Галерия

1

Харис Влавианос е поет, чиито произведения сближават гръцката и европейската поезия, принадлежи на така нареченото “поколение на частния идеал”. Издал е над 10 стихосбирки и книга с афоризми за поезията, превел е на гръцки език водещи англоезични поети като Уолт Уитман, Езра Паунд, Джон Ашбъри, Уилям Блейк, Ан Карсън. Харис Влавианос преподава история и политическа теория в Американския колеж Deree в Атина. Предлагаме ви част от поемите, включени в стихосбирката “Сбогом”, 1996. Преводът от гръцки е на Здравка Михайлова.

Gloriana

“Don’t love me, but if you love me don’t take your arms

away”

Рита Хейуърт в “Дамата от Шанхай”

Животът – превъзходен е –

върви по следите ни

и бавно се изгубва

в дълбините на съновиденията ни.

На съновиденията ни.

Винаги има начин

да говориш за тях

сякаш скритият им смисъл

е бил разкрит само на теб,

при все че само изразява

достатъчно лаконично

колко не е.

Отначало всичко изглежда лесно

- почти неизбежно.

Например, на едно крайбрежие

със стиховете на Томас Харди в ръка,

шепнейки многозначително в ухото й:

„I have lived with Shades so long”,

а по-късно в хотелската стая

след последните неловки уверения:

„Колко крехка е тази свещ...

Сбогува се с нощта,

бършейки сълзите си”.

Има ли вече някакво значение дали ще признаем

договора?

Дали ще кажем или ще напишем

„една любов може би не е нищо друго,

освен обмяна на речник”,

когато полагащата ни се празнота

вече се отразява в строшения блясък на очите ни?

Обръщането на страницата.

Звездният мрак на книгата

и агонията на прозрачния човек

в един преведен свят.

“Думите не се страхуват от думите:

страхуват се от стихотворението”.

Краят е винаги началото

на едно ново великолепно опровержение.

Сутрешна археология

Все пак по-поносими дни.

От един момент нататък

няма връщане.

Тази точка бе целта

и всички отлагания бяха

не от нерешителност, а от натежало сърце.

Нито брачна пролет,

нито омайната песен на сияйна хетера

нито розови венчелистчета пропити от сълзи

и пръсти подпалени от вятъра.

Нито „благословен е идващият”

или „съкрушен е следващият”.

Дъжд вън

и вътре.

Болезнено разтоварване на природата

и загуба на цвят,

която ме връща назад към първоначалната суровост.

Зад цъфналите бугенвилии

любовниците вкусват от насладата

обявени за издирване в мрака.

Думите, укрепени от нетърпеливостта

на закъсняващата нощ,

изскачат от тялото

с буйността, определена

от нежната прозрачност

на предвидения декор.

Зад бугенвилиите,

зад ликуването на заситената плът -

отмъщението на плодородието върху земята.

Отсъствието на любовта винаги има едно и също

лице.

Бих искал да заплача за теб,

за вярата ти в образа на твоето сърце,

но суетата на една оголена гръд

не стига за да запази кръвта топла.

Няма справедлив край.

Няма нищо,

нито Райска градина с лъжовно име, която да оплачеш.

Нека възпеем телата, които пулсират,

съзерцавайки наситеното безметежие на глъбините,

нека възпеем ослепителния блясък, който гасне,

нека възпеем,

защото думите не са по-измислени

от онова, което изабретяват.

Триумфално

Тънък хартиен пеплос

предпазва от фотогеничния следобед,

вече забравен от всички,

а още и от лицата,

изобразени на безценната – за нас – снимка.

Едното, това с наивната усмивка,

отдавна мъртво,

отстъпи, както полът му повелява,

пред собственото си очарование;

другото продължава да съществува,

потопено в белотата

на непреднамереното си мълчание,

всъщност двуизмерен образ,

натрапващ се във ониричния модел на паметта.

Ако можеше да си припомниш момента,

в който двете влюбени лица

- тъй като какво друго би могла да означава

тази визуална прегръдка –

са пожертвали чувственото си безсмъртие

пред ненаситността на обектива,

в секундата, когато

сгъването на ръката

или свеждането на погледа,

са диктували вечността на една поза,

историята на тяхното общо минало,

може би ти щеше да намериш думите,

които въплъщават това невинно уверение:

как един живот полиран, балсамиран,

е способен да увековечи тази страст

във въздишката на настоящето

в блясъка, който ме държи затворен

завинаги в твоите очи,

любов моя

Нашата персона

Така става винаги:

живеем между два мига,

чиято интимност осъжда

всеки опит за определяне на това чувство,

още прекалено ярко,

за да го погребем в едно неотдавнашно минало

и твърде бледо,

за да го изтръгнем от едно близко бъдеще.

При все това ти продължаваш да съществуваш

в негатива на собственото си аз –

старомодно лице,

проникнато от носталгията

на една различна красота.

Шумоленето на листата

(обръщането на страницата)

те връщат обратно към избраното от теб

пространство

за този изтънчен ритуал:

орехови бюфети, лампи „Тифани”,

викториански писалища...

Въпреки очевидната му невинност, погледът ти0

запазва загадъчността

на онзи изгубен блясък,

който пренебрегвайки законите на нуждата,

прогласява, че любовта е тук,

охранявана в ниши на мен неизвестни,

но тук, непримирима, неизменна.

Вазата е пълна с хризантеми.

Този светъл жест без край.

Може би един ангел прилича на всичко, което

не сме забравили.

Умерена памет

Не слънчогледът във вазата,

а цветето без мирис в нишата на паметта му,

излъчваше този чист аромат.

Цветето не разкриваше нито една от тайните,

които слънчогледът – в осезаемото му

самодоволство –

признаваше без да се изчерви,

нито пък би могло по своята природа

да претендира за малкото или многото, които едно

присъствие налага.

Макар че идеята за цветето

не бе свидетелство за живо възпоминание,

а дори напротив,

в пълнотата на неговата красота

имаше нещо оправдано и окончателно.

Нещо в него казваше,

че действителността,

тази непрекъснато обновяваща се банка данни,

не е нищо друго освен автентична измишльотина,

потребността да отречеш образа,

който очите ти с такава убедителност отразяват.

Превод от гръцки Здравка Михайлова