Галерия

1

Жена и мъж, съпруга и съпруг. Двама души, наречени Фатма и Ибрахим, ще могат ли да понесат това? Той беше в средата на четиридесетте. Чувстваше миналото по-близо до себе си, отколкото бъдещето. Като беше млад, не беше така, не мислеше дори и за няколко години напред, не му идваше на ум да говори за това. Беше се променил. Страхуваше се от бъдещето, като от всяко неизвестно нещо, не искаше да мисли за утрешния ден, за следващия ден и за по-следващия. Искаше да остане в този ден, в настоящия миг, в това което познаваше и разбираше малко или много. Направо се отвращаваше да отвори очите си в непознати времена и в непознати места.

По онова време Ибрахим гледаше всеки в лицето и в очите. На лицата на тези, които идваха в дюкяна, на лицето на Калионджузаде Хюсеин Азиз бей и на лицето на доктор Рагъп бей, който често се отбиваше в дома му, имаше следи от тяхната мъка. Дори си представяше и лицето на починалия преди седем години Пичирико, като проучваше всяка точка от него. Мислеше си, че лицата които страдат, си приличат. По-точно, Ибрахим търсеше лице, което да прилича на неговото.

Това лице той откри в дъщеря си. И то съвсем неочаквано, в деня, когато почина Азизе ханъм.

Азизе ханъм не беше болна, дори когато много й се стегнеше душата, събираше в дома си често съседките на гости, черпеше ги с курабии и баници, които старателно приготвяше. Изглеждаше много жизнерадостна и свежа, когато поднасяше чаши кафе със сладки от цитрусови плодове към тях. В такива дни дори се сърдеше на Азизе, която беше младото момиче в къщата, че шеташе и като й препречваше пътя с пълното си, бяло тяло, взимаше от ръцете й това, което носеше и самата тя го поднасяше.

Една привечер, отивайки към стаята за гости с поднос в ръка, беше паднала и никой не можа да повярва, че е умряла. Някои хора бяха разтривали ръцете й с одеколон, други се мъчеха да й дадат да пие вода, като разтваряха дрехите на гърдите й, за да се разхлади. Азизе беше първата, която разбра, че е умряла. Закри с ръце лицето си и след като изхлипа, изскочи на улицата, без да покрие лицето и очите си. Изтича при Фатма. И Ибрахим беше вкъщи. Разбра, преди Азизе да си отвори устата. Помисли си, че в този момент дъщеря му не приличаше на Джемиле, а на него самия. Очите й, които гледаха обезумяло, устата й, която се отваряше и затваряше, бяха също като неговите. Продължи да наблюдава това лице. Подскочи, когато Азизе падна в прегръдките му, казвайки: „Отиде си баба, отиде си баба...” След този случай, той все виждаше себе си в Азизе.

Погребението не беше с много хора. Ибрахим и Хасан вдигнаха на раменете си трупа на майка си. Калионджузаде и Рагъп бей го подхванаха от другите две страни. Азизе ханъм беше погребана в гробището на Ханя, до съпруга си.

Ибрахим не говореше дни наред. Ако беше вкъщи, не излизаше от така наречената работна стая, а ако беше в дюкяна – от вътрешната стая. Нареждаше пред себе си всички бижута, които беше правил за майка си, гледаше ги, взимаше всяко едно от тях в ръката си и дълго, дълго го разглеждаше, нещо засядаше в гърлото му и когато преглъщаше, го болеше. Тогава започна и треперенето на ръцете му.

Хасан беше женен, имаше едно дете, живееше в отделна къща. Азизе се беше върнала при Ибрахим и Фатма. Трябваше да продадат къщата. Но Азизе каза: „Не”, “ нека да не пипаме къщата”. Едновременно с това заяви:

„Искам да се омъжа.”

Ибрахим не знаеше дали се успокои или сърцето му се сви. Погледна Фатма.

 „Не знаехме за това, Азизе?”

„Щях да ви кажа... но сега успях... като почина баба...”

Ибрахим се размърда на мястото, на което седеше. Започна да пука пръстите си.

„Кой е той, дъще?”

„Учителят, татко. Синът на Мангаракис. Познаваш го.”

Ибрахим не знаеше какво да каже. Беше неспокоен.

„Човек изпраща вест за това, идва и иска момичето. Това момиче няма ли си семейство? Така ли става? Защо бързаш? Омръзна ли ти този дом?”

Азизе погледна Фатма, хапеше устните си.

„Всеки в своя дом, татко. Баба знаеше за това, щеше да каже. Но не успя да го направи.”

Лицето й се беше зачервило, сякаш щеше да се разплаче. Под очите й беше подпухнало, веждите й бяха смръщени. Долната й устна беше увиснала. Фатма веднага се включи в разговора:

„Какво трябваше да направи момичето, Ибрахиме? Недей да приемаш всичко наопаки. Щом го обича...”

Протегна се и докосна ръката на Азизе.

„Трябва да знаеш, че ако съм направила нещо, ще ми бъде мъчно. Ако си се обидила, не съм разбрала. Като се нервирам, не се успокоявам лесно. Ако ще си тръгваш, не казвай, че аз съм причината, Азизе. Тук е твоят дом. Ако го обичаш, тръгни си, ако не е така, стой си тук.”

Азизе не отговори. Ибрахим освободи дъха си, който беше задържал. Като въздъхна се чу едно „оф”. Фатма погледна Ибрахим накриво.

„Не плаши момичето.” Обърна се към Азизе.

„След смъртта на баба ти, баща ти се засяга от всяко нещо, затова...”

От вътре изплака дете. Едно от момичетата извика: „Мамо”. Фатма бързо стана. Като излизаше каза: „Лягайте вече, стана късно, утре ще говорим.”

Азизе не ставаше. И Ибрахим седеше.

„Ти сега, татко, си мислиш, че е заради майка Фатма. Но Бога ми, не е. Какво да кажа, не е, но да си знам и аз моя дом. Време ми е, не е ли така? Първа аз харесах Мустафа. Не гледай така, какво има като първа аз съм го харесала? И той ме хареса. При това е учител. Лошо ли е? Не познаваш ли Мангаракис?”

„Познавам го”, каза Ибрахим. Обърна глава.

„Лош човек ли е, какво? Какво има сега?”

Не отговори. Ибрахим не знаеше какво става, сърдеше се за това, че дъщеря му беше пораснала и беше станала на възраст за женене ли, или за това, че седеше срещу него и заявяваше необмислено, че обича някакъв човек? Или се сърдеше за това, че докато Джемиле беше все още пред очите му и в ума му като двадесет и една годишна, родената от нея дъщеря беше достигнала до нейната възраст?