значимият династичен брак е бил този между сина на крал Уго, Петрос, и Елеонора, дъщеря на наследника на трона на Арагон. Бракът е сключен през 1353 година, а пет години по-късно Петрос е бил помазан за крал на Кипър. Елеонора Арагонска, вече кралица на Кипър, е играла решаваща роля в политическите дела на острова след смъртта на крал Петрос (1369), като запазва властта до 1380 г., когато се завръща в родината си. Какъв отклик намери сред публиката спектакълът за Елеонора, който поставихте с Театралната работилница? Имали ли сте възможност да гостувате с него и в Испания?
 Нашият спектакъл, по мотиви на средновековната „Кипърска хроника”,с главни действащи лица Петър I и Елеонора Арагонска, се игра с голям успех, освен в Кипър, и в доста други европейски страни (Гърция, Германия, Франция, Англия). Спектакълът бе заплануван на два пъти за Испания, без да стане възможно да се случи: първият път по покана на незабравимия каталонски приятел елиниста Alexis-Eudald Sola, за да бъде игран в Барселона, а вторият път по предложение на университетския преподавател Мосхос Морфакидис, за да бъде представен в рамките на голям неоелинистичен конгрес в Гранада. В последна сметка тази идея бе реализирана с голям успех през април 2012 г., когато по покана на неоелинистката Клери Фотини Скандами, една голяма част от произведението (тази, която се отнася до Елеонора) бе представена в Барселона. Спектакълът имаше голям успех и нашите приятели в Барселона го посрещнаха с въодушевление, тъй като се бяхме погрижили ключови моменти от сценичното действие да прозвучат и на каталонски, така че каталонската публика да може да добие привкус от бурния живот на тази спорна и магнетична личност. Така, Елеонора Арагонска, кралица на Кипър в продължение на едно десетилетие (1359-1369), се завърна в родината си посредством една кипърска творба.