Аш Булайев, котйто въпреки своите 35 години прилича на тийнейджър е режисьорът на постановката „АлфаОмега”.

Без да има линейно развитие, сюжетната линия на драматургията напомня на една своеобразна Вавилонска кула, но да не забравяме, че постановката е вдъхновена от „Вавилонската библиотека” на Хорхе Луис Борхес.

Върху платното на екрана, което покрива сцената се разкрива пред нас една малка стая из която се движат четирима актьори.

Геометричната симетрия, обаче изпълва целия сценичен декор, дело на Лили Пезану.

Драматично-екзистенциалното внушение на текстовете от постанавката идва до нас в резултат на общите усилия на Аш Булайев и Евгения Дзирдзилаки.

Една едничка метафора е вдъхновила целия спектакъл: вселенат прилича на една огромна библиотека и хората са книгите в нея, намиращи се във вечно движение из пространство-временния континуум.

„Живо кино” е определението на режисьора за неговата творба, но тук се крие и един малък трик: зрителя гледа „на живо” актьорите, които биват заснети и показвани на екран в реално време.

За запознатите със ставащото на гръцките театрални сцени, актьорите Ангелики Стелату, Максимос Мумурис, Лена Кицопулу и Апостолос Франгос не са непознати имена.

Историческите препратки в текстовете са много: за японците, за международните революционни движения и т.н.

Йон в търбуха на кита, напомня историческия театър „Палас”, който се е „сгушил” в сърцето на Атина и сякаш свързва минало и бъдеще с тази авангардна постановка.

Към четиримата актьори, които играят на живо, режисьорът „вплита” 330 доброволни статисти, заснети предварително и прожектирани по време на самото представление.

Логичният триптих върху, който е базирана постановката е: слово, музика и кинопрожекция.

Музикалното оформление, само по себе си оригинално е дело на Никос Кипургос, но звукувите ефекти и електронните семпли са миксирани от Ставрос Гаспаратос.

Новите изразни средства, избрани от режисьора са представени като едно хармонично цяло. За режисурата и монтажа на видеокадрите е отговорна Мария Атанасопулу.

Оптико-акустичното представяне на вечността е невъзможно и въпреки това в постановката не става дума за конкретен исторически период, основното при нея е абстракцията.

Политическите коментари не са пропуснати: в клипчето с часовниците на държавите, в които има военни конфликти, стрелките отчитат хода на военните действия.

Развиващото се пред очите на зрителя протича без наличието на изявено начало, среда и край. „Все едно разлистваш някоя книга и същевременно си отворил прозорец към света за да наблюдаваш оттам безкрайността.”

Самата режисура е достатъчно модернистично-авангардна, за да не докосне тези от зрителите, които не са почитатели на експерименталното.

Техническото оборудване включва 25 камери и компютри с екрани с висока разделителна способност.

Участието на майстора на осветлението Лефтерис Павлопулос обещава много.

Фантазия или по-точно играта на фантазии е любимо занимание за хората. „Както се случва със всяко изкуство, така и тук субектът ще може да тълкува по свой собствен начин всеки обект, който види или чуе.”

Характерна особеност – липсата на праволинейност.

Целта на авторите – да изненадат зрителите.

Членовете на екипа, представляват една разнородна компания от ентусиазирани млади и не чак толкова млади и опитни и не чак толкова опитни творци.

„Шепотът” на пикселите на една виртуална реалност изпълва залата щом загасят осветлението и постановката започне.